— Стори го.
— Добре.
Тя отпусна глава и склопи очи.
Потресен от силата на волята й, Чайка изправи гръб и вдиша дълбоко. После извърна поглед към девойката, Дори. Тя не отвърна на погледа му. Гледаше майка си скръбно. Чак след като жената потъна в дълбок сън, Дори се раздвижи, отиде да помогне на Ръш, която като приятелка и съседка се захвана да пошета и засъбира разхвърляните край постелята пропити с кръв кърпи.
— Преди малко пак й тече кръв и не можах да я спра — каза Дори. По бузите й потекоха сълзи. Изразът й обаче не се промени.
— О, чедо! О, агънцето ми! — Ръш я притисна в прегръдката си, но макар да се отпусна в ръцете й, Дори не преви гръб.
— Ще отиде там, при стената, а аз не мога да ида с нея — промълви тя. — Отива си сама, а не мога да ида с нея… Можете ли да отидете там? — Тя се отдръпна от Ръш и отново погледна Чайка. — Знам, че можете!
— Не — каза той. — Не знам пътя.
Но докато Дори го казваше, той видя това, което виждаше и тя: дълъг хълм, спускащ се надолу в мрака, а на отстрещната страна, на ръба на сумрака — ниска каменна стена. И докато гледаше, стори му се, че видя жена, която върви покрай стената, много тънка, почти безтелесна, кости и сянка. Ала не беше умиращата в постелята жена. Беше Аниеб.
После видението изчезна и той отново се озова лице в лице срещу вещицата-момиче. Обвиняващият й поглед бавно се преобрази. Тя скри лицето си в шепи.
— Трябва да ги оставяме, щом тръгнат.
— Знам.
Ръш погледна нея, а после него с проницателните си светли очи.
— Не само ловък мъж, а и вещ. Е, не си първият. Той чакаше отговор на въпроса си.
— Тази къща я наричат домът на Ат — каза тя.
— Живял е тук — промълви Дори и в пелената от безнадеждност и болка се прокрадна нотка на гордост. — Магът Ат. Много отдавна. Преди да замине на запад. Всичките ми баби са били мъдри жени. Стоял е тук. С тях.
— Дай ми ведро — каза Ръш. — Ще донеса вода да ги накисна.
— Аз ще донеса вода — каза Чайка.
Взе ведрото и отиде на двора при кладенеца. Врана си седеше на зида, отегчен и изнервен.
— Защо си губим времето тук? — сопна се той, докато Чайка пускаше ведрото в кладенеца. — Сега да не шеташ и на вещиците?
— Да — отвърна му Чайка. — И ще го правя, докато тя не издъхне. А после ще отведа дъщеря й на Роук. А ти ако искаш да прочетеш Книгата на имената, можеш да дойдеш с нас.
Така Школата на Роук се сдоби с първата си презморска ученичка, както и с първия си библиотекар. Книгата на имената, която и до днес се пази в Самотната кула, положи основата на знанието и на метода на Именуването, което е основата на магията на Роук. Дори, която, както твърдят, учела учителите си, станала повелителката на всички знахарски изкуства и на науката за билките и наложила висока почит към това майсторство на Роук.
Колкото до Врана, безсилен да се раздели с Книгата на имената макар и за месец, той прати хора да докарат неговите си книги от Орими и се засели с тях в Туил. Оставяше хората от Школата да ги проучват, стига да проявяват към тях, както и към самия него, дължимото уважение.
Така течеше времето за Чайка. В късна пролет той отплаваше с „Надежда“, за да търси и намира хора за Школата на Роук — деца и младежи предимно, които имаха дарба за магия, а понякога и възрастни мъже или жени. Повечето деца бяха бедни и макар да не взимаше никое от тях против волята им, родителите или господарите им рядко разбираха истината: Чайка ту се представяше за рибар, търсещ момче, което да работи на лодката му, ту търсеше момиче за тъкачните работилници, или пък купуваше роби за господаря си на друг остров. Те пращаха детето си с него, за да му дадат някаква възможност, или пък му го продаваха от беднотия, за да работи за него, а той им плащаше с истинска слонова кост; ако му продаваха дете за робия, плащаше им със злато, а на другия ден, когато златото отново се превръщаше в кравешко лайно, вече го нямаше.
