изворите на магията.
— Но тук, в Роук…
— Тук, в Роук, не сме усетили нищо. Защитени сме от бури, промени и зла участ. Твърде защитени може би. Какво ще правиш сега, принце?
— Ще се завърна в Енлад едва когато мога да занеса на баща си обяснение за бедата и лек за нея.
Върховният жрец се вгледа отново в госта и този път, при цялото си възпитание, Арен отмести поглед встрани. Не знаеше защо — изразът на тия тъмни очи не бе суров. Те бяха справедливи, спокойни, съчувствени.
Всички в Енлад гледаха баща му отдолу нагоре, а той бе неговият син. Никой досега не се беше взирал в него така — не като в Арен, принца на Енлад, сина на владетеля, ами просто като в Арен. Неприятно му бе да признае, че се страхува от погледа на Върховния жрец, обаче не намери сили да го срещне. Този поглед уголемяваше още повече околния свят и в момента не само Енлад потъваше в незначителност, но и самият той — сякаш в очите на Върховния жрец бе само дребна фигурка, много дребна, на фона на огромните, обгърнати от морето земи, над които тегнеше мрак.
Както седеше, Арен ровеше с пръсти живия мъх, пораснал в пукнатините на мраморната настилка, и след кратка пауза изрече:
— Ще постъпя така, както повеляваш. Гласът му, добил плътност едва през последните години, сега прозвуча тънък и дрезгав.
— Дългът ти е не към мен, а към твоя баща — бяха думите на Върховния жрец.
Погледът му се задържа върху Арен и този път момъкът вдигна очи. Решил да се покори изцяло на волята му, Арен забрави себе си и чак тогава видя истински Върховния жрец — най-могъщия магьосник в цяла Землемория, мъжа, затъкнал Черния кладенец на Фъндор, сдобил се с пръстена на Ерет-Акбе от Гробниците на Атуан и построил неуязвимата крайморска дига на Неп; моряка, който познаваше всички морета от Астоуел до Селидор; единствения жив господар на драконите. Това бе той, коленичил до водоскока — нисък, не млад човек, с тих глас и очи, дълбоки като свечеряване.
Арен скочи от мястото си и целият трескав, тържествено падна на колене.
— Повелителю — с пресъхнало гърло промълви той, — позволи ми да бъда твой слуга!
Напуснало го бе цялото му самообладание, лицето му гореше, гласът му трепереше.
На хълбока му, в ножница от чисто нова кожа, с орнаменти в червено и златно, висеше меч. Самият меч беше скромен, с доста износена кръстата дръжка от сребрист бронз. Той нетърпеливо го изтегли и поднесе дръжката му на Върховния жрец, както васал на своя владетел.
Върховният жрец не вдигна ръка да го докосне. Само погледна към него и после към Арен.
— Твой е, не мой — рече жрецът — и ти не си ничий слуга.
— Но баща ми каза да остана в Роук, докато открия откъде идва злото или усвоя някое умение. Аз не владея никаква изкусност, мисля, че не притежавам сила, но сред моите предци е имало магьосници и ако успея по някакъв начин да се науча да бъда полезен…
— Твоите предци са били първо крале — произнесе Върховният жрец — и едва тогава магьосници.
Той стана и с тиха, енергична стъпка се приближи до Арен, взе ръката на момчето и го накара да се изправи.
— Благодарен съм ти за готовността да ми служиш. И макар да не приемам сега, възможно е след като обменим мнения по всичко, да приема. Предложението на една благородна душа не бива да се отхвърля с лекота. Нито пък да се отклонява мечът на един син на Моред!… Сега върви! Онзи момък, който те доведе тук, ще се погрижи да се нахраниш, измиеш и отпочинеш. Върви! — и той леко побутна Арен между плещите — фамилиарност, която никой дотогава не си бе позволявал и която, проявена от всеки друг, би възмутила младия принц. Но докосването на Върховния жрец беше като потупване с меч по рамото за рицарско посвещаване.
Арен бе дейно момче, което се радваше на игрите, изпитваше гордост и удоволствие от уменията на тялото и ума, упражняваше без усилие задълженията си по церемониала и управлението, които съвсем не бяха лесни и прости. И все пак не се беше посвещавал изцяло на нищо. Всичко му се бе удавало с лекота и всичко бе постигал с лекота. Всичко беше игра и той я играеше с любов. Но сега докоснаха нещо дълбоко у него, събудено не от игра или мечта, а от честта, надвисналата опасност и мъдростта; от едно прорязано от белези лице, тих глас и мургава ръка, която носеше — небрежна към всемогъществото му — тисовия жезъл с инкрустираната от сребро върху черната дървесина загубена Руна на кралете.
