Повелителю Вратар, знаеш, че никога не съм оспорвал решенията ти, но Правото е изрично. Длъжен съм да те попитам какво те накара да го нарушиш и да я пуснеш да влезе.
— Тя помоли — каза Вратарят.
— Но… — Преобразителят замълча.
— Кога за последен път жена е молила да я пуснат в Школата?
— Те знаят, че Правото не им го позволява.
— Ти знаеше ли го, Ириан? — попита я Вратарят и тя отвърна:
— Да, господине.
— Тогава какво те доведе тук? — попита строго Повелителят на промените, но и без да скрива любопитството си.
— Майстор Слонова кост каза, че мога да мина за мъж. Макар да смятах, че трябва да кажа коя съм. Ще бъда целомъдрена като всеки друг, господине.
Две дълги извивки се очертаха на бузите на Вратаря и оградиха леката кривина на усмивката му. Лицето на Преобразите-ля си остана строго, но той примига и след като помисли малко, каза:
— Сигурен съм… да, честността определено е била по-добрият вариант. Та за кой майстор спомена?
— Слонова кост — каза Вратарят. — Един младеж от Голямото пристаните Хавнър, когото пуснах да влезе преди три години и да си излезе миналата година, както сигурно си спомняш.
— Слонова кост! Оня дето се учеше при Ръката? Той тук ли е? — обърна се с гняв Преобразителя към Ириан. Тя стоеше изпъната и не отвръщаше нищо.
— Не е в Школата — каза усмихнат Вратаря.
— Той те е излъгал, девойко. Подиграл се е с теб, опитвайки се да се подиграе с нас.
— Използвах го да ми помогне да дойда тук и да ми каже какво трябва да кажа на Вратаря — каза Ириан. — Не съм тук да се подигравам с никого. Дойдох, за да науча това, което трябва да знам.
— Често съм се чудил защо го пуснах това момче — каза Вратарят. — Сега май започвам да разбирам.
При тези думи Преобразителят го изгледа и след като помисли, попита навъсено:
— Вратарю, какво имаш предвид?
— Мисля, че Ириан от Уей може да е дошла при нас, търсейки не само онова, което тя трябва да знае, но и онова, което трябва да научим ние. — Тонът на Вратаря също бе станал сериозен, а усмивката му я нямаше. — Мисля, че това може да се окаже сериозна тема за разговор между нас деветимата.
Преобразителят прие това с искрено удивление, но не възрази. Каза само:
— Но не и пред учениците. Вратарят поклати глава в съгласие.
— Тя може да нощува в града — каза Преобразителят с облекчение.
— Докато ние си говорим зад гърба й?
— Няма да я вкараш в Заседателната зала, нали? — каза изумен Преобразителят.
— Върховният маг вкара там момчето Арен.
— Но… но Арен беше крал Лебанен…
— А Ириан коя е?
Преобразителят замълча, а сетне каза тихо, почтително:
— Приятелю, какво смяташ да направиш? Да научиш? Какво е тя, че искаш това за нея?
— Кои сме ние — каза Вратарят, — че да й откажем, без да знаем какво е тя?
— Жена — каза Повелителят на призоваването.
Ириан бе чакала с часове в стаята на Вратаря, ниска, светла и гола стая с един стол до малкото прозорче, гледащо към кухненските градини на Големия дом — хубави и добре поддържани градини, с дълги лехи зеленчуци и билки, с плодни храсти и дръвчета зад тях. Видя как един едър тъмнокож мъж излезе с две момчета и започнаха да плевят една от зеленчуковите лехи. Гледката на грижливата им работа я поразсея. Съжали, че не може да слезе да им помогне. Очакването и цялата тази странност наоколо много й тежаха. Веднъж Вратарят дойде, донесе й чаша вода и блюдо със студено месо, хляб и лук, а тя яде, защото й каза да яде, но дъвчеше и преглъщаше трудно. Градинари-те се прибраха и нямаше нищо за гледане през прозорчето освен зелките и подскачащите врабци, и от време на време по някой ястреб, закръжил високо в небето, и вятъра, който шумолеше в короните на дърветата отвъд лехите.
