вятър.
— Какво е туй?
— Горската обител свети. Учителите трябва да са там. Разправят, че тя греела пак така с лунна светлина, когато преди пет години се събрали да изберат Върховен жрец. Но защо ли са се срещнали сега? Дали заради вестите, които ти си донесъл?
— Възможно е — отвърна Арен. Развълнуван и разтревожен, Гембъл поиска да се завърнат в Големия дом, за да чуят слуховете за онова, което предвещаваше срещата на повелителите. Арен пое редом с него, ала често извръщаше глава по посока на странното сияние, докато склонът го скри и на небето останаха само изгряващото новолуние и пролетните звезди.
Сам в мрака на каменната килия, в която щеше да спи, Арен лежеше с отворени очи. През целия си живот той бе спал в легло, завит с меки кожи. Даже в двадесетвесловата галера, с която пристигна от Енлад, на младия принц бяха предоставени повече удобства, отколкото тук — тоя сламеник върху каменния под и вехтото сплъстено одеяло. Но Арен не забелязваше това. „Аз съм в центъра на света — размишляваще той. — Повелителите разговарят на свещеното място. Какво ли ще сторят? Дали ще направят велико вълшебство, за да спасят магията? Възможно ли е да е истина, че магията в света отмира? Нима дори Роук е заплашен? Тук ще живея. Няма да се върна у дома. По-скоро ще бъда метач на тази стая, отколкото принц на Енлад. Дали ще ми позволят да остана като послушник? А може би не ще се изучава повече магическо изкуство, нито имената на всички неща. Ето, баща ми притежава магьосническа дарба, а аз не — навярно тя наистина отмира в света. И все пак ще остана близо до него. Даже да загубя силата и изкуството си. Даже никога да не го видя. Никога да не ми проговори.“ Пламенното му въображение бързо се понесе отвъд всичко това и само след миг той отново се видя изправен пред Върховния жрец в двора под самодивското дърво — но небето бе тъмно, дърветата безлистни, водоскокът замлъкнал. Тогава Арен каза: „Повелителю, връхлетя ни буря, обаче аз ще остана при тебе и ще ти служа.“ Върховният жрец му се усмихна… Но тъкмо тук фантазията му секна, защото не бе виждал това мургаво лице да се усмихва.
На сутринта стана с усещането, че вчера е бил момче, а днес е вече мъж. Беше готов на всичко. Ала когато то дойде, остана като гръмнат.
— Върховният жрец желае да говори с теб, принц Арен — каза му един млад послушник на входната врата, почака за миг и хукна, преди още Арен да събере мислите си, за да отговори.
Той пое надолу по стълбата, през каменните коридори към Двора на водоскока, без да знае къде трябва да отиде. В коридора го посрещна възрастен човек с усмивка, очертала дълбоки бръчки по бузите му от носа към брадичката — същият, който вчера го спря на вратата на Големия дом при пристигането му от пристанището и поиска да узнае истинското му име, преди да го пусне вътре.
— Мини по този път — каза Повелителят на вратата.
В тая част на сградата залите и коридорите бяха тихи, изпразнени от момчешката врява и олелия, оживяващи всичко останало. Тука човек усещаше колко стари са стените. Можеше да се долови магията, с която са били положени и споени древните камъни. Върху зидовете на места личаха дълбоко издълбани руни, някои от тях инкрустирани със сребро. Арен бе усвоил от баща си хардийските руни, но никоя от тези тук не познаваше, въпреки че смътно долавяше някакво значение, което сякаш някога е знаел, обаче е забравил.
— Заповядай, момче — кимна Повелителят на вратата, който не се съобразяваше с титли като господар или принц.
Арен го последва в дълга, слабо осветена стая, където в дъното гореше огън в каменна камина и пламъците му хвърляха отражения върху дъбовия под. Заострените прозорци в другия край едва пропускаха сънната, мъглива светлина на утринта. Пред камината бяха застанали група мъже. Щом Арен влезе, всички извърнаха поглед към него, но той видя един-единствен измежду тях — Върховния жрец. Спря, поклони се и застана безмълвен.
— Това са Повелителите на Роук, Арен — каза Върховният жрец, — седмина измежду деветте. Повелителят на градежа не напуска своята Горска обител, а Повелителят на имената се намира в кулата си на тридесет мили северно оттук. Всички те знаят какво те води насам. Повелители мои, това е синът на Моред.
