два пръста над хоризонта. Под слънцето зърна покривите на селище, в началото на залив, отварящ се на изток, а отвъд тях — далечната линия на безбрежната морска шир, покриваща половин свят. Щом се обърна на запад, видя ниви, пасища и пътища. На север имаше дълги зелени хълмове. На юг, в някаква падина, дъбрава от високи дървета привлече погледа му и го задържа. Помисли я за начало на огромен лес, като Фалиерн на Хавнър, а не разбра защо го помисли, тъй като отвъд горичката се виждаха голи равнини и пасища.
Дълго постоя там преди да закрачи надолу през високите треви и искреничета. В подножието на хълма се натъкна на черен път. Водеше през стопански зами, които изглеждаха добре поддържани, макар и много самотни. Огледа се за път или пътека, която да води към селището, но така и не намери нещо, което да води на изток. Жива душа не се мяркаше по наскоро изораните нивя. Едно куче не му излая по пътя. Само при едно кръстовище старо магаре на едно каменисто пасище се приближи до дървения стобор и подаде главата си, зажадняло за компания. Медра се спря и потупа сиво-кафявата му глава. Като градски и морски човек, не разбираше много от стопанства и животни, но си помисли, че магарето го гледа добродушно.
— Къде съм, магаре? — попита го. — Как да стигна до градчето, което видях?
Магарето притисна силно главата си в дланта му, за да го почеше още над очите и под ушите. Щом го направи, то помръдна дългото си дясно ухо. Затова след като остави магарето, той хвана дясната страна на кръстопътя, макар да му се струваше, че ще го отведе обратно при хълма; и много скоро се натъкна на къщи, и след това излезе на улица, която най-после водеше в градчето в началото на залива.
И тук, както при нивите, беше странно тихо. Не се чуваше глас, не се мяркаше лице. Беше трудно човек да изпита тревога в едно толкова обикновено наглед градче, в такава мила пролетна утрин, но при толкова тишина той неизбежно се зачуди дали пък наистина не е попаднал в поразено от мор място или на някой прокълнат остров. Продължи. Между една къща и някаква слива имаше простор за пране и окачените по него дрехи плющяха на топлия ветрец. От ъгъла на един двор излезе котка — не някое безпризорно, измъчено от глад същество, а охранена котка, с бели лапи, пухкава козина и дълги мустаци. А накрая, докато слизаше надолу по стръмната улица, която тук беше застлана с камъни, той чу гласове.
Спря, за да се вслуша, ала не чу нищо.
Продължи по улицата и излезе на малък пазарен площад. Тук се бяха събрали няколко души, не много. Нито купуваха, нито продаваха. Не се виждаха сергии. Чакаха него.
Откакто бе слязъл по зеления хълм над градчето и беше видял ярките сенки сред тревите, сърцето му се бе отпуснало. Беше в очакване, изпълнен с чувството за нещо безкрайно странно, но не беше уплашен. Остана на място и загледа хората, дошли да го посрещнат.
Напред излязоха трима от тях: старец, едър и с широки гърди, със светла побеляла коса, и две жени. Всеки магьосник може да познае друг магьосник и Медра разбра, че са жени, притежаващи сила.
Вдигна ръката си, затворена в юмрук, а после я извърна и я изпъна към тях с отворена нагоре длан.
— Ах — каза една от жените, по-високата от двете, и се засмя. Но не отвърна на жеста му.
— Кажи ни кой си — рече белокосият, съвсем учтиво, но без поздрав за добре дошъл. — Кажи ни как дойде тук.
— Роден съм в Хавнър и учих за корабостроител и заклина-тел. Бях на един кораб, тръгнал от Гийт за пристана Оу. Само аз оцелях нощес, когато ни удари вещерският вятър. — После замълча. Мисълта за кораба и окованите мъже погълна ума му, както черното море беше погълнало тях. Задиша тежко, сякаш току-що спасил се от удавяне.
— Как дойде тук?
— Като… като птица. Чайка. Това ли е остров Роук?
— Преобразил си се? Той кимна.
— Кому служиш? — попита по-ниската и по-младата от жените. Имаше умно, кораво лице с дълги черни вежди.