Вратарят дойде пак и каза:
— Ела, Ириан, да се срещнеш с Повелителите на Роук.
Сърцето й запрепуска като товарен кон в галоп. Тя го последва през лабиринт от коридори до една стая с тъмни стени и ред високи сводести прозорци. Вътре стояха прави група мъже. Всички се обърнаха да я видят, щом влезе.
— Ириан от Уей, ваши благородия — каза Вратарят. Всички мълчаха. Той й махна да се приближи. — С Повелителя на промените вече се запозна. — Изреди всички останали, но тя не можа отведнъж да запомни имената и майсторствата им, освен че Повелителят Билкар се оказа оня, когото беше взела за градинар, а най-младият от тях, високият със строгото, красиво лице, което приличаше на издялано от тъмен камък, беше Повелителят Призовник. Тъкмо той пръв проговори, когато Вратарят приключи.
— Жена — каза той.
Вратарят кимна, спокоен както винаги.
— Затова ли ни събра Деветимата? Само затова?
— Затова и за нищо друго — отвърна Вратарят.
— Над Вътрешното море са видели да прелитат дракони. Роук е без върховен маг, а островите са без законно коронован крал. Толкова работа има да се свърши — каза Призовникът. Гласът му беше като от камък, студен и тежък. — Кога ще я свършим?
Последва неловка тишина, тъй като Вратарят не му отговори. Накрая един слаб светлоок мъж, облечен в червена риза под сивото си магьосническо наметало, каза:
— Като ученик ли водиш тази жена в дома, Повелителю Вратар?
— Ако съм го сторил, от вас зависи да го одобрите или не — каза той.
— И? — подкани го с лека усмивка мъжът с червената риза.
— Повелителю Ръка — каза Вратарят, — тя помоли да влезе като ученик и аз не видях основание да й откажа.
— Имаш всички основания — заяви Призовникът. Заговори друг мъж, с дълбок и ясен глас.
— Тук е важна не нашата преценка, а Правото на Роук, което всички ние сме се заклели да спазваме.
— Съмнявам се, че Вратарят би го пренебрегнал току-така — каза един, когото Ириан не бе забелязала, докато не заговори, въпреки че беше едър мъж, с костеливо, грубо лице. За разлика от останалите, той гледаше нея, докато говореше.
— Аз съм Куремкармерук — каза й той. — Като Повелител Нарицател, боравя с имената свободно, в това число и с личното ми. Кой те нарече, Ириан?
— Вещицата Роза от нашето село, повелителю — отвърна тя, макар гласът й да прозвуча малко високо и пресипнало.
— Да не й е сбъркано името? — попита Вратарят Нарицателя. Куремкармерук поклати глава.
— Не. Но…
Призовникът, който беше стоял с гръб към тях, с лице към празната камина, се обърна.
— Имената, които вещиците си дават една на друга, не могат да ни занимават тук. Вратарю, ако проявяваш някакъв интерес към тази жена, би могъл да го изразиш извън тези стени — извън вратата, която си се заклел да пазиш. Тя няма място тук, нито някога ще има. Тя може да донесе само смут, раздор и още по-голяма слабост между нас. Аз повече няма да говоря и нищо повече няма да кажа в нейно присъствие. Единственият отговор на една съзнателна грешка е мълчанието.
— Мълчанието не стига — каза друг, който не беше проговарял досега. За Ириан той изглеждаше много странно, тъй като имаше светлочервеникава кожа, дълга светла коса и тесни очи с цвета на лед. Речта му също звучеше странно, скована и някак изкривена.
— Мълчанието е отговорът на всичко и на нищо — каза той. Призовникът вдигна благородното си тъмно
