Всичко това се изля в ума му като порой, скъсал стената на бента, докато стоеше в края на леса с Було.
— Мислех, че магесниците се въздържат — най-сетне промълви той. — Хайдрейк твърдеше, че да се любиш значи да унищожиш силата си.
— Така твърдят някои мъдри мъже — отвърна кротко Було, отново му се усмихна и се сбогува.
Целия следобед той прекара объркан и ядосан. Когато Жар излезе от Дъбравата и тръгна към покритата си с листа колиба край потока, той отиде там, понесъл като извинение кошницата на Було.
— Може ли да поговорим? — каза Медра.
Тя му кимна рязко и го изгледа намръщено.
Той замълча. Тя клекна да види какво има в кошницата.
— Праскови! — възкликна и се усмихна.
— Моя учител Хайдрейк казваше, че магьосниците, които правят любов, развалят силата си — изломоти той.
Тя не отвърна нищо, извади каквото имаше в кошницата и почна да го дели.
— Мислиш ли, че е вярно? — попита той. Тя сви рамене.
— Не.
Езикът му се върза. След малко тя го погледна и каза с тих, мек глас:
— Не. Не мисля, че е вярно. Мисля, че всички истински сили, всички древни сили в корените си са една.
Той продължи да стои вкочанен, а тя рече:
— Виж прасковите! Узрели са. Ще трябва да ги изядем веднага.
— Ако ти кажа името си — каза той, — истинското си име…
— Аз бих ти казала своето — отвърна тя. — Ако така… ако така се започва.
Започнаха обаче с прасковите.
И двамата бяха свенливи. Когато Медра хвана ръката й, неговата ръка трепереше, а Жар, чието истинско име се оказа Елеал, извърна намръщено поглед. После тя докосна ръката му, много леко. Щом той погали черния кичур на слепоочието й, тя сякаш едва го изтрая и той спря. Когато понечи да я прегърне, тя беше скована, отхвърли го. После тя се обърна и много пламенно, припряно и неловко го сграбчи в прегръдката си. Нито първата, нито първите нощи, които двамата прекараха заедно, не им доставиха много удоволствие или покой. Но се учеха един от друг и през срама и страха стигнаха до страстта. След това дългите дни в тишина сред горите и дългите им, огрени от звездите нощи им носеха наслада.
Когато Було дойде от градчето да им донесе от последните късни праскови, те се засмяха; прасковите се бяха превърнали в символ на щастието им. Опитаха се да я задържат да остане за вечеря с тях, но тя отказа.
— Постойте си тук, докато можете.
Лятото тази година свърши твърде рано. Скоро дойдоха дъждовете; снегът падна още през есента, дори толкова на юг, където се намираше Роук. Бурите следваха една след друга, сякаш ветровете се бяха разбунтували срещу наглото вмешателство на вещите мъже. Жените седяха край огнищата в самотните селски къщи; хора се сбираха край огнищата на градчето Туил. Вслушваха се във воя на вятъра, в дъждовния ромон или в безмълвния сипеж на снега. Извън Туилски залив морето ревеше по скалните брегове на острова, море, в което нямаше да посмее да навлезе нито един кораб.
Деляха си каквото имаха. В това отношение Роук наистина беше „островът на Моред“. На Роук никой не гладуваше, нито оставаше бездомен, въпреки че никой не притежаваше много повече от това, от което имаше нужда. Скрити от останалия свят не само от море и бури, а и от своите защити, които прикриваха острова и отклоняваха корабите, хората се трудеха и си говореха, и пееха песните. „Зимния химн“ и „Подвига на младия крал“. И книги имаха, „Хрониките на Енлад“ и „История на мъдрите герои“. От тези драгоценни книги старците и стариците четяха на глас в една зала край пристана, където рибарките плетяха и кърпеха мрежите си. Там имаше камина и в студени дни я палеха. Идваха хора чак от стопанствата от другата страна на острова да слушат четените истории, да слушат мълчаливо и напрегнато.
— Душите ни са гладни — казваше Жар.
