— Аха — каза Шаркопазителят.
Беше струпал на земята до крака си парченцата от черупката на яйцето. Подреди ги в дъга, а после ги затвори в кръг.
— Да — каза той, гледайки черупките; после грижливо и внимателно ги зарови. Отупа ръцете си от пръстта и погледът му отново пробяга към Ириан.
— Ти вещица ли си, Ириан?
— Не.
— Но имаш някакви познания.
— Не. Нямам. Роза не поиска да ме учи. Каза, че не смеела. Защото съм имала сила, но тя не знаела каква е.
— Твоята Роза е мъдро цвете — каза магът, без да се усмихне.
— Но аз знам, че трябва да направя нещо. Трябва да бъда нещо. Точно затова поисках да дойда тук. Да разбера. На Острова на мъдрите.
Вече бе попривикнала със странното му лице и можеше да го разчита. Реши, че изглежда тъжно. Говореше хрипливо, бързо, сухо и миролюбиво.
— Мъжете на Острова не винаги са мъдри — рече той. — Вратарят… може би. — Сега я погледна не отстрани, а направо, очите му уловиха погледа й и го задържаха. — Но там. В леса. Под дърветата. Там е старата мъдрост. Не остарява. Мога да те науча. Мога да те заведа в Дъбравата. — След малко се надигна. — Искаш ли?
— Да — отвърна тя колебливо.
— Къщата наред ли е? — Да…
— Утре — каза той и си тръгна.
Така половин месец или малко повече, в горещите дни на лятото Ириан спеше в къщата на Видрата, място за мирен сън и покой, и се хранеше с това, което й носеше в кошницата си Повелителят на шарките — яйца, сирене, зеленчуци, плодове, пушено месо — и отиваше с него всеки следобед в дъбравата с високите дървета, където пътеките сякаш никога не бяха точно там, където ги помнеше, и често водеха далече отвъд онова, което изглеждаше като края на гората. Вървяха там в тишина и говореха рядко, когато седнеха да отдъхнат. Магът беше кротък човек. Макар у него да се долавяше плам, не й го показваше и присъствието му не тежеше, беше леко като на дърветата и на редките птици и четириноги твари в Дъбравата. Както сам и каза, не се опитваше да я учи. Когато го попита за Дъбравата, й каза, че с Роукската могила тя съществува, откакто Сегой е сътворил островите на света, и че цялата магия е в корените на дърветата, и че те са оплетени с корените на всички гори, които са били и които тепърва ще бъдат.
— И понякога Дъбравата е на това място — каза й, — а друг път — на друго. Но винаги я има.
Тя така и не разбра къде живее. Допускаше, че просто спи където си избере в тези топли есенни нощи. Попита го откъде идва храната, която ядат. Това, което Школата не можела да си осигури сама, каза той, го доставяли стопаните наоколо, смятали се за добре възнаградени със закрилата на Повелителите над техните стада, ниви и градини. Това й се стори логично. На Уей фразата „магьосник без каша“ означаваше нещо невиждано и нечувано. Но тя не беше магьосник и поради това, тъй като искаше да си спечели кашата, полагаше всички усилия да възстанови къщата на Видрата, като заемаше сечива от някой стопанин и купуваше пирони и вар в градчето Туил — половината пари от сиренето й бяха останали.
Шаркопазителят никога не идваше преди пладне, така че утрините й бяха свободни. Със самотата беше свикнала, но все още й липсваха Роза и Маргарита, и Зайо, и пилците и кравите и овцете, и проскубаните глупави кучета, и всичката работа, която вършеше вкъщи, мъчейки се да опази Стара Ирия да не се разпадне и да сложи храна на масата. Всяка заран работеше, без да бърза, докато не видеше магът да излиза от дърветата — косата му с цвета на слънцето беше грейнала на слънчевата светлина.
Навлезеше ли в Дъбравата, забравяше за всякакво печелене или отплащане, дори за учене. Достатъчно й беше просто да е там.
Когато го попита дали тук идват ученици от Големия дом, той каза:
— Понякога.
А веднъж й каза:
— Моите думи са нищо. Чуй листата.
Това бяха единствените му думи, които можеха да минат за обучение. Докато вървеше, тя се вслушваше в листата, щом вятърът ги раздвижеше или нахлуеше бурен в короните на дърветата; наблюдаваше играта на сенките и си мислеше за корените дълбоко долу в земния мрак. Беше доволна, че е тук. И в същото време непрекъснато, без недоволство или нетърпение, усещаше, че е в очакване на нещо. А това мълчаливо очакване беше най-дълбоко и ясно, щом излезеше изпод дървесния покров и видеше откритото небе.