И тъй, мигом бе направена първата крачка извън детството, без озъртане напред или назад, безрезервно и безусловно.
Забравил учтивите сбогувания, той се завтече към вратата, смутен, сияещ, покорен. А Гед, Върховният жрец, дълго гледа след него.
Гед постоя известно време под ясена близо до водоскока, сетне вдигна лице към окъпаното от слънцето небе и промълви полугласно, сякаш се обръщаше към водоскока: „Благ е пратеникът, ала зли са известията.“ Водоскокът не го чу, а продължи да ромоли на своя сребърен език и той остана няколко минути заслушан. После се упъти към друга врата, която Арен не забеляза, пък и малцина биха могли да я съзрат, колкото и внимателно да се вглеждат.
— Повелителю на вратата — обърна се той. Показа се дребен човек на неопределена възраст. Млад не беше, тъй че трябваше да се нарече стар, но и тази дума не му подхождаше. Лицето му с цвят на слонова кост бе сухо, приятна усмивка очертаваше дълги бръчки по страните му.
— Какво има, Гед? — запита той.
Бяха сами, а Вратарят бе един от седмината на света, които знаеха името на Върховния жрец. Останалите бяха: Повелителят на имената от Роук; Оджиън Мълчаливия — жрецът на Ри Алби, който много отдавна в Гонтската планина даде това име на Гед; Бялата владетелка на Гонт, господарката на пръстена; селският магьосник в Ифиш, на име Веч; и пак в Ифиш жената на един дърводелец, майка на три момичета, невежа в магията, но мъдра в други неща, чието име бе Яроу; накрая, от другата страна на Землемория, далеч на запад, два дракона — Орм Ембар и Калесин.
— Тази вечер трябва да се съберем — каза Върховният жрец. — Аз ще отида при Повелителя на градежа. И ще известя Куремкармерук да остави веднъж своите свитъци и да даде почивка на учениците си, за да дойде, макар и не телом, при нас. Ще се погрижиш ли за останалите?
— Да — отвърна Повелителят на вратата усмихнат и изчезна. Изчезна и Върховният жрец и само водоскокът продължи да си говори ведро и неуморно в слънчевата светлина на ранната пролет.
Някъде на запад от Големия дом на Роук и понякога южно от него обикновено се вижда неприкосновената Горска обител. Тя не е означена на картите и няма път към нея освен за онези, които го знаят.Но дори новопосветените и хората от града и стопанствата наоколо могат да я съзрат — макар и винаги някак си в далечината: гора с високи дървета, чиито зелени листа имат златни оттенъци даже през пролетта. Всички — новопосветените, градските и селските люде — смятат, че Горската обител се мести по някакъв мистичен начин. Те обаче грешат, защото Горската обител не се движи. Нейните корени са корените на битието. А се движи всичко останало.
Гед пое из полята извън Големия дом. Беше пладне и той свали белия си плащ. Един стопанин, който ореше земята по склона, вдигна ръка за поздрав и Гед му отвърна по същия начин. Малки птички се разлетяха във въздуха и зачуруликаха. Искричето току-що бе цъфнало в незасетите угари и край пътищата. Високо горе ястреб чертаеше обширна дъга по небето. Гед го погледна и пак вдигна ръка. Птицата се спусна стремглаво, завихрила пера, и кацна право върху китката, която Гед й протегна, като се вкопчи в нея с жълтите си нокти. Не бе ястреб, а големият сокол на Роук — ловна птица, цялата на бели и кафяви ивици. Тя се вгледа отстрани във Върховния жрец с едното си искрящо златисто око, после шумно потрака с извития си клюн и се вторачи право в него с двете си златисти очи.
— Неустрашими — изрече мъжът на езика на Сътворението, — неустрашими мой.
Огромната птица запляска с криле и впи ноктите си, вперила взор в него.
— Върви сега, братко мой, неустрашими.
Далеч оттатък склона под ясното небе земеделецът беше спрял да погледа. Веднъж през миналата есен той забеляза как Върховният жрец прие на китката си една хищна птица и в следващия миг не се съзираше вече никакъв човек, а само два ястреба, които се носеха нагоре във вятъра.
Но този път земеделецът ги видя да се разделят: птицата пое към висините, човекът продължи пътя си
