Медра се събуди в болка, в пълен мрак. Дълго време беше само това. Болката идваше и си отиваше, тъмнината оставаше. Веднъж леко просветна до сумрак, в който смътно можеше да вижда. Видя склон, спускащ се от мястото, където лежеше, към стена от камъни, отвъд която отново имаше мрак. Но не можа да се изправи и да отиде до стената, а в този момент болката отново се върна — много остра — в ръката, в бедрото и в главата му. После мракът отново го обкръжи и вече нямаше нищо.
Жажда: и с нея — болка. Жажда и шумът на течаща вода.
Опита се да си спомни как да направи светлина. Аниеб му беше казала умолително: „Не можеш ли да направиш светлината?“ Но не можа. Запълзя в тъмното; шумът на водата се усили и камъните под него станаха мокри, и заопипва слепешком, докато ръката му не напипа вода. Отпи, а после се опита да изпълзи от мокрите камъни, защото бяха студени. Едната ръка го болеше и в нея нямаше сила. Главата също отново го заболя и той изскимтя и потрепери, и от болка, и от студ. Нямаше топлина, нито светлина.
Седеше малко встрани от мястото, където бе лежал, и се гледаше, въпреки че продължаваше да е пълен мрак. Лежеше присвит недалече от малкия, просмукващ се над слюдения ръб поток. Недалече от него имаше още една свита купчина — изгнила червена коприна, дълга коса, кости. Отвъд нея се простираше пещерата. Виждаше, че помещенията и проходите й стигат много по-надалеч, отколкото беше мислил. Виждаше това със същото безразличие, с което бе видял тялото на Тинарал и собственото си тяло. Изпита дори жалост. Стори му се напълно справедливо да умре тук с човека, когото беше убил. Беше редно. Беше съвсем редно. Но нещо вътре в него го заболя, не онази рязка телесна болка, а друга, продължителна болка, траеща цял живот.
— Аниеб — промълви той.
После отново се върна в себе си, с жестокото парене в ръката, в бедрото и в главата, замаян и заслепен от тъмното. Раздвижи се и изскимтя, ала се надигна и седна. „Трябва да живея — помисли си. — Трябва да си спомня как се живее. Как да направя светлина. Трябва да си спомня. Трябва да си спомня сенките на листата.“
Докъде стига гората?
Докъдето стига умът.
Огледа се в тъмното. След малко леко раздвижи здравата си ръка и бледият светлик полетя от нея.
Таванът на пещерата беше високо над него. Водната струйка, капеща от слюдестата издатина, проблясваше на малки пръски.
Вече не можеше да види камерите и проходите на пещерата, както ги бе видял с безгрижното си, безтелесно око. Можеше да вижда само онова, което блещукането на лъжесветлика показваше малко около него и пред него. Както когато вървяха в нощта с Аниеб и той я водеше към смъртта й, стъпка по стъпка в тъмното.
Вдигна се на колене и чак тогава се сети да прошепне: „Благодаря ти, майко“. Изправи се, но падна, защото лявото му бедро поддаде от болката, която го накара да изреве на глас. След малко се опита отново и този път успя. Закрачи напред.
Много дълго време му отне, докато прекоси пещерата. Счупената си ръка пъхна в ризата, а ставата държеше притисната до бедрената става, което правеше вървежа малко по-лек. Стените бавно се стесняваха в проход. Тук таванът беше много по-нисък, точно над главата му. По едната стена се цедеше вода и се сбираше на малки локвички под краката му. Не беше великолепният червен палат от виденията на Тинарал, със загадъчни сребристи руни, изписани по високи пурпурни стълпове. Беше само земята — само пръст, камък и вода. Въздухът беше студен и неподвижен. Още по-надалече от смътния ромон на потока стана съвсем тихо. Извън сиянието на лъжовната светлина цареше мрак.
Медра спря и сведе глава.
— Аниеб — каза той, — можеш ли да се върнеш чак дотук? Не зная пътя.
Почака малко. Видя мрак, чу тишина. Бавно и стъпка по стъпка навлезе в прохода.
