побърза да го изведе навън, преди да е избухнал.
— Беше само учебник за лекуване на животни — призна Врана, след като отплаваха и се поуспокои. — „Подуване“ прочетох, и нещо за овчето виме. Но такова невежество! Просташко невежество! Да си покрива къщата с книги!
— А знанието е полезно — каза Чайка. — Могат ли хората да са нещо друго освен невежи, след като знанието не е съхранено, не се предава? Ако можеше всички книги да бъдат събрани на едно място…
— Като Библиотеката на кралете — промълви Врана, унесен в мечти за древна слава.
— Или твоята библиотека. — Напоследък Чайка беше станал по-лукав отпреди.
— Фрагменти — изсумтя пренебрежително Врана за труда на своя живот. — Жалки останки!
— Начала — поправи го Чайка. Врана само въздъхна.
— Мисля, че можем отново да поемем на юг — рече Чайка. — Към Поуди.
— Имаш дарба за тая работа. Знаеш къде да търсиш. Отиде право при онзи бестиарий в плевнята… Но тук няма много за търсене. Нищо значимо. Ат едва ли ще е оставил най-великата от всички книги на познанието при простаци, които ще си правят покривите с нея! Е, щом искаш, отиваме в Поуди. А после обратно в Орими. Взе да ми омръзва вече.
— А и копчетата ни попривършиха — каза Чайка. Беше весел; още щом си помисли за Поуди, знаеше, че тръгва във вярната посока. — Може би ще успея да открия нещо по пътя. Това ми е дарбата, знаеш.
Никой от двамата не беше стъпвал на Поуди. Това бе потънал в дрямка южен остров с хубаво старо пристанищно градче, Телио, построено върху розов пясъчник, с нивя и градини, които трябваше да са плодородни. Но владетелите на Уотхорт го управляваха от сто години, налагаха тежки данъци, гнетяха и изтощаваха и земята, и хората. Слънчевите улички на Телио бяха тъжни и мръсни. Хората живееха в тях като в пустош, в палатки и съборетини, направени от парчетии, много от тях дори без покрив.
— О, тук няма да стане — каза отвратен Врана, докато заобикаляше купчина изпражнения. — Тези същества нямат книги, Чайка!
— Потрай малко — отвърна спътникът му. — Дай ми един ден.
— Опасно е — възрази Врана, — и безсмислено. — Но с това възраженията му се изчерпаха. Скромният и наивен младеж, когото беше научил да чете, се бе превърнал в негов непогрешим водач.
Той го последва по една от главните улици и от нея — в квартал с малки къщи, стария квартал на тъкачите. На Поуди отглеждаха лен и имаше сгради за мънене на лен, сега повечето изоставени; зад прозорците на някои от домовете се мяркаха станове. На едно площадче със заслон от горещото слънце край кладенеца седяха и предяха четири-пет жени. Наблизо играеха деца, мършави и отпуснати от жегата, поглеждаха без особено любопитство към двамата странници. Чайка тръгна натам без колебание, сякаш знаеше къде отива. Спря и поздрави жените.
— О, мили човече — с усмивка отвърна една от жените, — хич не ни ги показвайте онези неща, дето ги носите в сандъка, че и един петак нямам, ни меден, ни костен, от месец паричка не съм виждала.
— Но пък може да ви се намира малко лен, госпожо? Тъкан или преден? Ленът на Поуди е най- добрият — така поне съм чувал чак в Хавнър. А и виждам какво хубаво предете. Хубав конец ще излезе. — Врана гледаше спътника си с насмешка и с малко презрение; той самият можеше много хитро да се пазари за всяка книга, но да си бъбри с прости жени за копчета и конци беше под достойнството му. — Я аз да го отворя това — говореше Чайка и заподрежда стоката си по чакъла, а жените и мръсните боязливи деца се струпаха да видят отблизо чудесата, които се канеше да им покаже. — Тъкан плат търсим, и невапцана прежда, а и други неща също — копчетата ни са на свършване. Ако имате рогови или костени, да речем? Бих разменил една от тези кадифени шапчици за три-четири копчета. Или една от тези панделки; вижте цвета им само. Красиви са като косата ви, госпожо! Или да речем хартия, книги. Нашите господари в Орими търсят такива неща, ако сте заделили някоя, да речем.
