отслабвайки заклинанията му за закрила и тревога. След като те били преодолени, пиратите завзели острова без магьосничества, а с брутална сила и огън. Големите им кораби запълнили Туилски залив, ордите им плячкосвали и палели, роботърговците им отвеждали в плен мъже, момчета и млади жени. Невръстните деца и старците посичали на място. Палели всяка къща и нива, която видели. Когато след няколко дни си заминали, не оставили нито едно село несъборено, нито една къща неопожарена и неопустошена.
Градчето в началото на залива, Туил, притежавало нещо от ненакърнимостта на Могилата и Дъбравата, така че макар нападателите да го обходили в търсене на роби и плячка, и в палене на пожари, огньовете бързо загасвали, а тесните улици обърквали мародерите. Повечето оцелели островитяни били мъдри жени и се скрили с децата си в градчето или в Дъбравата. Сегашните мъже на Роук бяха онези оцелели тогавашни деца, вече пораснали, и няколко други, вече състарени. Тук не съществуваше никаква друга управа, освен жените на Ръката, защото тъкмо тя бе опазила Роук толкова дълго и сега го пазеше много по-бдително.
Не се доверяваха много на мъже. Беше ги предал мъж. Мъже ги бяха нападнали. Тъкмо мъжките амбиции, твърдяха те, бяха насочили всички изкуства в полза на алчната печалба.
— Не се занимаваме с техните управи — казваше високата Було с кроткия си тон.
Но Жар казваше на Медра:
— Сами се унищожихме.
Мъжете и жените на Ръката се бяха сплотили на Роук преди повече от сто години, създавайки съюз на магьосници. Горди и сигурни в силата си, бяха се стремили да научат други като тях да се сплотяват тайно срещу онези, които разпалват войни и отвеждат в робство, докато не укрепнат толкова, че да могат открито да се надигнат срещу тях. В техния съюз жените винаги били водачки, казваше Жар, и тъкмо жени, предрешени като продавачки на целебни мехлеми, плетачки на рибарски мрежи и други такива, бяха тръгвали от Роук към други земи около Вътрешното море, заплитайки широка, тънка мрежа на съпротива. Дори и сега се бяха съхранили нишките и възлите на тази мрежа. Медра се беше натъкнал на една от тези нишки в селото на Аниеб и оттогава беше вървял по тях. Но не те го бяха довели тук. След пиратския набег остров Роук беше останал съвсем изолиран, затворен в себе си от мощните заклинания на защита, плетени и преплитани от мъдрите жени на острова, и жителите му не поддържаха никакви търговски връзки с други хора.
— Не можем да ги спасим — казваше Жар. — Ние себе си не можахме да спасим.
Було, с нейния кротък глас и усмивка, беше безмилостна. Каза на Медра, че макар да се е съгласила той да остане на Роук, го е приела само за да е под наблюдението й.
— Ти веднъж проби през нашите защити — казваше тя. — Всичко, което разправяш за себе си, може и да е вярно, а може и да не е. Можеш ли да ми кажеш нещо, което да ме накара да ти повярвам?
Тя се съгласи с останалите да му дадат една малка къща край залива и работа — да помага на лодкостроителя на Туил, който беше самоук в занаята и уменията му дойдоха добре дошли. Но му каза:
— Можеш ли да ми кажеш нещо, което да ме накара да ти повярвам?
А той нямаше отговор.
Жар обикновено се мръщеше, щом я поздравеше. Задаваше му резки въпроси, изслушваше го и не казваше нищо.
Той я помоли, много боязливо, да му каже какво представлява Горската обител, защото когато попита други, те му отвърнаха:
— Жар може да ти каже.
Тя отхвърли въпроса му, не грубо, ала решително с думите:
— За Дъбравата можеш да научиш само в нея и от нея. След няколко дни тя слезе до пясъчната ивица на Туилски залив, където Медра поправяше една рибарска лодка. Помогна му, колкото можеше, и го поразпита за правенето на лодки, и той й разказа и показа каквото можа. Беше един кротък следобед, но след това тя си тръгна рязко, както бе обичайно за нея. Медра изпитваше известно страхопочитание към нея; беше непредсказуема. Удиви го, когато скоро след това му каза:
— Ще ида в Дъбравата след Дълготрайния танц. Ела, ако искаш.