Как човекът успя да му се измъкне, Ранобудник не разбра, но две неща бяха сигурни: че е много по- могъщ магьосник от всеки, когото Ранобудник беше срещал, и че ще се върне на Роук колкото може по- бързо, след като той бе източникът и центърът на неговата сила. Нямаше смисъл да се опитва да стигне там преди него; той водеше. Но Ранобудник можеше да последва дирята, а щом собствените му сили не бяха достатъчни, трябваше да поведе мощ, на която никой магьосник да не може да устои. Та не беше ли дори Моред почти съкрушен не от магьосничество, а само от мощта на армиите, които Врагът бе обърнал срещу него?
— Ваше величество ще изпрати флотилиите си — заяви Ранобудник на опуления старец в креслото, в кралския палат. — Срещу вас събира мощ голям враг, на юг във Вътрешното море, и ние ще го унищожим. Сто кораба ще отплават от Голямото пристанище, от Омер и от Южния пристан, и от васалството ви на Хоск, най-могъщата флотилия, каквато е виждал светът! Аз ще ги поведа. А славата ще е за вас — каза той и се изсмя открито, тъй че Лоусън го гледаше едва ли не с ужас, най-сетне разбрал кой е господарят и кой — робът.
Толкова здраво бе хванал Ранобудник мъжете на Лоусън, че само след два дни огромната флотилия пое от Хавнър, събирайки по пътя подкрепленията си. Осемдесет кораба вдигнаха платна покрай Арк и Илиен, тласкани от истински и от магически вятър, който ги носеше право към Роук. Понякога Ранобудник, в белия си копринен халат, стиснал дългия си бял жезъл от рог на морски звяр от най-далечния Север, заставаше на предната палуба на флагманската галера, чиито сто гребла бляскаха и биеха ритмично водата като криле на гларус. Понякога самият той ставаше гларус или орел, или дракон, и се понасяше високо и пред флотата, а щом мъжете го видеха да се рее така, викаха с пълен глас:
— Господарят на драконите! Господарят на драконите!
На брега на Илиен спряха за вода и храна. Толкова бързо бе повел пълчищата стотици и стотици мъже, че не му беше останало време да осигури провизии. Те щурмуваха селищата по западния бряг на Илиен, плячкосваха каквото им падне, а също и на Виси и Камери, а каквото не можеха да вземат, подлагаха на огън и меч. После огромният флот възви на запад, отправи се към единствения пристан на остров Роук, Туилския залив. Ранобудник знаеше за залива от картите в Хавнър и знаеше, че над него има висок хълм. Когато приближиха, той прие облика на дракон и полетя високо над корабите — хем ги поведе, хем се взираше на запад, за да види хълма.
Като го видя, едва открояващ се, зелен над мъгливото море, извика с все сила — мъжете по корабите чуха драконов писък — и полетя още по-бързо, като ги остави да го следват към завоеванието.
Мълвата за Роук твърдеше, че е добре пазен със заклинания и скрит с магии, невидим за простосмъртни очи. И да имаше заклинания, изтъкани около хълма или около залива, който сега той виждаше как се разтваря пред него, за него те бяха прозрачни като паяжина. Нищо не замъгли очите му, нито се опълчи на волята му, докато летеше над залива, над малкото градче, над полудовършената сграда на склона над него, към билото на високия зелен хълм. Там, изпънал драконовите си нокти и пляскайки с ръждивочервените криле, той кацна.
Изправи се, в собствения си облик. Ала не беше се превърнал сам. Стоеше нащрек, озадачен.
Вятърът духаше, високата трева се скланяше под напора му. Лятото беше в разгара си и тревата вече съхнеше, пожълтяваше, нямаше цветя по нея, освен малките бели главички на глухарчетата. Някаква жена се приближаваше по хълма към него през високата трева. Не вървеше по пътека, но крачеше с лекота, без да бърза.
Той помисли, че е вдигнал ръка в заклинание да я спре, но не беше вдигнал ръката си, а тя приближаваше. Спря се чак когато се озова на две ръце разстояние от него, но все още малко по- надолу.
— Кажи ми името си — рече тя, а той отвърна:
— Териел.
— Защо дойде тук, Териел?
— Да ви унищожа.
Вгледа се в нея и видя кръглолика жена, на средна възраст, ниска и силна, с прошарена коса и тъмни очи под тъмните вежди, очи, които задържаха неговите, плениха го, изтръгнаха истината от устата му.
— Да ни унищожиш? Да унищожиш този хълм? — Погледна долу към някаква дъбрава, недалече от
