откривател. Сестрата беше изчезнала, може би беше отишла с Видра до Ендлейн, където живееше майка им. Ранобудник порови в замъглените им, глупави мозъци, заповяда да подложат на мъчения най-младия, а после да ги изгорят пред очите на седящия зад прозореца си Лоусън. Кралят имаше нужда от малко развлечения.
Всичко това отне само два дни и през цялото време Ранобудник не забравяше село Ендлейн — изпрати там най-напред Хрътката, да наблюдава. Като разбра къде е човекът, се пренесе много бързо там, на орлови криле; защото Ранобудник беше голям майстор в превръщането, и толкова смел, че можеше да се превърне и в дракон.
Даваше си сметка, че е добре да прояви предпазливост с този човек. Видрата беше надвил Тинарал, а и цялата тази работа с Роук… Имаше някаква сила у него, или с него. Все пак за Ранобудник беше трудно да изпита страх от някакъв си прост откривател, тръгнал да се занимава със стопанки и тем подобни. Не можеше да се насили да се промъква скришом. Затова се спусна посред бял ден, кацна на тревясалия площад на селцето Ендлейн и ноктестите му орлови крака се разгърнаха в мъжки нозе, а широките му криле — в ръце.
Притича дете, плачещо за майка си. Нямаше друга жива душа. Но Ранобудник извърна глава все още с бързото, сковано движение на орел и се вторачи. Магьосникът познава магьосника и той веднага разбра в кой дом е плячката му. Тръгна към нея и рязко отвори вратата.
Погледна го седнал зад масата дребен мургав мъж.
Ранобудник вдигна ръка да метне над него обвързващото заклинание. Ръката се закова и остана вкаменена, полувдигната до хълбока.
Добре, значи това беше двубой, и то с достоен противник! Ранобудник отстъпи крачна назад, усмихна се и вдигна двете си ръце напред и нагоре, много бавно, но неумолимо — не можеше да го възпре каквото и да било действие на другия.
Къщата изчезна. Нито стени, нито покрив, никой. Ранобудник седеше сред прахта на селския площад под утринното слънце с вдигнати ръце.
Беше само илюзия, разбира се, но тя за миг го спря в заклинанието, а после трябваше да развали илюзията, да върне рамката на вратата около себе си, стените и таванските греди, блясъка по гледжосаните съдове, камъните на огнището, масата. Но никой не седеше зад масата. Врагът му беше изчезнал.
Тогава той се ядоса. Ядоса се много, като прегладнял човек, комуто са измъкнали храната от ръцете. Призова Чайка да се появи отново, ала не знаеше истинското му име и нямаше никаква власт над сърцето или ума му. Никой не се отзова на призивите.
Отдалечи се от къщата, обърна се и изпрати към нея огнено заклинание, тъй че да лумне в пламъци. Сламеният покрив, стените и прозорците забълваха огън. От къщата с писъци изхвърчаха жени. Явно се бяха крили в задната стая. Той не им обърна внимание. „Хрътката“, каза си. Изрече призива, използвайки истинското име на Хрътката, и старецът се появи пред него, както беше длъжен. Но беше навъсен и каза:
— Бях в кръчмата, ей там, малко по-надолу. Можеше да ми кажеш прозвището и щях да дойда.
Ранобудник го погледна само веднъж. Устата на Хрътката се затвори и повече не се отвори.
— Ще говориш, когато ти разреша. Къде е човекът? Хрътката кимна на североизток.
— Какво има там?
Ранобудник отвори устата на Хрътката и му даде достатъчно глас, за да отвърне, с мъртвешки равен глас:
— Самори.
— Обликът му?
— Видра — каза мъртвият глас. Ранобудник се засмя.
— Ще го почакам!
И мъжките му крака се превърнаха в жълти орлови нокти, ръцете му — в широки криле, и полетя орелът нагоре и пряко на вятъра.
Хрътката подуши, въздъхна и с неохота се повлече след него, а зад гърба му в селото пламъците замираха и плачеха деца, и жени кълняха подир орела.
