Гембъл започваше да пресипва от усилие да събуди удивлението на госта. Накрая се предаде и престана да говори.
— Откъде… от коя земя е Върховният жрец? — попита гостът, без дори да огледа величествения коридор, през който преминаваха и по чиито стени и сводест таван бе изваяно хилядолистното дърво.
— От Гонт — рече Гембъл. — Там е бил селско козарче.
Едва сега, пред този прост, всеизвестен факт момчето от Енлад се извърна и погледна Гембъл с осъдително неверие:
— Козарче ли?
— Както повечето гонтийци, освен ако не са пирати или магьосници. Не казвам, разбира се, че и днес е козар.
— Но как е могло едно козарче да стане Върховен жрец?
— По същия начин, по който би станал и един принц: като дойде в Роук и надмине по умение всички Учители, като отмъкне пръстена на Атуан, преплава Драконовия път и се превърне в най-великия магьосник след времето на Ерет-Акбе — как иначе?
Те излязоха от галерията през северната врата. Топъл и светъл, късният следобед обгръщаше разораните хълмове, покривите на град Туил и залива отвъд него. Там поспряха да разговарят. Гембъл сподели:
— Всичко това, разбира се, е било твърде отдавна. Откакто е избран за Върховен жрец, той не е направил много. Така е с всички. Седят си просто в Роук и съзерцават Равновесието навярно. Пък и вече е доста стар.
— Стар ли? На колко е години?
— О, към четиридесет или петдесет.
— Ти виждал ли си го?
— Разбира се, че съм го виждал — рязко отвърна Гембъл.
Височайшият идиот започваше да се оказва и височайш сноб.
— Често ли?
— Не. Той живее в уединение. Но когато за първи път дойдох в Роук, го видях в Двора на водоскока.
— Днес и аз там разговарях с него — рече принцът. Нещо в интонацията му накара Гембъл да го погледне и най-подробно да заразказва:
— Беше преди три години. Толкова се притеснявах, че всъщност изобщо не вдигнах поглед към жреца. Бях, разбира се, много млад. Ала в тоя двор е трудно да видиш ясно нещата. Спомням си най-вече неговия глас и ромона на водоскока.
И след малко добави:
— Той има гонтийски акцент.
— Ако аз можех да говоря с драконите на собствения им език, нямаше да ме е грижа за акцента ми.
При тези думи Гембъл го изгледа донякъде одобрително и попита:
— Идваш да постъпиш в Школата ли, принце?
— Не. Донесох вест от моя баща до Върховния жрец.
— Енлад е една от кралските престолнини, нали?
— Енлад, Илиън и Уей. Някога Хавнър и Еа също са били, но династиите в тия земи са отмрели. Родословието на принцовете на Илиън започва от Гемал, Родения от морето, и преминава през Махарион. В началото на царския род на Уей стоят Акамбар и династията на Шелиет. Потеклото на господаря на Енладите, най-древното, води началото си от Моред, минава през сина му Сериад и стига до Енладската династия.
Арен издекламира родословните дървета с разсеяния вид на примерен ученик, чийто ум е някъде другаде.
— Как мислиш, дали докато сме живи, ще видим отново някога крал в Хавнър?
— Не съм се замислял над това.
— В Арк, откъдето произхождам, хората се замислят. Виждаш ли, след като бе сключено примирие, ние сме част от престолнината Илиън. Колко години минаха, може би седемнайсет или осемнайсет, откак пръстенът с Кралската руна бе върнат на Кралския замък в Хавнър. Тогава за известен период нещата се оправиха, обаче сега са по-зле от всякога. Време е пак крал да заеме трона на Землемория, да вземе в свои ръце делото на мира. Хората са уморени от войни и набези, от търговци, които повишават безбожно цените, и от принцове, които повишават данъците, от цялата тази бъркотия и неуправляеми сили. Роук може да напътства, но не и да управлява. Тук е заложено Равновесието, ала Властта трябва да бъде в ръцете на крал.
Гембъл говореше с истинска загриженост, оставил настрана всякакво занасяне, и най-сетне привлече вниманието на Арен.
— Енлад е богата и мирна земя — бавно промълви гостът. — Никога не е влизала в разпри. Ние само сме чували за такива проблеми по другите земи. На трона в Хавнър не е заставал крал, откакто Махарион почина — цели осемстотин години. Дали тези земи биха приели един крал?
— Ако той дойде с мир и могъщество. Ако Роук и Хавнър го признаят за достоен.
— А има и едно пророчество, което трябва да се сбъдне, нали? Махарион е казал, че следващият крал трябва да бъде жрец — вметна Арен.
— Повелителят на песните е от Хавнър и силно се интересува от това. От три години насам той ни повтаря тези думи. Махарион е завещал: „Моя трон ще наследи онзи, който премине жив през земята на мрака и достигне далечните брегове на деня.“
— А туй ще рече, че трябва да бъде жрец.
— Да, защото само магьосник или жрец може да мине сред мъртвите по земята на мрака и да се завърне оттам. Макар че и те не я прекосяват — поне винаги говорят, че тя има една-единствена граница и отвъд нея е безкраят. Какво са тогава „далечните брегове на деня“? Но така гласи пророчеството на Последния крал, затова някой ден ще се роди човекът, който ще го изпълни. И Роук ще го признае, а флотилиите, армиите и народите ще се обединят около него. Тогава отново ще има върховна власт в центъра на света, в Кралския замък на Хавнър. Аз бих се приобщил към един истински крал и бих му служил с цялото си сърце и изкуство — произнесе Гембъл и сетне се засмя, разтърсвайки рамене, за да не си помисли Арен, че говори прекалено въодушевено.
Но Арен го погледна дружелюбно и си помисли: „Той би изпитвал към този крал същото, което аз изпитвам към Върховния жрец.“ А на глас каза:
— Един крал ще има нужда от хора като теб около себе си.
Те постояха така, всеки вглъбен в собствените си мисли, и все пак в безмълвно единомислие, докато не отекна гонг в Големия дом зад тях.
— Ето! — забеляза Гембъл. — Тази вечер има супа от леща и лук. Хайде да вървим.
— Нали каза, че не готвят — все още унесен изрече Арен, като го последва.
— О, понякога… По грешка…
Никаква магия не бе замесена във вечерята, дори много веществена си беше тя. После двамата заскитаха из полята в мекия синкав здрач.
— Това е могилата на Роук — обясни Гембъл и се заизкачва по заобления баир. Росната трева докосваше краката им, а долу около мочурливото Туилско изворче жабешки хор приветстваше първото затопляне и скъсяващите се звездни нощи.
Нещо вълшебно имаше в околната земя. Гембъл леко заговори:
— Тази могила е била първата суша, въздигнала се от морето, когато е било изречено Първото слово.
— И ще бъде последната, която ще потъне, щом всички неща се разпаднат — допълни Арен.
— Затова е място, на което можеш спокойно да стоиш — каза Гембъл, отърсвайки се от екстаза си. Но в следващия миг изкрещя, обзет от страхопочитание: — Виж! Горската обител!
На юг от могилата над земята сияеше огромна светлина, напомняща лунен изгрев, макар че тънката луна вече се бе издигнала на запад над билото на хълма. И това сияние потрепваше, подобно на листа във
