В западната част на Хавнър, сред хълмовете, обрасли с дъб, се намира градчето Горска поляна. Преди време богаташът на това градче бил един търговец, когото наричали Златния. Златния притежавал дъскорезницата, която режела дъбовите дъски за корабите, дето ги строели в Южния пристан на Хавнър и в Голямото пристанище на Хавнър; той притежавал и най-големите лескови гори; негови били и колите и той наемал коларите да прекарват дървения материал и лешниците през хълмовете за продан. От дърветата печелел много добре и когато му се родил син, майката рекла:
— Дали да не го наречем Лешник или Дъб?
— Диамант — отсякъл бащата, защото според него диамантът бил единственото нещо по-скъпо от златото.
Така мъничкият Диамант отраснал в най-хубавата къща в Горска поляна — дебело бебенце с блеснали очи, червендалесто и усмихнато момче. Той имал сладък глас за пеене, вярно ухо и обичал музиката, така че майка му, Тюли, го наричала „пеещата ми лястовичка“ и „небесната ми чучулига“, наред с още обични имена, защото „Диамант“ така и не й харесало. Чуруликал той и пеел из къщата; научавал всяка мелодия още щом я чуел, а и свои си измислял, когато нямало какво да чуе. Майка му приканила мъдрата жена Рошла да го научи на „Сътворението на Еа“ и „Подвигът на младия крал“, а на Слънчевото завръщане, когато бил на единадесет години, той изпял „Зимния химн“ за владетеля на Западната земя, дошъл да навести владението си в хълмовете над Горска поляна. Владетелят и неговата дама похвалили пеенето на момчето и му дали малка златна кутийка с вграден в капачето й диамант, което според Диамант и майка му било мил и хубав дар. Но Златния леко се изнервил от пеенето и евтините дрънкулки.
— Има по-важни работи за тебе, синко — казал той. — И по-големи награди, които да спечелиш.
Диамант помислил, че баща му говори за търговията — секачите, резачите, дъскорезницата, лешниковите гори, берачите, коларите, колите — всичката тази работа, говорене и обмисляне, всички тези сложни, възрастни неща. А те никак не го привличали. Как тогава да се занимава с тях и да изпълни очакванията на баща си? Може би щял да разбере, щом порасте.
Но Златния всъщност не мислел само за работата. Той забелязал нещо у сина си, нещо, което не го накарало чак да вдигне очи високо над търговия и печалба, но все пак от време на време да попоглежда малко над тях и веднага да затваря очи.
Отначало той помислил, че Диамант притежава онази мъничка, присъща за повечето деца дарба, която по-късно се губи, онази искрица вълшебство. Като малко момче, самият той можел да накара собствената си сянка да блести и да искри. Семейството му го хвалело за този фокус и го карали да го показва пред гости; а после, като станал на седем или осем, той му загубил колая и повече не можел да го прави.
Когато видял Диамант да слиза по стълбите, без да ги докосва със стъпалата си, той помислил, че очите нещо го лъжат; но няколко дни по-късно видял, че синът му се носи нагоре по стъпалата, плъзга се във въздуха само на един пръст покрай стария дъбов парапет.
— Можеш ли да го направиш това и надолу? — попитал Златния, а Диамант казал:
— Ами да, ето.
И се спуснал надолу гладко, като облаче, понесено от южния вятър.
— Как се научи да го правиш това?
— Ами просто така, открих го — рекло момчето, явно притеснено дали баща му одобрява.
Златния не похвалил момчето, че да не вземе да стане много самоуверено или суетно покрай нещо, което можело да се окаже преходен, детински дар, също като сладкия, чуруликащ гласец. Бездруго покрай това пеене вече се бил вдигнал много шум.
Но след около година той видял Диамант в задната градина с приятелката му в игрите Роза. Децата клечали в градината, опрели глави, и се смеели. Нещо напрегнато и странно у тях го накарало да се поспре на стълбището и да ги погледа от прозореца. Между двамата нещо подскачало — жаба ли? Щурец? Той излязъл в градината и се приближил до тях, ала много тихо, макар да бил едър мъж, тъй че децата, погълнати от заниманието си, не го чули. Нещото, което подскачало на тревата между босите им пръсти, се оказало камък. Щом Диамант вдигнел ръката си, камъкът подскачал нагоре, щом разтърсел ръката си, камъчето се въртяло във въздуха, а когато спуснел пръстите си надолу, то падало на земята.
— А сега ти — казал Диамант на Роза и тя започнала да прави като него, но камъкът само леко помръднал.
— О — прошепнало момичето. — Татко ти.
— Много умно — казал Златния.
— Ди го измисли — отвърнала Роза.
Златния не харесвал това дете. То било едновременно прямо и мнително, безразсъдно и плахо. Било с една година по-малко от Диамант, и при това дъщеря на вещица. Искало му се синът му да си играе с момчета на неговата възраст и от неговия сой, от уважаваните фамилии на Горска поляна. Тюли настоявала да нарича вещицата „мъдра жена“, ала вещицата си е вещица и дъщеря й не била подходяща компания за Диамант. Но и леко го погъделичкало това, че момчето му учи на фокуси дете на вещица.
— Друго какво можеш да правиш, Диамант? — попитал той.
— Да свиря на флейта — тутакси отвърнал Диамант и извадил от джоба си флейтичката, която майка му му била подарила за дванадесетия му рожден ден. Допрял я до устните си, пръстите му заиграли и той засвирил милата, позната мелодия от западния бряг „Гдето идеш, мили“.
— Много хубаво — рекъл бащата. — Но знаеш ли, всеки може да свири на флейта.
Диамант погледнал към Роза. Момичето извърнало глава и свело очи към земята.
— Ама аз се научих много бързо — казал Диамант. Златния изсумтял равнодушно.
— Тя може да свири и сама — казал Диамант и отдръпнал флейтичката от устните си. Пръстите му заиграли по дупките и флейтата изсвирила кратка джига. Няколко ноти хванала фалшиво, а на последната изскимтяла жално.
— Още не съм я свикнал — казал Диамант тъжно и смутено.
— Много добре, много добре — рекъл бащата. — Продължавай да се упражняваш.
И ги оставил. Не знаел какво повече да каже. Не искал да окуражава момчето да си хаби повече времето с музика или с това момиче; бездруго вече било похабило твърде много време, а нито едното, нито другото щяло да го отведе далече в живота. Но този дар, този неоспорим дар — подскачащият камък, флейтата, която свири сама… грешка би било да му се придава прекалено голямо значение, но може би нямало да е зле да не го обезкуражава.
Според разбирането на Златния парите били сила, но не единствената сила. Имало още две — едната равна на парите, а другата — по-голяма. Когато Владетелят на Западните земи дошъл в имението си недалече от Горска поляна, Златния с радост му показал васалната си вярност. Владетелят бил роден, за да управлява и поддържа мира, а Златния бил роден, за да се занимава с търговия и богатство, всеки на мястото си; и всеки, знатен или простосмъртен, ако служел добре и честно, заслужавал почит и уважение.
