пристанището няма нито един кораб, и нито един не е дошъл в залива Туил след онзи, който докара теб, скъпа, а на другия ден отплава отново за Уотхорт. Ветроключ държи Роукския вятър срещу всичко. И самият крал да рече да дойде, няма да може да спре на Роук.
— Докато вятърът не се промени, така ли? — каза Пазителят на шарките.
— Торион твърди, че Лебанен не е законен крал, тъй като не го е коронясал върховен маг.
— Глупости! Историята не е това! — каза старият Нарицател.
— Първият върховен маг се е появил столетия след последния крал. Роук е управлявал вместо кралете.
— Аха — каза Пазителят на шарките. — Трудно е за иконома да предаде ключовете, когато господарят на къщата се върне. Нали?
— Пръстенът на мира е изцерен — заговори Билкарят с търпеливия си, угрижен тон, — пророчеството е изпълнено, синът на Моред е коронован, а ето, че мир все още нямаме. Къде сме сбъркали? Защо не можем да намерим равновесието?
— Какво смята да прави Торион? — запита Нарицателят.
— Да доведе Лебанен тук — отвърна Билкарят. — Младежите приказват за „истинска корона“. Втора коронация, тук. От върховния маг Торион.
— Да не дава дано! — изломоти Ириан и направи знака, предназначен да попречи на словото да се превърне в дело. Никой от мъжете не се усмихна, а Билкарят със закъснение повтори жеста.
— Но как ги държи? — каза Нарицателят. — Билкар, ти беше тук, когато Ястреба и Торион се биха с Ириот. Мисля, че неговата дарба беше също толкова силна като на Торион. Той използваше хората, контролираше ги напълно. Това ли прави Торион?
— Не знам — отвърна Билкарят. — Мога само да ви кажа, че когато съм с него, когато съм в Големия дом, имам чувството, че нищо повече не може да се направи. Че нищо няма да се промени. Нищо няма да израсте. Че каквито и лекове да приложа, болестта ще свърши със смърт. — Изгледа ги един по един като ранен бик. — И мисля, че е вярно. Няма друг начин да възстановим Равновесието, освен да си кротуваме. Много далече отидохме. Върховният маг и Лебанен да отидат в плът в смъртта и да се върнат — това не беше редно. Те нарушиха закон, който не трябва да се нарушава. Торион се върна тъкмо за да възстанови закона.
— Какво, да ги върнем отново в смъртта? — каза Нарицателят, а Пазителят на шарките изсумтя:
— Кой може да каже какво е законът?
— Има стена — каза Билкарят.
— Оная стена не е с по-дълбоки корени от моите дървета — заяви Пазителят на шарките.
— Прав си, Билкарю, в неравновесие сме — с твърд и дрезгав глас каза Куремкармерук. — Кога и къде започнахме да прехвърляме границата? Какво сме забравили, на какво сме обърнали гръб, какво пренебрегнахме?
Ириан запремества поглед от единия към другия.
— Когато равновесието е нарушено, кротуването не върши работа. Може само да доведе до още по- голямо зло — каза Пазителят на шарките. — Докато… — И той направи бърз и красноречив жест с ръце, с отворени длани нагоре и после — надолу.
— Може ли да има нещо по-грешно от това сам да се призовеш от смъртта? — каза Нарицателят.
— Торион беше най добрият от всички ни — храбро сърце, благороден ум. — Билкарят говореше почти с ярост. — Ястреба го обичаше. И всички ние.
— Съвест го е обладала — каза Нарицателя. — Съвестта му е казала, че единствен той може да оправи нещата. За да го стори, той отрече смъртта си. Така той отрича живота.
— И кой ще се възправи срещу него? — запита Пазителят на шарките. — Аз мога само да се скрия сред дърветата си.
— А аз в кулата си — каза Нарицателят. — А ти, Билкарю, и ти, Вратарю, сте в капана, в Големия дом. Зад стените, които съградихме, за да пазят всичкото зло отвън. Или вътре, както може да се окаже сега.
— Ние сме четирима срещу него — каза Пазителят на шарките.
— Те са петима срещу нас — отвърна Билкарят.
— Дотам ли се стигна — каза Нарицателят, — да стоим в края на леса, засаден от самия Сегой, и да си говорим как да се унищожим едни други?
— Да — каза Пазителят на шарките. — Онова, което не се променя твърде дълго, се самоунищожава. Гората е вечна, защото тя умира и умира, и така живее. Не ще позволя тази мъртва ръка да ме докосне. Или да докосне краля, който ни донесе надежда. Направен беше оброк и се направи чрез мен. Аз го изрекох — „Жена от Гонт“. Не ще допусна това слово да се забрави.
— Тогава дали да не идем на Гонт? — запита Билкарят, повлиян от страстта на Азвер. — Ястреба е там.
— И Тенар е там — каза Азвер.
— Може би надеждата ни е там — каза Нарицателят.
И се смълчаха, мъчейки се да стаят в себе си надеждата.
Ириан също се смълча, но нейната надежда се стопи, заменена от чувство за срам и за пълна нищожност. Това бяха храбри, мъдри хора, стремяха се да спасят всичко, което обичаха, ала не знаеха как да го сторят. А тя не можеше да сподели мъдростта им, не можеше да помогне с нищо в решенията им. Отдели се от тях, а те не забелязаха. Закрачи бавно към Туилбърн, там, където потокът се стичаше от гората в малък водопад. Водата беше грейнала под утринните лъчи на слънцето и весело ромонеше. Искаше й се да заплаче, но в плаченето хич я нямаше. Застана безмълвно и се загледа във водата, а срамът й бавно се превърна в гняв.
Върна се при тримата мъже и каза:
— Азвер.
Той се обърна сепнат към нея и пристъпи.
— Защо нарушихте своето Право заради мен? Честно ли беше към мен, която никога няма да мога да бъда това, което сте вие?
Азвер се намръщи.
— Вратарят те пусна, защото го помоли — каза той. — Аз те доведох при Дъбравата, защото листата на дърветата ми казваха твоето име много преди да дойдеш тук. „Ириан“, казваха, „Ириан“. Защо си дошла, не знам, но не е случайно. Призовникът също го знае.
— Може би съм дошла за да го унищожа. Той я погледна и не каза нищо.
— Може би съм дошла да унищожа Роук. Тогава светлите му очи лумнаха.
— Опитай!
Вдигнала високо глава, тя го прикова с поглед и цялото й тяло потръпна. Почувства се по-голяма от него, по-голяма от самата себе си, неизмеримо по-голяма. Можеше само да посегне с пръст и да го унищожи. А той стоеше пред нея дребен, смел в мимолетната си тленност, беззащитен. Ириан вдиша, дълго и предълго, и отстъпи.
Усещането за неимоверна сила се изцеди от нея. Леко извърна глава и сведе поглед надолу, изуми се като видя собствената си кафява ръка, загърнатия ръкав на ризата, тревата, прохладна и зелена около обутите й в сандали стъпала. Погледна отново Пазителя на шарките и отново видя пред себе си — крехко и уязвимо същество. Съжали го и го почете. Дощя й се да го предупреди за гибелта, надвиснала над него. Но нито думичка не можа да излезе от устата й. Обърна се и се върна при брега на потока, до малкия водопад. Там се смъкна и скри лицето си в шепи, за да го забрави, да забрави целия свят.
Гласовете на говорещите магове ромоняха като гласовете на бързея. Потокът редеше своите думи, а те — своите, но нито едните, нито другите бяха верните думи.
4. Ириан
Когато Азвер се върна при останалите мъже, на лицето му имаше нещо, което накара Билкаря да каже:
— Какво става?
