— Това е центърът — каза Було. — Трябва да държим центъра. И да чакаме.
— Длъжни сме да дадем каквото трябва — възрази Медра. — Ако всички освен нас са роби, колко струва тогава нашата свобода?
— Истинското изкуство надмогва лъжливото. Шарката ще издържи — отвърна намръщено Жар. Посегна за ръжена да събере съименничките си в камината, разбута ги и купчината се разгоря. — Това знам аз. Но нашият живот е кратък, а шарката е много дълга. Само Роук да беше като едно време — да имаше повече хора на истинското изкуство, събрани тук, да преподават и да се учат, да съхраняват…
— Ако Роук сега беше като някога, прочут със силата си, онези, които се боят от нас, щяха отново да дойдат, за да ни унищожат — каза Було.
— Решението е в потайността — каза Медра. — Но в нея е и проблемът.
— Нашият проблем е в мъжете — рече Було, — да ме прощаваш. Други мъже държат повече сметка за мъжете, отколкото за жени и деца. Тук може да имаме петдесет вещици и няма да ни обърнат много внимание. Но ако знаеха, че имаме петима мъже с мощ, щяха да се опитат отново да ни разгромят.
— Ето защо макар да имаше мъже между нас, ние бяхме жените на Ръката — каза Жар.
— И все още сте — отвърна Медра. — Аниеб беше една от вас. Тя и вие, и всички ние живеем в един и същи затвор.
— Какво можем да направим? — попита Було.
— Да научим силата си! — каза Медра.
— Школа — промълви Жар. — Където мъдрите да могат да се учат взаимно, да изучават шарката… Дъбравата ще ни приюти.
— Бойните главатари презират схоларите и учителите — каза Медра.
— Мисля, че не само ги презират, а и се страхуват от тях — рече Було.
Така си говореха през онази дълга зима, а и други говореха с тях. Бавно и полека, разговорът се обърна от смътна идея в намерение, от копнеж — в замисъл. Було беше все така предпазлива, предупреждаваше за опасностите. Белокосият Дюна беше толкова нетърпелив, че според Жар искаше да започне веднага да учи всички деца в Туил. След като повярва, че свободата на Роук е в предлагането на свобода на други, Жар посвети цялата си мисъл на това как жените на Ръката отново да укрепят мощта си. Но умът й, оформил се в дългите й дни на усамотяване сред дърветата, винаги се стремеше към форма и яснота, и тя казваше:
— Как можем да преподаваме своето изкуство, след като самите ние не знаем какво е?
И за това говореха, всички мъдри жени на острова: кое е истинското изкуство на магията и къде то се превръща в лъжовно; как се съхранява или се губи равновесието на нещата; кои са нужните умения, кои са полезните, кои са опасните; защо някои хора притежават една дарба, но не друга, и дали човек може да изучи едно изкуство, за което не притежава вродено дарование. В такива беседи те създаваха наименованията, които по-сетне щяха да се дадат на майсторствата: откриване, работа с времето, променяне, церене, призоваване, упорядъчаване, именуване, и занаята на илюзията, и познанието на песните. Това са изкуствата, които и до днес знаят Повелителите на Роук, макар че Песнопоецът е заел мястото на Откривателя, след като откриването започнало да се смята само за полезно умение, ала незаслужаващо титлата маг.
И тъкмо с тези беседи е възникнала Школата на Роук.
Някои твърдят, че Школата е възникнала по съвсем различен начин. Разправят, че на Роук властвала някаква жена, наречена Тъмната жена, и била в съюз с Древните сили на земята. Казват, че живеела в една пещера под Роукската могила и никога не излизала на дневна светлина, а заплитала нашир и длъж, над суша и море своите заклинания, които принуждавали хората да бъдат подвластни на злата й воля, докато на Роук не дошъл първият Върховен маг — той разпечатал пещерата, влязъл в нея, надвил Тъмната жена и заел мястото й.
В тези приказки има само една истина и тя е, че наистина първите Повелители на Роук отворили и влезли в една огромна пещера. Но макар корените на Роук да са корените на всички острови, тази пещера не се намирала на Роук.
