хълма. — Сигурно Се-гой, който ги е създал, би могъл да ги премахне. Навярно земята може да се самоунищожи. Може би накрая ще се унищожи сама, чрез нашите ръце. Но не от твоите. Лъжовен крал, лъжовен дракон, лъжовен човек, не идвай на Роукската могила, преди да си разбрал земята, на която стъпваш.
Тя направи само един жест, надолу към земята. После се обърна и слезе по хълма през високата трева, както бе дошла.
И други хора имаше на хълма, чак сега видя той, много други — мъже и жени, деца, живи и духове на мъртъвци; много, много бяха. Ужасиха го и той се присви от страх, и се опита да направи заклинание, което да го скрие от всички тях.
Но не направи никакво заклинание. Не бе останала магия у него. Отишла си беше, изтекла бе от него в недрата на този ужасен хълм, долу, в ужасната земя под нозете му, нямаше я. Не беше никакъв магьосник, само един човек, като другите, безсилен.
Знаеше го, знаеше го абсолютно, макар все така да се опитваше да изрече заклинания, и вдигаше ръце с напева им, и биеше с тях във въздуха от безсилен гняв. После се взря на изток, напрегна очите си да види бляскавия ритъм на греблата на галерата, да види платната на своите кораби, идещи за да накажат тези хора и да го спасят.
Видя само мъгла над водата, по цялото море, чак отвъд устието на залива. И пред погледа му мъглата се сгъсти и потъмня, тежко надвисна над мудните вълни.
Земята в обръщанията си към слънцето прави дни и нощи, но вътре в нея дни няма. Медра крачеше през нощта. Беше много осакатял и не винаги успяваше да задържи лъжесветлика. Колчем угаснеше, трябваше да спре, да седне и да поспи. Сънят никога не се оказваше смърт, както мислеше. Събуждаше се все премръзнал, все с болки, все прежаднял, и щом успееше да създаде макар и най-смътна светлинка, ставаше и продължаваше. Така и не виждаше Аниеб, но знаеше, че е тук. Следваше я. Понякога имаше големи кухини. Понякога имаше езера с неподвижна вода. Трудно беше да наруши покоя на повърхността им, но той пиеше от тях. Дълго време мислеше, че е слязъл все по-надълбоко и надълбоко, докато не стигна най-дългото от тези езера, а оттам пътят отново тръгна нагоре. Сега понякога Аниеб го следваше. Можеше да изрече името й, макар тя да не му отвръщаше. Друго име не можеше да назове, но можеше да мисли за дърветата, за корените на дърветата. Това беше кралството на корените на дърветата. Докъде стига гората? Докъдето стигат горите. Колкото е животът, колкото надълбоко са корените на дърветата. Колкото сенки хвърлят листата. Тук нямаше сенки, само тъмнината, но той вървеше и вървеше напред, докато не видя пред себе си Аниеб. Зърна блясъка на очите й, облака на къдравата й коса. За миг тя го погледна през рамо, а после свърна встрани и леко затича по един дълъг стръмен склон навътре в непрогледния мрак.
Там, където стоеше той, не беше съвсем тъмно. Въздухът пред лицето му се раздвижи. Далече напред, съвсем смътно, имаше светлина, която не беше лъжесветлик. Продължи напред. Вече беше пълзял дълго, влачейки десния си крак, който не можеше да понесе тежестта му. Продължи още напред. Помириса вятъра на вечерта и видя небето на вечерта, през клоните и листата на дърветата. Извито в дъга дъбово коренище оформяше устието на пещерата, не по-голямо, отколкото му трябва на човек или на язовец, за да изпълзи през него. Той изпълзя. Остана да лежи в корените на дъба, загледан как гасне светлината и как една-две звезди се показаха между листата.
Точно там го намери Хрътката — на много мили от долината, западно от Самори, в края на голямата гора на Фалиерн.
— Намерих те — каза старецът, свел очи към окаляното, отпуснато тяло. И добави със съжаление: — Но много късно. — Приведе се да види дали ще може да го вдигне или повлече, но усети смътния топлик на живота. — Як си — промълви той. — Хайде, събуди се. Хайде, Видра, събуди се.
Той позна Хрътката, въпреки че не можеше да се изправи и едва можеше да говори. Старецът го загърна с палтото си и му даде вода от манерката си. После клекна до него, опря гръб на огромния дъбов ствол и известно време постоя мълчаливо, загледан в гората. Беше ранно утро, топло, лъчите на лятното слънце се процеждаха през листата в хиляди оттенъци на зелено. Високо горе в дъба се обади катерица, отвърна й сойка. Хрътката се почеса по врата и въздъхна.