— О, колко сте мил — каза жената, която ги заговори първа, засмя се и вдигна червената панделка до черната си плитка. — Е, жалко, че нямам нищо за вас!
— Няма да съм толкова дързък да ви помоля за целувчица — каза Медра, — но една отворена ръка, да речем?
Той направи знака; тя го изгледа мълчаливо.
— Това е лесно — каза му тихо и му отвърна със знака. — Но не винаги е безопасно между непознати.
Той продължи да показва стоките си на жените и децата и да се шегува с тях. Никой нищо не купи. Зяпаха дреболиите върху платното, сякаш бяха съкровища. Остави ги да ги оглеждат и опипват колкото искат; дори позволи на едно дете да свие малко огледалце от излъскан месинг — видя как изчезна под дрипавата му ризка, но нищо не каза. Накрая рече, че трябва да си продължи по пътя, и децата се отвяха, щом почна да прибира вещите.
— Имам една съседка — каза жената с черната плитка. — която може би има някаква хартия, щом това търсите.
— Писана ли е? — попита Враната, който до този момент беше седял отегчен край кладенеца. — Знаци има ли по нея?
Тя го изгледа от глава до пети.
— Има знаци по нея, господине. — И после се обърна към Чайка, с по-различен тон: — Ако искате да дойдете с мен, живее ей натам. И макар да е само момиче, и бедно, има отворена ръка. Макар че може би не всички от нас я имат.
— Трима от трима — рече Врана и бегло повтори жеста. — Тъй че спести си оцета, жено.
— О, май вие трябва да си го спестите, господине. Ние тук сме бедни хорица. И невежи — добави тя с блеснали очи и ги поведе.
Заведе ги до една къща в края на улицата. Личеше си, че някога е била заможна, на два каменни етажа, но беше полупразна и с разнебитена фасада, рамките на прозорците и каменните плочи бяха изкъртени. Прекосиха двор с кладенец. Тя почука на една странична врата и й отвори момиче.
— Ах, това е вещерска бърлога — изсумтя Врана, щом от вратата лъхна на билки и ароматен дим, и отстъпи назад.
— Знахари — каза водачката им. — Пак ли е болна, Дори?
Момичето кимна, погледна Чайка и после Врана. Беше четиринайсетинагодишно, набито, макар и измършавяло, с навъсен поглед.
— Мъжете са от Ръката, Дори. Единият, виждаш, нисък и хубав, а другият висок и горд, и казват, че търсят хартии. Зная, че по-рано имахте някакви, макар че може и да ги нямате вече. В сандъка им няма нищо за теб, но може би ще платят малко в слонова кост за това, което търсят. Нали? — Тя извърна светлите си очи към Чайка и той кимна.
— Тя е много болна, Ръш — каза момичето и отново погледна Чайка. — Не сте ли знахар? — Прозвуча като обвинение.
— Не.
— Тя е знахарка — каза Ръш. — Като майка си и баба си. Пусни ни вътре, Дори, или мен поне, да поприказвам с нея.
Момичето се прибра за малко, а Ръш каза на Медра:
— Майка й умира от охтика. Никой знахар не можа да я изцери. Но можеше да лекува живеница и други болежки. Беше истинско чудо, а Дори се зарече да я последва.
Момичето им махна да влязат. Врана предпочете да остане навън. Стаята беше висока и дълга, личеше, че преди време е била обзаведена изящно, но беше много стара и много бедна. Беше пълна със знахарски принадлежности и билки. Край хубавата каменна камина, където тлееше сноп ароматни треви, имаше постеля. Жената в нея беше толкова немощна, че на смътната светлина изглеждаше само кости и сянка. Когато Чайка се приближи, тя понечи да се надигне и да заговори. Дъщеря й намести главата й на възглавницата и когато Чайка пристъпи съвсем близо, успя да я чуе.
— Чародей. Не е случайно.
Като жена на силата, беше разбрала какъв е. Дали тя го бе повикала тук?
— Аз съм откривател. И търсач.
— Можеш ли да я учиш?
— Мога да я отведа при хора, които ще могат.
