Но имало също така и по-дребни благородници, които Златния можел да купи и продаде, да им заеме или да ги остави да стигнат до просешка тояга, хора родени благородници, които не заслужавали нито вярност, нито почит. Силата на рождението и силата на парите били съпоставими и трябвало да се печелят и отстояват, за да не се изгубят.
Но над богатите и знатните стояли онези, които наричали хора на силата: чародеите. Тяхната сила, колкото и малко да се упражнявала, била абсолютна. В техните ръце лежала съдбата на останалото дълго време без крале кралство на Архипелага.
Ако Диамант бил роден за този вид сила и власт, ако това била неговата дарба, то тогава всички мечти и планове на Златния да го обучи за търговията и да го вземе да му помага в разширяването на обмена с Южен пристан и да изкупи цялата гора над Рече — всичко това се оказвало дребнаво и нищожно. Дали Диамант не би могъл да отиде (като чичото на майка му) в Школата за магьосници на остров Роук? Дали и той не би могъл (като чичото) да спечели слава за своето семейство и власт над всеки знатен и обикновен гражданин, ставайки маг в Двора на владетелите регенти в Голямото пристанище на Хавнър? Самият Златен за малко щял да се зарее нагоре по стъпалата, унесен от такива мечти.
Ала не казал нищо на момчето, нито на майка му. Съвестно си държал устата затворена, недоверчив към мечти и видения, докато не се превърнат в реалност; а жена му, макар да била грижовна и обичлива съпруга, майка и стопанка, вече попрекалявала с талантите и постиженията на Диамант. И също като всички жени имала навика необмислено да бърбори и клюкарства с приятелките си. Всъщност момичето Роза се навъртало около Диамант, защото Тюли често канела майката на Роза, вещицата Рошла, да им гостува и се съветвала с нея всеки път, щом Диамант ожули коляно или си счупи нокът, и й разправяла повече, отколкото тя или който и да било друг трябвало да знае за домакинството на Златния. Неговите занимания и печалби не били работа на вещицата. От друга страна, Рошла навярно можела да му каже дали синът му наистина показва обещаваща дарба, дали има талант за магьосничество… но той отхвърлял мисълта да я пита, да търси вещерското й мнение за каквото и да било, камо ли преценката й за сина му.
Решил да чака и да наблюдава. Тъй като бил търпелив човек със силна воля, го правил четири години, докато Диамант не станал на шестнадесет. Едър, добре отраснал младеж, добър и в игрите, и в уроците, той бил все така червендалест, с грейнали очи и засмян. Тежко понесъл, когато гласът му загрубял и сладкият детски сопран станал немелодичен и дрезгав. Златния се надявал, че най-сетне ще сложи край на пеенето си, но момчето продължавало да хойка с разни скитащи музиканти, певци на балади и тям подобни, и да учи боклуците им. Не било това живот за син на търговец, който трябвало да наследи и управлява бащините си имоти, дъскорезница и търговии, и Златния му го казал.
— Времето за пеене свърши, сине — така му казал. — Вече трябва да помислиш, че си мъж.
Диамант получи истинското си име при изворите на Амиа, в хълмовете над Горска поляна. Заклинателят Бучиниш, който познаваше чичото на майка му, мага, дойде от Южен пристан да го именува. И Бучиниш бе поканен на имения му ден следващата година — голямо празненство, бира и ядене за всички, и нови дрехи, по риза или пола, или долна ризка за всяко дете, което си беше стар обичай в западен Хавнър, и танци на моравата в топлата есенна вечер. Диамант имаше много приятели, всички момчета на неговата възраст и всички момичета също така. Младите танцуваха, а някои бяха попрекалили с бирата, но никой не се държа много лошо и нощта мина весело и остави добри спомени. На другата сутрин Златния каза на сина си да помисли, че вече е мъж.
— Мислил съм доста за това — отвърна момчето с дрезгавия си глас.
— И?
— Ами… — започна Диамант и млъкна.
— Винаги съм разчитал, че ще се заемеш със семейните дела — рече Златния. Тонът му беше спокоен и Диамант си замълча.
— Мислил ли си какво искаш да правиш?
— Понякога.