И е вярно освен това, че по времето на Медра и Елеал хората на Роук, мъже и жени, не изпитвали страх от Древните сили на земята, а се прекланяли пред тях, търсели от тях сила и прозрение. Това се променило с годините.
В онази година пролетта отново дойде късно, студена и бурна. Медра се захвана с правенето на лодки. Докато цъфнат прасковите, построи една стройна, газеща в дълбоки води лодка, изработена според хавнърския стил. Нарече я „Надежда“. Скоро след това излезе с нея в Туилски залив, без да си взима спътник.
— Чакай ме в края на лятото — рече той на Жар.
— Ще бъда в Дъбравата — отвърна му тя. — А сърцето ми ще е с теб, моя тъмна видро, моя бяла чайко, моя любов, Медра.
— И моето — с теб, моя огнена жар, разцъфнало мое дърво, моя любов, Елеал.
За първото си откривателско пътешествие Медра, или Чайка, както се бе нарекъл, отплава на север през Вътрешното море към Орими, където беше прекарал няколко години. Там имаше хора от Ръката, на които можеше да се довери. Един от тях, мъж, казваше се Врана, бе заможен и саможив човек, който не притежаваше магическа дарба, ала хранеше силна страст към писаното, към книги с познание и история. Тъкмо Врана беше натикал, както казваше той, носа на Чайка в книга, докато успее да я изчете.
— Неграмотните чародеи са проклятието на Землемория! — ревеше той. — Невежествената сила е напаст!
Врана беше странен човек — упорит, своенравен, твърдоглав и стигнеше ли се до защитата на своята страст — храбър. Беше презрял властта на Лоусън преди години, като отишъл в пристанището Хавнър предрешен и се върнал с четири книги от една древна кралска библиотека. Тъкмо се беше сдобил, и страшно се гордееше с това, с един загадъчен трактат от Уей за свойствата на живака.
— И това го измъкнах изпод носа на Лоусън — рече той на Чайка. — Ела да я видиш! Писана е от прочут чародей.
— Тинарал — каза Чайка. — Знам го.
— Боклук, а? — рече Врана, който бързо долавяше намеците, станеше ли въпрос за книги.
— Не знам. Тръгнал съм за по-едър улов. Врана килна глава.
— Книгата на имената.
— Изгубена е с Ат, когато заминал на запад.
— Един маг, Хайдрейк, ми каза, че когато Ат се отбил в Пендор, казал на един тамошен магьосник, че е оставил „Книгата на имената“ при някаква жена на Деветдесетте острова, за да я опази.
— Жена! Да я опази! На Деветдесетте острова! Луд ли е бил? Врана се дуеше, но само при мисълта, че Книгата на имената все още може да съществува, беше готов да тръгне за Деветдесетте острова, когато Чайка пожелае.
Така двамата се отправиха на юг с „Надежда“, като отпървом се спряха на зловонния Гийт, а сетне, предрешени като амбуланти, тръгнаха от островче на островче през плетеницата протоци. Врана беше натоварил съда с по-хубави вещи, отколкото повечето стопанки по островите бяха виждали в живота си, а Чайка им ги предлагаше на прилични цени, предимно в замяна, тъй като островитяните рядко разполагаха с пари. Мълвата за тях ги изпреварваше. Знаеше се, че са склонни да търгуват срещу книги, стига книгите да са стари и тайнствени. Но по Островите всички книги бяха стари и тайнствени, доколкото ги имаше изобщо.
Врана много се зарадва на една придобивка — опърпан бестиарий от времето на Аксамбар в замяна за пет сребърни копчета, нож със седефена дръжка и парче лорбейнска коприна. Седеше си в „Надежда“ и мърмореше древните описания на харики, отак и ледена мечка. Но Чайка слизаше на всеки бряг и показваше стоките си в кухните на стопанките и в задрямалите кръчми, където седяха старците. Понякога небрежно свиваше юмрук и после извръщаше ръката си с дланта нагоре, но никой не му отвърна със знака.
— Книги ли? — рече един плетач на тръстика от Северен Судиди. — Като онова там? — Посочи дългите късове пергамент, които беше използвал при направата на сламения си покрив. — За нещо друго стават ли?
Врана, вторачен в думите, видими тук-там между гредите и прътите, взе да трепери от гняв. Чайка