Веднъж, когато се отдалечиха много и дърветата, тъмни и вечнозелени, тя не ги познаваше, се издигаха много високо над тях, тя чу зов — дали беше надут рог или нечий вик? — далечен и едва доловим. Остана на място, заслушана на запад. Магът продължи да върви и се обърна чак когато разбра, че е спряла.
— Чух… — каза тя, ала не можа да каже какво е чула. Той се вслуша. Накрая продължиха през тишината, усилена и сгъстена от далечния зов.
Никога не навлизаше в Дъбравата без него и минаха много дни преди той да я остави сама вътре. Но в един жарък следобед, когато излязоха на поляна сред стари дъбове, той каза:
— Ще се върна.
И се отдалечи с бързите си, тихи стъпки, изведнъж се изгуби сред пъстрите и изменчиви дълбини на леса.
Не изпитваше желание да обикаля сама. Тукашният покой зовеше за тишина, гледане и слушане; а и тя знаеше колко измамни са пътеките и че Дъбравата е, по думите на Шаркопазителя, „по-голяма отвътре, отколкото отвън“. Седна на тревата под пъстрите лъчи на слънцето и загледа как сенките на листата играят по поляната. Пелената от дъбови листа и жълъди беше дълбока; макар нито веднъж да не видя диви свине в гората, видя дирите им. За миг долови миризмата на лисица. Мислите й се движеха кротко и леко като полъха на вятъра в топлата светлина.
Тук умът й често изглеждаше изпразнен от всякаква мисъл, изпълнен със самата гора, но в този ден спомените й се върнаха живи и ярки. Помисли за Слонова кост, помисли, че никога вече няма да го види, зачуди се дали е намерил кораб, с който да се върне в Хавнър. Беше й казал, че повече няма да се върне в Западно езеро; единственото място за него беше Голямото пристанище, кралският град, а остров Уей ако ще да потъне в морето по-дълбоко и от Солея. Но тя самата си мислеше с любов за пътищата и полята на Уей. Мислеше си за Стара Ирия, за бла-тясалия извор под хълма, за старата къща на билото му. Мислеше за Маргарита, как пееше балади в кухнята, в зимните вечери, отмервайки ритъма с дървените си обуща; и за стария Зайо в лозята с острия му като бръснач косер, дето й показваше как се подрязва лозата „най-отдолу, до живота в нея“; и Роза, нейната Етаудис, как бае шепнешком да облекчи болката в счупената ръка на някое дете. „Мъдри хора съм познавала“ — помисли си тя. Умът й се отдръпна пред спомена за баща й, но движението на листата и сенките задържаха и него. Видя го пиян, с лиги по устата. Усети жилавите му, треперещи ръце върху себе си. Видя го разплакан, разтреперан и засрамен; и скръб се надигна през тялото й и се стопи, като изтръпване, което се стапя, щом протегнеш ръце и размърдаш пръсти. За нея той беше нещо по-малко от майка й, която не бе познавала.
Протегна се, усети лекотата на тялото си в следобедната топлина и умът й отново се унесе към Слонова кост. В живота си не беше имала никого, когото да пожелае. Когато младият магьосник се появи за първи път, яхнал кобилката, толкова дребен и така високомерен, й се прииска да може да го пожелае; но не го пожела и не можеше, и затова реши, че сигурно е защитен със заклинание. Роза й беше обяснила как действали магьосническите заклинания, „за да не ти щукне нито на тебе, нито на тях, сещаш ли се, щото това щяло да им отнеме от силата, така казват“. Но Слонова кост, бедничкият Слонова кост, се беше оказал съвсем беззащитен. Ако някой беше под властта на заклинание за целомъдрие, то това сигурно беше тя, защото колкото чаровен и хубав да беше, тя така и не можа да изпита нещо друго освен харесване, а единствената й страст бе да научи всичко, което той можеше да й предаде.
Замисли се за себе си, седнала сред дълбоката тишина на Дъбравата. Не пееха птици; вятърът беше затихнал; листата висяха унило. „Дали съм омагьосана? Дали съм безплодно същество, непълна, не истинска жена?“ — питаше се и оглеждаше силните си голи ръце, меката издутина на гърдите си в сянката под яката на ризата.
