Скоро след това, казват, той напуснал Пендор и отново се отправил на юг, и може би е стигнал до Енсмер. Под едно или друго прикритие, накрая е стигнал до Гийт, в Деветдесетте острова.
Там хората се препитаваха с лов на китове. В занаят като този той не пожела да се включи. Корабите им воняха и селищата им също воняха. Не искаше да се качи на борда на робски кораб, но единственият съд, който отплава на изток от Гийт, бе някаква галера, превозваща китова мас за Оупорт. Беше слушал приказки за Затвореното море, на югоизток от Оу, където имало богати острови, които не търгували със земите на Вътрешно море. Онова, което търсеше, можеше да се намира там. Затова той тръгна като ветроловец на галерата, карана от греблата на четиридесет роби.
Времето поне този път се оказа добро: попътен вятър, синьо небе, оживено от малки пъргави облачета, кроткото слънце на късната пролет. Пътуваха добре от Гийт. Късно следобед той чу как корабовладелецът казва на кърмчията:
— Тая нощ го дръж на юг, че да не събудим Роук. Не беше чувал за този остров и попита:
— Какво има там?
— Смърт и разруха — отвърна собственикът на кораба, нисък мъж с малки, тъжни и вещи като на кит очи.
— Война ли?
— Отпреди много време. Мор, черна магия. Водите около него са прокълнати.
— Червеи — рече кърмчията, брат на собственика. — Хванеш ли риба около Роук, винаги е пълна с червеи като мъртво псе, хвърлено на боклука.
— Още ли живеят хора там? — попита Медра, а господарят на кораба му отвърна:
— Вещици.
А брат му добави:
— Ядачи на червеи.
В Архипелага имаше много такива острови, съсипани и опустошени от магиите и проклятията на съперничещи си магьосници; злокобни места, не само да не стъпваш на тях, а да ги подминеш отдалече, и Медра повече не помисли за този остров, до нощта.
Докато спеше на палубата с лице, огряно от звездната светлина, яви му се простичък и много жив сън: беше ден, облачета тичаха по ясното небе, а отвъд морето видя огряната от слънце извивка на висок зелен хълм. Събуди се с този образ, все още ясен в ума му, и със съзнанието, че го е видял преди десет години, още в онези заключени със заклинания робски бараки в мините на Самори.
Надигна се. Тъмното море бе толкова кротко, че звездите се отразяваха от гладката подветрена страна на дългите вълни. Гребните галери рядко се отдалечаваха от видимостта на суша и рядко гребяха нощем — оставаха на дрейф във всеки залив или пристан; но тук пристан нямаше и след като времето бе толкова кротко, бяха вдигнали мачтата и опънали голямото четвъртито платно. Корабът тихо се носеше напред, гребците роби спяха на скамейките си, свободните от екипажа също спяха до един, освен кърмчията и вахтения, а вахтеният дремеше. Водата покрай бордовете шепнеше, гредите проскърцваха леко, издрънчаваше по някоя робска верига, и пак.
— В нощ като тази нямат нужда от ветроловец, а още не са ми платили — каза Медра на съвестта си. Беше излязъл от своя сън с името Роук в ума си. Защо никога не беше чувал за острова, нито го беше виждал на карта? Можеше да е прокълнат и пуст, както твърдяха, но не трябваше ли да е показан на картите?
— Мога да отлетя там като чайка и да се върна на кораба преди съмване — каза си той, но някак разсеяно. Беше тръгнал за пристанището на Оу. Опустошени земи се срещаха под път и над път. За какво да летиш и да ги търсиш? Той се намести удобно в намотаното въже и загледа звездите. На запад видя четирите ярки звезди на Ковачницата, ниско над морето. Бяха леко замъглени и когато се взря в тях, те му замигаха една след друга.
По мудните гладки вълни пробяга съвсем лека, едва доловима тръпка.
— Господарю — каза Медра и скочи. — Събудете се.
— Какво има?
— Насам иде вещерски вятър. Към нас. Свалете платното.
Вятър нямаше. Въздухът беше тих, голямото платно висеше отпуснато. Само западните звезди гаснеха и чезнеха в мълчаливата чернота, която бавно се усилваше. Господарят погледна натам.
