лице и хвърли поглед към бледия мъж в другия край на стаята, но не отвърна нищо. И без дума или жест се обърна и излезе. Докато минаваше бавно покрай Ириан, тя се сви и се отдръпна от пътя му. Все едно, че пред нея се беше отворил гроб — зимен гроб, студен, мокър и черен. Дъхът й заседна в гърлото и тя зяпна, за да вдиша. След като се съвзе, забеляза, че Преобразителят и бледият мъж я гледат напрегнато.
Онзи с плътния и нисък като камбана глас също я изгледа и й заговори с откровена и добронамерена суровост.
— Както разбирам, човекът, който те е довел тук, е искал да навреди, но не и ти. И все пак с идването си тук, Ириан, ти нанасяш вреда и на нас, и на себе си. Всяко нещо, което не е на мястото си, вреди. Една изпята нота, колкото и добре да е изпята, разваля мелодията, щом не е част от нея. Жени учат жените. Вещиците учат своя занаят от други вещици и от заклинатели, а не от магьосници. Това, което ние учим тук, е на език не за женски уста. Младежкото сърце се бунтува срещу такива закони, нарича ги несправедливи, деспотични. Но тези закони са истински, основават се не на това, което ни се иска, а на това, което е. Справедливият и несправедливият, глупавият и мъдрият, всички трябва да им се подчиняваме, или да похабим живота си и да съжаляваме.
Преобразителят и един слаб мъж с изпито лице, който стоеше до него, кимнаха в съгласие. Повелителят Ръка каза:
— Ириан, съжалявам. Слонова кост беше мой ученик. Ако съм го учил зле, дваж по-зле постъпих, че го отпратих. Сметнах го за незначителен и поради това — за безвреден. Ала той те е излъгал и подвел. Не бива да изпитваш срам. Вината е негова и моя.
— Аз не се срамувам — каза Ириан. Изгледа ги всички. Чувстваше, че е редно да им благодари за учтивостта, но думите не й дойдоха. Кимна им сковано, обърна се и излезе.
Вратарят я догони, когато се спря на първата пресечка на коридора и не знаеше накъде да продължи.
— Насам — каза й той и тръгна след нея, а след малко още веднъж: — Насам.
И много скоро стигнаха до някаква врата. Не беше направена от рог и слонова кост. Беше от нерезбован дъб, черна и масивна, с желязно резе, изтъняло от времето.
— Това е градинската врата — каза магът, докато отключваше. — Портата на Медра, както я наричат. Пазя и двете врати.
Той я отвори. Ярката дневна светлина заслепи Ириан. Щом свикна с нея и започна да вижда ясно, тя видя пътека, водеща от вратата през градините и полята отвъд тях; отвъд полята бяха високите дървета, а Роукската могила се възвишаваше вдясно от нея. Но на пътеката точно пред вратата, сякаш ги беше чакал, стоеше светлокосият мъж с тесните очи.
— Шаркопазителю — каза Вратарят, ни най-малко изненадан.
— Къде водиш тази дама? — попита Пазителят на шарките със странния си говор.
— Никъде — отвърна Вратарят. — Пускам я да си излезе така, както я пуснах да влезе, по нейно желание.
— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се Шаркопазителят към Ириан.
Тя го погледна, погледна и Вратаря, и не отвърна нищо.
— Не живея в този дом. Нито в никой дом — каза Пазителят на шарките. — Живея ей там. В Дъбравата… Аха — рече той и се обърна рязко. Малко по-надолу на пътеката се бе появил Куремкармерук, Нарицателя. Нямаше го там, докато другият маг не каза: „Аха“. Ириан запремества поглед от единия към другия, съвсем объркана.
— Това е само моя привидност, изпратеното от мен — заговори й старецът. — Аз също живея не тук. Живея на мили оттук. — Посочи с ръка някъде на север. — Би могла да ме навестиш, когато приключиш с нашия Шаркопазител. Бих искал да науча повече за името ти. — Кимна на другите двама магове и изчезна. На мястото, където стоеше, забръмча дива пчела.
Ириан сведе поглед към земята. Дълго помълча, а накрая се окашля смутено и проговори, без да вдига очи:
— Наистина ли вредя с това, че съм тук?