— Магьосникът хвана по грешна следа, както обикновено — заговори най-накрая той. — Каза, че си отишъл на остров Роук и щял да те хване там. Аз си замълчах.
Погледна мъжа, когото знаеше само като Видрата.
— И ти влезе вътре, в оная дупка, при стария магьосник, а? Намери ли го?
Медра кимна.
— Хм — продължи Хрътката с къс, хриплив смях. — Намираш каквото търсиш, нали? Като мене. — Видя, че спътникът му е отчаян, и каза: — Ще те изведа оттук. Ще взема колар от селото долу, щом си поема дъх. Слушай. Не бой се. Не съм те гонил всичките тия години, за да те дам на Ранобудника. Както те дадох на Гелък. Съжалявам за това. Мислил съм го. Онова, дето ти го казах, за вещите мъже, да се държат един за друг. А то, за кои работим? Не разбирах, че имах много повече избор. Но след като ти направих лошо, помислих, че ако отново ни се съберат пътищата, ще ти направя добро, ако мога. Като откривач за откривача, нали така?
Видрата едва дишаше. Хрътката хвана за малко ръката му и каза:
— Не бой се. Почини. — И стана.
Намери колар, който ги закара до Ендлейн. Майката и сестрата на Видрата живееха при братовчеди, докато оправят колкото могат изгорялата си къща. Посрещнаха го изумени и пощурели от радост. Тъй като не знаеха нищо за връзките на Хрътката с бойния вожд и неговия магьосник, се отнесоха с него като с един от тях, добрия човек, който е намерил горкия Видра полужив в гората и го е докарал у дома. Мъдър човек, каза майката на Видрата, Роза, определено мъдър човек. За такъв човек душата си да дадеш, пак няма да стигне.
Видрата се съвземаше и изцеряваше бавно. Правилецът направи каквото можа за счупената му ръка и пострадалото бедро, мъдрата жена намаза с мехлеми раните от камъните по ръцете, главата и коленете му, майка му му носеше всички благини, които можеше да намери из градините и плодните храсти; ала той лежеше все така немощен и изтощен, както когато го докара Хрътката. Сърце не е останало у него, каза мъдрата жена на Ендлейн. Сърцето му беше някъде другаде, изядено от грижа, от страх или от срам.
— Че къде е тогаз? — попита Хрътката. А Видрата след дълго мълчание отвърна:
— На остров Роук.
— Където отиде Ранобудник с голямата флота. Разбирам. Приятелите там. Е, знам, че един от корабите се е върнал, щото видях един от хората му в кръчмата. Ще ида да поразпитам. Да разбера дали са стигнали до Роук и какво е станало там. Мога само да ти кажа, че Ранобудник нещо май окъснява. Хмм, хмм — продължи той, доволен от шегата си. — Нещо окъснява май — повтори и стана. Погледна Видрата, който не беше много за гледане. — Ти си почини — каза му и излезе.
Нямаше го няколко дни. Когато се върна, в една двуколка, имаше такъв вид, че сестрата на Видрата изтича да му каже:
— Хрътката или е спечелил битка, или е изровил имане! Вози се с градски кон, в градска двуколка, като някой княз!
Хрътката влезе след нея.
— Ами — почна той, — като стигнах града, най-напред отидох до палата, да чуя вестите какви са, и какво виждам? Виждам стария ни крал вдигнал се на крака, и раздава заповеди като по-рано. На крака стои! Не е стоял от години. И реве заповеди! И някои правят каквото им казва, а други хич и не го слушат. Тъй че аз си излязох, нали разбираш, в един дворец такава ситуация е опасна. После пообиколих разни приятели и ги поразпитах къде е Ранобудник, стигнала ли е флотът до Роук, върнала ли се е и прочие. А, Ранобудник ли, викат, никой не знае нищо за Ранобудник. От него — ни вест, ни кост. Сигурно ти можеш да го намериш, викат ми, майтапят ме, хмм. Знаят, че си го обичам. Колкото за корабите, върнал се един, екипажът му разправял, че така и не стигнали до остров Роук, така и не го видели, плавали точно там, където според всички карти трябвало да има остров, а остров нямало. Казват, че когато приближили до мястото, където трябвало да е островът, навлезли в мъгла, гъста като мокър парцал, а морето също се сгъстило толкова, че гребците едва можели да бутат греблата през него, и това ги задържало цял ден и цяла нощ. А когато се измъкнали, ни един кораб от целия флот не се виждал по морето, а и робите им още малко да се