— Вещерски вятър, викаш? — попита той недоволно. Вещи мъже използваха времето като оръжие, пращаха бури да опустошат вражеската реколта или вихрушки да потапят корабите; а такива бури и вихрушки, капризни и диви, можеха да прелетят много отвъд местата, където ги пращаха, да създадат главоболия на жътвари и моряци на стотици мили разстояние.
— Свалете платното — повтори настойчиво Медра. Собственикът на кораба се прозя, изруга и зарева команди. Моряците се разбудиха бавно и също тъй бавно започнаха да прибират тежкото платно, а старшият гребец, след като зададе няколко въпроса на собственика и на Медра, почна да реве на робите и да крачи между тях, като ги разбуждаше отляво и отдясно с възлестия си камшик. Платното беше наполовина свалено, греблата наполовина извадени, заклинанието на Медра за укротяване — наполовина изречено, когато вещерският вятър ги връхлетя.
Връхлетя ги внезапно, с оглушителен гръм от пълния мрак, последван от пороен дъжд. Корабът щръкна с носа нагоре, като изправен на задните си крака кон, а после се килна надолу толкова силно, че мачтата се прекърши в основата, въпреки че опорите удържаха. Платното падна във водата, напълни се и задърпа галерата надясно, огромните вълни се втурнаха през гребните люкове, окованите роби закрещяха и се забориха по скамейките, бурета с масло се отвързаха от стегите и се затъркаляха едно през друго — люшнаха галерата и я преобърнаха, палубата се изправи вертикално над морската повърхност, една огромна щормова вълна я удари, помете я и я потопи. Всички викове и крясъци изведнъж замряха. Нямаше никакъв шум, освен рева на морския дъжд, който затихна, след като свирепият вятър отмина на юг. През него една бяла морска птица плесна с криле нагоре и се издигна над черната вода, малка и отчаяна, и полетя на север.
Призори по тясната пясъчна ивица под гранитните скали се виждаха следи от кацнала птица. От тях водеха дирите на крачещ мъж, задържал се дълго по брега, дотам, където той се стесняваше между скалите и морето. После следите свършваха.
Медра знаеше за опасността от честото приемане на друг облик, но беше потресен и изнемощял от корабокрушението и от дългия си нощен полет, а сивият плаж водеше само до подножието на стръмните скали, които не можеше да изкачи. Той направи заклинанието и още веднъж изрече думата, и като морска чайка отлетя нависоко, пляскайки усилно с криле, чак до върха на канарите. Тогава, въодушевен от полета си, продължи да лети над сенчестата, огряна от ранното утро земя. Далече напред зърна извивката на висок зелен хълм, ярка на първите лъчи на слънцето.
Към него полетя и на него кацна, а щом докосна земята, отново стана човек.
Постоя известно време объркан и замаян. Струваше му се, че се е преобразил в истинския си облик не по своя воля, а че просто докосвайки тази земя, този хълм, отново беше станал себе си. Тук властваше магия, много по-силна от неговата.
Той се огледа, с любопитство и с тревога. По целия хълм бе разцъфтяло искрениче, дългите му венчелистчета грееха жълти из тревата. Децата на Хавнър познаваха това цвете. Наричаха го „искри от горящия Илиен“, когато Господарят на огъня нападнал островите, а Ерет-Акбе се сразил с него и го надвил. В паметта на Медра се отприщиха оказания и песни за героите: Ерет-Акбе и героите преди него, кралицата-орлица Херу, Акамбар, който повел каргадците на изток, и миротворецът Сериад, и Елфаран от Солея, и Моред, Белия вълшебник, любимият крал. Храбрите и мъдрите, явиха се всички те пред него сякаш призовани, сякаш той ги бе повикал при себе си, макар да не бе призовавал. Видя ги. Стояха сред високите треви, сред цветята с форма на пламъци, кимащи на утринния вятър.
После всички те изчезнаха и той остана сам на хълма, потресен и удивен. „Видях кралиците и кралете на Землемория — помисли Медра. — И те са само тревата, що расте на този хълм.“
Закрачи бавно покрай източната страна на билото, вече огряно и стоплено от слънцето, вдигнало се на
