разбунтуват, затова господарят им го върнал обратно колкото може по-бързо. Друг кораб, „Буреносец“, дето едно време беше личният кораб на Лоусън, дойде, докато бях там. Поговорих с няколко души от екипажа. Рекоха, че нищо друго нямало, освен мъгла и рифове в цялата околност, където трябвало да е остров Роук, затова те продължили с още седем кораба на юг и се натъкнали на флота от Уотхорт. Сигурно тамошните господари са чули, че към тях иде голяма пиратска флота, защото не спрели да ги разпитват, ами пуснали по нашите магьоснически огън и им влезли странично да ги вземат на абордаж, ако могат, а хората, с които говорих, разправят, че било голям зор, докато им се измъкнат, и не всички успели. През цялото това време дума не са чули за Ранобудник, а то и времето не работело за тях, освен ако си нямали по някой шарлатанин на борда. Така се повлекли назад през цялото Вътрешно море, един по един, като пребити кучета. Е, хареса ли ти новината, която ти нося?
Видрата се мъчеше да сдържи сълзите си. Скри лицето си в шепи и промълви:
— Да. Благодаря.
— Така си и рекох. Колкото до крал Лоусън — рече Хрътката, — кой знае. На негово място бих се оттеглил. — Подуши по навик и въздъхна. — Мисля сам да го направя.
Видрата вече бе овладял лицето и гласа си. Изтри очите и носа си, окашля се и каза:
— Това е умно. Ела на Роук. По-безопасно е.
— Това място май е трудно за намиране.
— Аз мога да го намеря.
4. Медра
Старец стоял край нашта врата,
и я открехвал за нищ и богат;
мнозина дохождали, малки, велики,
ала малцина можели да минат през портата на Медра.
И тъй си водата тече и тече,
и тъй си водата тече.
Хрътката остана в Ендлейн. Там можеше да си изкарва препитанието като откривател, пък и кръчмата му хареса, както и гостоприемството на майката на Видрата.
В началото на есента Лоусън вече висеше на едно въже, стегнато около шията му, от един прозорец на Новия дворец и гниеше, докато шестима бойни главатари се караха за кралството му, а корабите на великата флотилия се гонеха и сражаваха помежду си из Проливите и бушуващото от магьоснически заклинания море.
Но „Надежда“, карана и насочвана от двама млади чародеи от Ръката на Хавнър, докара Медра жив и здрав през Вътрешното море на Роук.
Жар беше дошла на кея да ги посрещне. Окуцял и много измършавял, той отиде при нея и хвана ръцете й, но не можа да вдигне лице към нейното. Каза:
— Твърде много смърти имам на сърце, Елеал.
— Ела с мен в Дъбравата — отвърна тя.
Отидоха заедно и останаха там чак до зимата. През следващата година си построиха къщурка край брега на Туилбърн, който се стича от Дъбравата, и лете живееха там.
Работеха и преподаваха в Големия дом. Видяха го как израства камък по камък, всеки камък взидан в заклинания за защита, издръжливост и мир. Видяха как се наложи Правото на Роук, макар и не толкова непоклатимо, колкото може би им се искаше, и винаги с противници; защото идваха магьосници от други острови, а и от учениците на Школата израстваха такива, мъже и жени с мощ, знание и гордост, заклели се според Правото да работят заедно и за доброто на всички, но това „добро“ всеки го разбираше по свой си начин.
Когато остаря, Жар се отегчи от страстите и проблемите около Школата и все по-неустоимо започнаха да я привличат дърветата, където ходеше сама, докъдето може да стигне умът. Медра също ходеше там, но не толкова далече като нея, защото беше куц.
След като тя умря, той поживя известно време в къщурката близо до Горската обител.
В един есенен ден се върна в Школата. Влезе през градинската врата, която е на пътеката през полята към Роукската могила. Любопитното за Големия дом на Роук е, че няма никакъв портал и никакъв параден вход. В него можеш да влезеш през така наречената „задна врата“, която макар да е направена от рог и обкръжена с драконов зъб, и с издяланото в нея Хилядолистно дърво, отвън на нищо не прилича, все едно че си стигнал до нея по някоя задна уличка; или пък можеш да влезеш през градинската врата, от прост дъб и с желязно резе. Но предна врата няма.
Той премина през залите и каменните коридори до най-вътрешната част, застлания с мрамор двор с фонтана, където посаденото от Елеал дърво вече се издигаше високо, а плодовете му червенееха.
Като чуха, че е там, учителите на Роук дойдоха — мъжете и жените, които бяха майстори в своя занаят. Преди Медра беше Майсторът Откривател, докато не се оттегли при Горската обител. Сега това изкуство преподаваше млада жена, както той й го беше предал.
— Мислех си — каза той. — Вие сте осем. Девет е по-добро число. Смятайте ме за майстор, ако искате.
— А какво ще правите, майстор Чайка? — попита го Призовникът, сивокос маг от Илиен.
— Ще пазя вратата — каза Медра. — Тъй като съм куц, няма да се отдалечавам от нея. Тъй като съм стар, ще знам какво да казвам на онези, които идват. Тъй като съм откривател, ще откривам дали са за тук.
— Това би ни спестило много неприятности и доста опасности — каза младата Откривателка.
— А как ще го правите? — попита Призовникът.
— Ще ги питам за името им — каза Медра. И се усмихна. — Ако ми го кажат, ще могат да влязат. А щом решат, че са научили всичко, могат пак да си излязат. Стига да могат да кажат името ми.
И така тръгна. През остатъка от живота си Медра пазеше вратите на Големия дом на Роук. Градинската врата, отваряща към Могилата, отдавна се нарича Портата на Медра, макар че оттогава толкова неща са се променили в този дом, колкото столетия са изтекли. И все още деветият Повелител на Роук е Вратарят.
В Ендлейн и селата около подножията на Онн на Хавнър жените, докато предат или тъкат, пеят една песен-гатанка, чийто последен куплет има връзка, може би, с човека, който беше Медра и Видра, и Чайка.
Тъмна роза и Диамант
Лодкарска песен от Западен Хавнър