— Не знам — отвърна Вратарят.
— В Дъбравата не може да се навреди — каза Шаркопазителят. — Хайде. Там има една стара къща, колиба. Стара, мръсна. Но теб това няма да те притесни, нали? Поостани там. Виж.
И тръгна по пътеката, между лехите с магданоз и бобените врежове. Тя погледна Вратаря, а той леко й се усмихна. Тя тръгна след белокосия.
Повървяха около половин миля. Вдясно на фона на залязващото слънце в цял ръст се издигаше закръглената могила. Зад тях, на по-ниския хълм, се беше проснала Школата — сива и с многобройни покриви. Горската дъбрава вече се възправяше пред тях. Тя видя дъбове и върби, леска и ясен, и високи вечнозелени дървета. От гъстия мрак на дърветата течеше поток с тревисти брегове, с много кафяви, отъпкани места, където слизаха говеда и овце на водопой или за да го пребродят. Бяха минали през стобора от едно пасище, на което петдесет-шестдесет овце пасяха ниската бледозелена трева, и сега стояха край потока.
— Онази къща. — Магът посочи един нисък, обрасъл с мъх покрив, полускрит от предвечерните сенки на дърветата. — Ще останеш ли тази нощ?
Молеше я да остане, не я задължаваше. Тя можа само да кимне.
— Ще донеса храна — рече той и продължи напред, ускори крачка и скоро изчезна, макар и не така изведнъж като Нарицателя, сред светлина и сянка под дърветата. Ириан тръгна през високата трева и бурените към къщурката.
Изглеждаше много стара. Личеше, че е била престроявана многократно, но от дълго време бе стояла занемарена. От дълго време никой не беше живял тук, ако се съдеше по застоялия въздух. Все пак въздухът беше приятен, сякаш спалите тук бяха спали в мир и покой. Колкото до олющените стени, мишките, праха и паяжините, както и оскъдните вещи, всичко това за Ириан беше съвсем като в родния й дом. Тя намери една стара метла и помете мишите изпражнения. После застла дървения нар с одеялото си. Намери някаква пукната кана в дола-па с изкорубената врата и я напълни с вода от потока, който течеше чист и кротък само на десет стъпки от вратата. Направи всичко това в някакъв транс, а след като го направи, седна в тревата с гръб до стената, нагряна от слънцето, и заспа.
Когато се събуди, Повелителят на шарките седеше наблизо, а между двамата на тревата имаше кошница.
— Гладна ли си? Яж — каза той.
— Ще ям по-късно, господине. Благодаря ви — отвърна Ириан.
— А аз съм гладен сега — каза магът. Взе си от кошницата едно твърдо сварено яйце, счупи го, обели го и го захапа.
— Това е „къщата на Видрата“ — каза той. — Много е стара. Стара като Големия дом. Тук всичко е старо. Ние сме стари — Повелителите.
— Не сте много — каза Ириан. Смяташе го за между тридесет и четиридесетгодишен, макар да беше трудно да се определи. За косата му продължаваше да мисли, че е бяла, просто защото не е черна.
— Но аз ида отдалече. Милите могат да бъдат години. Каргиец съм. От Карего. Знаеш ли го?
— Белокосите! — Ириан го зяпна изумена. Всички онези балади на Маргарита за Белокосите, които дошли на корабите си от Изток, за да сеят опустошение по земята и да набиват невинни бебета на пиките си, и историята как Ерет-Акбе загубил Пръстена на мира, и новите песни, както и Кралското сказание как Върховният маг Ястреба отишъл при Белокосите и се върнал с пръстена…
— Белокоси ли?
— Скрежни. Бели — каза тя и отвърна поглед смутена.
— Аха — каза той. — Повелителят Призовник не е стар. — И я изгледа накриво с тесните си, ледени на цвят очи.
Тя си замълча.
— Мисля, че се уплаши от него. Тя кимна.
След като не отвърна нищо и изтече известно време, той рече:
— В сенките на тези дървета няма страшно. Само истина.
— Когато мина покрай мен — промълви тя, — видях гроб.