— Нямам господар.
— Каква ти беше работата в Оупорт?
— В Хавнър, преди няколко години, бях взет в робство. Онези, които ме освободиха, ми разказаха за място, където няма господари, където се помни царуването на Сериад и където изкуствата се зачитат. Търся това място, този остров, от седем години.
— Кой ти каза за него?
— Жени от Ръката.
— Всеки може да свие юмрук и да покаже длан — рече учтиво високата жена. — Но не всеки може да долети на Роук. Или да доплува, или с платно, или да дойде по какъвто и да било начин. Затова трябва да те попитаме какво те доведе тук. Медра не отвърна веднага.
— Случайността — каза най-после той, — в угода на силно желание. Не изкуство. Нито знание. Мисля, че съм дошъл на мястото, което търсех, но не знам. Мисля, че вие може да сте хората, за които ми разказаха, но не знам. Мисля, че дърветата, които видях от хълма, крият някаква голяма загадка, но не знам. Зная само, че откакто стъпих на онзи хълм, съм като дете, както когато за първи път чух изпят „Подвига на Енлад“. Объркан съм от тези чудеса.
Белокосият погледна двете жени. Напред бяха излезли още хора и сега си говореха тихо.
— Ако останеш тук, с какво би се занимавал? — запита го жената с черните вежди.
— Мога да строя лодки или да ги поправям, или да ги карам. Мога да намирам, над и под земята. Мога да боравя с времето, стига това изобщо да ви е нужно. И ще уча изкуството от всеки, който би пожелал да ми го предава.
— Какво искаш да научиш? — попита с кроткия си глас по-високата жена.
Медра почувства, че му задават въпроса, от който ще зависи целият му живот, за добро или за лошо. Отново помълча малко. Понечи да отвърне, но нищо не каза, и най-сетне заговори.
— Никого не можах да спася. Дори онази, която спаси мен — рече той. — Нищо от онова, което знаех, не можа да я отърве. Нищо не знам. Ако знаете как да бъде човек свободен, моля ви, научете ме!
— Свободен! — Гласът на високата жена този път изплющя като бич. После тя огледа приятелите си и се поусмихна. Обърна се отново към Медра. — Ние сме затворници и свободата е нещо, което изучаваме. Ти дойде тук през стените на нашия затвор. Търсейки свободата, казваш. Но трябва да знаеш, че напускането на Роук може да се окаже по-трудно от идването. Затвор в затвор, и част от него сме си издигнали сами. — Погледна другите. — Какво ще кажете?
Не казаха почти нищо, сякаш се съветваха и съгласяваха помежду си в мълчание. Накрая по-ниската жена изгледа Медра с пронизващите си очи.
— Остани, ако искаш.
— Искам.
— Как ще искаш да те наричаме?
— Чайка.
И така го нарекоха.
Онова, което намери на Роук, се оказа и много по-малко, и много повече от надеждата и мълвата, по чиито дири бе пътувал толкова дълго. Остров Роук, казваха му, е сърцето на Землемория. Първата земя, която Сегой въздигнал от водите в началото на времето, била светлата Еа в северното море, а втората била Роук. Онзи зелен хълм, Роукската могила, бил с по-дълбока скална основа от всички останали острови. Дърветата, които беше видял и които като че ли понякога се намираха на едно място на острова, а друг път — на друго, бяха най-старите дървета на света и източникът и центърът на магията.
— Изсечем ли Горската обител, всичкото чародейство ще сек-не. Корените на тези дървета са корените на знанието. Шарките, които сенките на листата им правят на слънчевата светлина, изписват словата, които Сегой е изрекъл при Сътворението.
Така говореше Жар, неговата пламенна черновежда учителка.
Всички учители в магическото изкуство на Роук бяха жени. На острова имаше малко мъже със сила; изобщо мъжете не бяха много.
Тридесет години по-рано пиратските владетели на Уотхорт бяха изпратили флотилия да завладее Роук, не заради богатствата му, които не бяха много, а за да прекършат силата на магьосничеството му, за която се знаеше, че е могъща. Един от чародеите на Роук беше предал острова на „вещите мъже“ на Уотхорт,