— Изобщо говори ли с майстор Бучиниш? Диамант се поколеба.
— Не. — И погледна въпросително баща си.
— Аз говорих с него снощи — каза Златния. — Според него ти имаш някои естествени дарби, които не само е трудно, а всъщност е погрешно и вредно да се потискат.
Светлината се беше върнала в тъмните очи на Диамант.
— Майсторът каза, че такива дарби или заложби, ако не се обучават, не само че се похабяват, но може да се окажат и вредни. Изкуството трябва да се учи и упражнява, така каза.
Лицето на Диамант засия.
— Но според него то трябва да се учи и упражнява само за себе си.
Диамант закима нетърпеливо.
— Това е още по-вярно, ако дарбата е истинска, някоя необикновена заложба. Една вещица с нейните любовни билета не може много да навреди, но дори един селски заклинател, твърди той, трябва да внимава, защото ако изкуството се използва за низки цели, то става слабо и пакостно… Разбира се, дори на един заклинател му се плаща. А магьосниците, както знаеш, живеят с владетели и имат каквото пожелаят.
Диамант слушаше напрегнато, леко намръщен.
— Тъй че, да го кажа направо, щом я имаш тая дарба, Диамант, от нея пряка полза за нашата търговия няма. Тя трябва да се отгледа по нейните си правила и да се държи в юзди — изучена и усвоена. Чак тогава, каза той, учителите ти могат да започнат да ти казват какво да правиш с нея, какво добро ще ти донесе. Или друго — добави той сдържано.
Последва дълга пауза.
— Казах му — продължи Златния, — че съм те виждал с едно обръщане на ръката и с една дума да превръщаш издялана от дърво птица в птица, която лети и пее. Виждал съм те да правиш светлик във въздуха. Ти не знаеше, че те наблюдавам. Дълго те наблюдавах и не казвах нищо. Не исках да придавам голямо значение на някаква детинска игра. Но вярвам, че имаш дарование, може би голямо дарование. Щом разказах на майстор Бучиниш какво съм те виждал да правиш, той се съгласи с мен. Каза, че можеш да отидеш да учиш при него в Южен пристан за една година, а може би и повече.
— Да се уча при майстор Бучиниш? — възкликна Диамант.
— Стига да искаш.
— Аз… никога не съм мислил за това. Може ли да си помисля за… един ден?
— Разбира се — отвърна Златния, доволен от предпазливостта на сина си. Беше мислил, че Диамант ще скочи, като чуе предложението, което навярно щеше да е естествено, но болезнено за бащата, бухала, който — може би — бе отгледал в гнездото си орел.
Защото Златния гледаше на магическото изкуство с искрено смирение, като на нещо много високо над него — не просто игра, като музиката или разказването на предания, а като на практическа работа с огромен потенциал, с която неговата търговия не можеше да се сравни. И той освен това, въпреки че сам не би се изразил по този начин, се боеше от магьосниците. Леко презрително се отнасяше към заклинателите с техните шмекерии, фокуси и ала-бала, но от магьосниците се боеше.
— Мама знае ли? — попита Диамант.
— Ще научи, като му дойде времето. Тя не бива да се меси в твоето решение, Диамант. Жените нищо не разбират от тези неща и нямат нищо общо с тях. Ти трябва да направиш своя избор сам, като мъж. Разбираш ли ме?
Златния беше искрен — виждаше във всичко това възможност най-сетне да отбие момчето от майка му. Тя като жена щеше да се вкопчи в него, но той като мъж трябваше да се научи сам да се справя с живота си. А Диамант закима твърдо и това удовлетвори бащата, макар да изглеждаше малко умислен.
— Майстор Бучиниш е казал, че аз… казал е, че смята, че аз съм имал… че може би имам дарба, талант за…
Златния го увери, че магьосникът наистина го е казал, макар че, разбира се, тепърва щяло да се разбере що за дарба е. Скромността на момчето го успокои много. Полусъзнателно се беше боял, че Диамант ще тържествува, че тутакси ще прояви силата си — онова тайнствено, опасно, непредвидимо могъщество, пред което цялото богатство и достойнство на Златния щяха да са безсилни.
— Благодаря ти, татко.