От Роукската могила Дъбравата сякаш се виждаше открай докрай, но щом човек навлезеше в нея, не винаги можеше отново да излезе на открито. Вървеше безкрайно под дърветата. Във вътрешността на Дъбравата те бяха от един и същи вид, който не растеше никъде другаде, и въпреки това на хардийски за него нямаше друго име освен „дърво“. На Древната реч, каза му Жар, всяко от тези дървета си имало собствено име. Вървиш и вървиш, и след време отново нагазваш сред познати дървета, дъб, бреза и ясен, леска, орех и върба, зелени напролет и голи зиме; имаше и ели и кедър, и високи вечнозелени, каквито Медра не познаваше, с мека червеникава кора и дебели пластове иглички под тях. Вървиш и вървиш, а пътят ти през дърветата всеки път е различен. Хората в Туил му казаха да не навлиза много навътре, защото само по обратния път можеш да си сигурен, че ще излезеш отново в полята.
— Докъде стига тази гора? — попита Медра, а Жар му отвърна:
— Докъдето стига умът.
На Орими Медра се бе научил да чете обичайното писмо на Архипелага. По-късно Хайдрейк от Пендор го научи на някои от руните на силата. Това познание беше известно. Онова, което Жар бе научила сама в Горската обител, не беше познато на никой друг, освен на онези, с които тя бе споделила знанието си. През цялото лято тя живееше под клоните на Дъбравата, само с една ракла, в която пазеше оскъдната си храна от горските мишки, в колиба от сплетени клони и с огнище край поточето, спускащо се от горите, за да се влее в малката река, стичаща се към залива.
Медра си направи бивак наблизо. Не знаеше какво иска от него Жар; надяваше се, че е решила да го учи, да започне да отговаря на въпросите му за Дъбравата. Но тя не казваше нищо, а той беше притеснителен и предпазлив, боеше се да не наруши самотното й отшелничество, което го изпълваше с боязън също като странностите на самата Дъбрава. На втория ден тя му каза да тръгне с нея и го отведе дълбоко навътре в гората. Вървяха с часове, в пълно мълчание. Не се чуваше птичи зов. Ни лист не трепваше. Дърветата бяха безкрайно различни и все едни и същи. Той не разбра кога тръгнаха обратно, но знаеше, че са изминали по-дълъг път, отколкото са дълги бреговете на Роук.
Отново излязоха на открито сред изораните ниви и пасища в топлата вечер. Докато крачеха, той видя четирите звезди на Ковачницата, изгрели над западните хълмове.
Жар се раздели с него само с едно сухо „Лека нощ“.
На другия ден му каза:
— Ще поседя под дърветата.
Без да знае какво се очаква от него, той я последва от разстояние. Навлязоха в най-вътрешната част на Дъбравата, там, където всички дървета бяха от един и същи вид, безименни и в същото време — всяко със свое име. Щом тя седна върху мекия килим от листа сред корените на голямо древно дърво, той си намери място за сядане недалече от нея; и докато тя гледаше и слушаше стаена, той също гледаше и слушаше стаен. Така правиха няколко дни. После, една сутрин, вътрешно разбунтуван, той остана край потока, докато Жар навлизаше в Дъбравата. Тя не се обърна.
Същата заран от Туил дойде Було и им донесе в една кошница хляб, сирене, кисело мляко и плодове.
— Какво научи? — попита тя Медра със своя хладно кротък тон, а той отвърна само:
— Че съм глупак.
— Защо така, Чайка?
— Един глупак може цяла вечност да седи под дърветата, без да стане по-умен.
Високата жена леко се усмихна.
— Сестра ми никога досега не е учила мъж. — Погледна го, а сетне извърна поглед към огрените от лятото поля. — Никога досега не е гледала мъж.
Медра замълча. Лицето му се сгорещи и той сведе очи.
— Мислех… — понечи да отвърне той, но спря.
Беше се опитвал да гледа на Жар като на недосегаема, а в същото време бе копнял да докосне меката й кафява кожа, черната й блестяща коса. Когато тя се вторачваше в него, внезапно и непонятно предизвикателно, той беше мислил, че му е ядосана. Боеше се да не я оскърби, да не я обиди. А тя от какво се страхуваше? От желанието му? От своето?… Но тя не беше неопитно момиче, беше мъдра жена, магьосница, тази, която ходеше из Горската обител и разбираше шарката на сенките!