Тя заживя с Медра в малкия му дом недалече от Дома на мрежите, макар да прекарваше много дни със сестра си Було. Жар и Було били деца в една ферма край Туил, когато дошли пиратите от Уотхорт. Майка им ги скрила в дълбокото мазе на фермата и после използвала заклинанията си, мъчейки се да спаси мъжа си и братята им, които отказали да се скрият и се опълчили на нападателите. Бяха ги изклали с добитъка им. Същата нощ момиченцата останали в тъмното мазе, а и много нощи след това. Съседите, дошли накрая да погребат гниещите трупове, намерили децата — смълчани, прегладнели, въоръжени с мотика и парче от счупен лемеж, готови да бранят купчините камъни и пръст, струпали се над главите им.
Медра знаеше съвсем малко за тази история от Жар. Една нощ Було, която беше с три години по-голяма от Жар и чиято памет беше по-силна, му я разказа цялата. Жар седеше с тях и слушаше мълчаливо.
На свой ред той разказа на Було и Жар за мините на Самори и за магьосника Гелък, и за робинята Аниеб.
Когато свърши, Було дълго помълча, а накрая каза:
— Значи това си имал предвид, когато дойде: „Не можах да спася онази, която спаси мен“.
— А ти ме попита: „Какво можеш да ми кажеш, за да ме накараш да ти повярвам?“
— Вече ми го каза — отвърна Було.
Медра взе ръката й и опря челото си на нея. Докато разказваше историята си, беше сдържал сълзите. Вече не можеше.
— Тя ми даде свобода — рече той. — И аз продължавам да чувствам, че всичко, което съм направил, е било чрез нея и за нея. Не, не за нея. Нищо не можем да сторим за мъртвите. Но за…
— За нас — промълви Жар. — За нас, които живеем, криейки се, без да ни убиват и без да убиваме. Мъртвите са си мъртви. Великите и могъщите си я карат, както си знаят, необуздани и без съвест. Единствената надежда, останала за света, е в нищите хора.
— Цяла вечност ли трябва да се крием?
— Думи на мъж — отвърна му с нежната си, ранима усмивка Було.
— Да — рече Жар. — Трябва да се крием. Цяла вечност, ако се наложи. Защото отвъд тези брегове няма нищо, освен да убиваш или да те убият. Ти го каза и аз го вярвам.
— Но не можеш да криеш истинската сила — каза Медра. — Не и задълго. Ако се крие несподелена, тя умира.
— Магията на Роук няма да умре — каза Було. — „На Роук всички заклинания са силни.“ Казал го е самият Ат. А и ти вървя под дърветата… Нашият дълг е да съхраним тази сила. Да я крием, да. Да я обуздаваме, както един млад дракон обуздава огъня си. И да я споделяме. Но само тук. Да я предаваме всеки на следващия, тук, където тя е в безопасност, и където големите крадци и убийци най-малко ще я търсят, защото тук няма ни един, за когото да държат сметка. И един ден ще дойде драконът в цялата си мощ. Дори да са нужни хиляда години…
— Но извън Роук — възрази Медра — има простосмъртни хора, които са подложени на гнет, гладуват и мрат окаяни. Трябва ли да продължат да живеят така още хиляда години, без никаква надежда?
Погледна едната сестра, после другата: едната толкова блага и така непоклатима, другата — под намръщената си маска толкова бърза и нежна, като първия пламък на прихванал огън.
— На Хавнър — продължи той, — далече от Роук, в едно селце на планината Онн, сред хора, които нищо не знаят за света, все още има жени на Ръката. Тази мрежа не се е скъсала след толкова години. Как е изплетена?
— Вещо — отвърна Жар.
— И е просната нашироко! — Той отново ги изгледа една по една. — В град Хавнър не научих много. Учителите ми казваха да не използвам магията за зло, но самите те живееха в страх и не разполагаха със сила срещу силните. Дадоха ми всичко, което имаха да ми дадат, но беше малко. Само късметът ми помогна да не се проваля. И силата, която ми вля Аниеб. Ако не беше тя, сега щях да съм роб на Гелък. Но и самата тя не беше научена, и затова бе поробена. Щом най-добрите преподават зле чародейството и щом то се използва за зли цели от могъщите, как тогава ще расте изобщо нашата сила тук? С какво ще се храни младият дракон?