Пътуваше надалече из Архипелага, стигаше чак до Източния разлив. Никога не стъпваше два пъти в един град или на един остров, без да са минали няколко години, и така дирята му изстиваше. Въпреки това започнаха да говорят за него. Събирача на деца почнаха да го наричат, страшен чародей, който отвличал деца на острова си, в ледения север, и там изсмуквал кръвта им. В селата на Уей и Фелкуей все още разправят на децата за Събирача на деца, за да се пазят от непознати.
По това време вече имаше много хора от Ръката, които знаеха какво става на Роук. Там идваха изпращани от тях младежи. Идваха мъже и жени, за да се учат и да преподават. За мнозина от тях беше доста трудно да стигнат там, защото заклинанията, които криеха острова, бяха по-силни от всякога и отдалече той приличаше или на облак, или на подала се над водната шир гола скала; а духаше и Роукският вятър, който държеше всеки кораб надалече от Туилския залив, освен ако нямаше някой магьосник на борда, който да знае как да обърне вятъра. И все пак идваха, та с годините се наложи да се вдигне по- голяма къща за Школата от всички останали в градчето Туил.
В Архипелага мъжете строяха кораби, а жените — къщи, такъв беше обичаят. Но при голям строеж жените позволяват на мъжете да работят с тях — нямаше ги миньорските суеверия, които държаха мъжете настрана от рудниците, или на корабостроителите, които забраняваха жена да гледа как се поставя килът. Ето защо и мъже, и жени с много усърдие вдигнаха Големия дом на Роук. Темелът му бе поставен на едно бърдо над градчето Туил, недалече от Дъбравата и с изглед към Могилата. Стените му се съградиха не само с камък и дърво, а стъпиха върху здрава магия и бяха скрепени с могъщи заклинания.
Застанал на този хълм, Медра каза:
— Има водна жила, точно под мястото, където стоя, и няма да пресъхне.
Прокопаха внимателно, стигнаха до водата и я оставиха да избликне. И първата част от Големия дом, която направиха, беше сърцевината му, дворът с фонтана.
После Медра се разходи с Елеал по белите плочи, още преди около тях да има вдигнати стени.
Тя беше посадила до чешмата офика от Дъбравата. Дойдоха да се уверят, че се е хванала. Пролетният вятър духаше силно, към морето, откъм Роукската могила, издухваше настрана водата от фонтана. На склона на Могилата се виждаше малка група хора — кръг от млади ученици, които изучаваха ловкостите на илюзията от магьосника Хега от Оу. Майсторската ръка, така го наричаха. Глухарчетата, вече прецъфтели, хвърляха семенцата си на вятъра. В косата на Жар се мяркаха сиви косъм-чета.
— Е, значи пак тръгваш — каза тя, — и ни оставяш да решим тоя въпрос с Правото. — Мръщеше се свирепо както винаги, но гласът й рядко биваше толкова рязък, когато говореше с него.
— Ще остана, ако искаш, Елеал.
— Да, искам да останеш. Но не оставай! Ти си откривател, трябва да ходиш и да откриваш. Само дето съгласието ни за Пътя — за Правото, както държи да го наричаме Варис — е два пъти по-тежка работа от строежа на Дома. И предизвиква десет пъти повече свади. Съжалявам, че не мога да се измъкна от това. Да можех просто да тръгна с теб, ей така… И ми се щеше да не тръгваш на север.
— Защо да се караме? — унило отвърна той.
— Защото не сме само ние! Събери двайсет-трийсет души в една стая, и всеки ще иска да наложи своето. А събереш ли мъже, които винаги са си държали на тяхното, с жени, които си знаят своето, и ще почнат да се обиждат. А и освен това има някои съвсем истински и сериозни различия между нас, Медра. Те трябва да се решат, а няма да се решат лесно. Макар че малко добра воля ще е от полза.
— Варис ли е?
— Варис и още няколко души. И са мъже, и му придават повече важност, отколкото на всичко останало. За тях Древните сили са омразни. Женските сили са им подозрителни, защото всички са свързани с Древните сили. Сякаш тия Сили могат да се контролират и използват от тленна душа! Но там, където ние поставяме света, те поставят мъжете. И затова държат, че истинският магьосник трябва да е мъж. И