Не гордост събудиха тези думи у Арен, а само някакъв страх. Той се гордееше с потеклото си, но се смяташе наследник на принцове от династията на Енладите. Моред, от когото водеше началото си тая династия, бе мъртъв от две хиляди години. Делата му бяха се превърнали в легенда, не принадлежаха на този свят. Арен се почувства така, сякаш Върховният жрец го беше нарекъл син на един мит, наследник на сънища.
Не се осмели да вдигне поглед към лицата на осмината мъже. Бе се вторачил в долния метален обков по жезъла на Върховния жрец и усещаше как кръвта бучи в ушите му.
— Елате, нека закусим заедно — каза Върховният жрец и ги покани на една маса под прозорците. Там бяха поставени мляко и леко вино, хляб, прясно масло и сирене. Арен седна с тях й хапна.
През целия си живот бе седял сред благородници, земевладелци и богати търговци. Тронната зала на баща му в Берила беше винаги пълна с тях — хора, които притежаваха много, купуваха и продаваха, владееха богатствата на света. Те ядяха, пиеха вино и говореха гръмогласно. Някои спореха, други ласкаеха, повечето търсеха облага за себе си. Макар и млад, Арен бе научил твърде много за поведението и преструвките на хората. Но никога не бе попадал сред люде като тези. Те се хранеха с хляб, говореха малко, лицата им бяха кротки. Ако се стремяха към нещо, не го правеха заради себе си. И все пак притежаваха огромна сила — Арен долавяше това.
Ястреба, Върховният жрец, седеше в центъра на масата и, изглежда, слушаше разговора, но бе потънал в мълчание и никой не се обръщаше към него. Арен също бе оставен на спокойствие, тъй че успя да се съвземе. Вляво от него беше седнал Повелителят на вратата, а отдясно — един сивокос, благовиден човек, който накрая го заговори:
— Ние сме сънародници, принц Арен. Аз съм роден в източната част на Енлад, близо до гората Аол.
— Ходил съм на лов в тази гора — отвърна Арен и те побъбриха известно време за градовете на митичния остров, докато на Арен му стана приятно от спомена за родната земя.
Когато се нахраниха, всички отново се оттеглиха край камината; някои седнаха, други останаха прави. Настъпи кратка тишина.
— Снощи се събрахме, за да помислим — започна Върховният жрец. — Разговаряхме дълго, но не можахме нищо да решим. Бих искал да чуя вашата дума сега, на утринната светлина; без значение е дали ще потвърдите снощната оценка, или ще я отхвърлите.
— Че нищо не успяхме да решим, само по себе си е оценка — каза Повелителят на билките, набит, мургав човек със спокойни очи. — В Горската обител се открива градежът. Ала там ние не постигнахме нищо освен разногласие.
— Само защото не можахме ясно да видим градивното — рече сивокосият жрец от Енлад, Повелителят на промените. — Не знаем достатъчно. Слухове от Уотхорт, вести от Енлад. Вести странни, които трябва да бъдат премислени. Но не е необходимо да се поражда голям страх на толкова малка. основа. Нашата сила не е под заплаха само затуй, че някои заклинатели са забравили своите заклинания.
— И аз казвам същото — обади се сух мъж с проницателен поглед, Повелителят на вятъра. — Нима не обладаваме цялата си сила? Нима не растат дърветата в Горската обител и не се отрупват с все нови и нови листа? Нима небесните бури не се подчиняват на нашата дума? Кой би могъл да изпитва страх за магическото умение — най-старото човешко изкуство?
— Никой измежду хората — допълни Повелителят на призоваването, висок млад човек, с плътен глас и мургаво, благородно лице, — никой измежду хората и никоя сила не може да окове магията и да лиши словото от могъщество. Защото словото е Сътворение и който би могъл да го превърне в тишина, би върнал света обратно към хаоса.
— Точно така. И онзи, който би съумял да го стори, едва ли ще е в Уотхорт или Нарвидуен — каза Повелителят на промените. — Той щеше да бъде тук, пред вратите на Роук, и краят на света щеше да се вижда. Още не сме стигнали дотам.
— И все пак има нещо нередно — рече друг и всички погледнаха към нето. Широкоплещест и як като дъбово буре, той беше седнал до огъня и гласът му се лееше мек и плътен като звън на огромна камбана. Това бе Повелителят на песните. — Къде е кралят, който би трябвало да заема престола в Хавнър? Не Роук