Опасността в усилието да си добър е в това, че умът започва да бърка намерението за доброта с правенето на нещата добре.
Не за това мислеше видрата, докато плуваше напористо по течението на Йенава. Всъщност тя едва ли мислеше за нещо друго освен за скорост и посока, и за сладкия вкус на речна вода, и за омайващата сила на плуването. Но нещо подобно си бе помислил Медра, докато седеше на масата в бабината си къща в Ендлейн и си говореше с майка си и сестра си, малко преди вратата рязко да се отвори и на прага да застане онази ужасна, сияеща фигура.
Медра бе дошъл в Хавнър с мисълта, че след като няма намерение да причини зло, няма и да го стори. А причини непоправимо зло. Заради това, че е тук, бяха загинали мъже, жени и деца. Бяха загинали в изтезания, изгорени живи. Беше поставил сестра си и майка си под ужасна заплаха, а и себе си, а покрай себе си и Роук. Ако Ранобудник (за когото той знаеше само прозвището и славата му) го хванеше и го използваше, както разправяха, че използвал хора, като опразвал умовете им като кесии, тогава всеки на Роук щеше да се озове под заплахата на магьосническата му мощ и мощта на флотилиите и армиите под негова власт. Медра щеше да предаде Роук на Хавнър, точно както магьосникът, чието име никога не споменаваха, го беше предал на Уотхорт. Може би и онзи човек също не бе помислял, че може да навреди.
Медра беше премислял отново, и все така напразно, как би могъл да напусне Хавнър бързо и незабелязан, когато дойде магьосникът.
Сега, като видра, той мислеше само, че би искал да остане видра, да е видра, в сладката кафява вода, в живата вода — завинаги. За една видра не съществува смърт, само живот до края. Ала в гладкото същество се криеше смъртният ум; и там, където потокът прекосява хълма западно от Самори, видрата излезе на калния бряг, и там, на нейно място, присвит и треперещ се появи човекът.
А сега накъде? Защо бе дошъл тук?
Не бе помислил. Беше приел формата, която първа му дойде наум, побягна към реката, както щеше да побегне видра, заплува, както щеше да заплува видра. Но само в собствения си облик можеше да мисли като човек, да се крие, да взима решения, да действа като човек или като магьосник срещу магьосника, който го преследваше.
Знаеше, че не е равностоен на Ранобудник. За да спре онова негово първо обвързващо заклинание, беше използвал цялата съпротивителна сила, която имаше. А илюзията, както и превраще-нието, бяха все хитрини, за които трябваше да заплати. Ако отново застанеше лице в лице срещу магьосника, той щеше да го унищожи. А с него и Роук. Роук и децата му, и обичната му Елеал, и Було, Врана, Дори, всички тях, фонтана в белия двор, дървото край фонтана. Щеше да остане само Дъбравата. Само зеленият хълм, смълчан и непоклатим. Той чу в ума си думите на Елеал: „Между нас лежи Хавнър“. Чу я как казва: „Всички истински сили, всички древни сили в корена си са едно“.
Вдигна очи нагоре. Склонът над потока беше същият хълм, при който бе дошъл в онзи ден с Тинарал, с присъствието на Аниеб в съзнанието си. Само няколко крачки встрани и се озова пред белега, резката, все още ясно откроима под зелената лятна трева.
— Майко — промълви той, коленичил. — Майко, отвори ми. Положи длани върху белега от земната рана, но в тях нямаше сила.
— Пусни ме, майко — прошепна той на езика, стар колкото този хълм. Земята леко потръпна и се отвори.
Чу писък на орел. Той се изправи. И скочи в тъмното.
Орелът долетя, закръжи и запищя над долината, над хълмистия склон, над върбите край потока. Кръжеше, търсеше и търсеше, а накрая отлетя натам, откъдето бе дошъл.
Много след това, късно следобед, старата Хрътка се дотътри от долината. Спираше тук-там и душеше. Седна на склона до белега в земята и изпружи уморените си нозе. Огледа изронените буци пръст и наклонената трева. Накрая се надигна, отиде да пие от чистата вода под върбите и се отправи през долината към мините.
