спъваше хода му, теглеше го назад. Усещането за чудо не го бе напуснало, но той бе изстинал. Слезе на вълнолома, предаде брошката за майка си на капитана и му пожела попътен вятър и успешно завръщане. Обърна се и придърпа наметалото си, за да скрие ножницата, пазеща старото непокорно острие, смъртоносния предмет, който беше наследил. Не бе вече самонадеян. „Какво правя аз?“ — каза си, докато се катереше, без да бърза сега, из тесните улици към внушителната крепост на Големия дом над града. „Как стана така, че не се завръщам у дома? Защо съм тръгнал да търся нещо, което не разбирам, с човек, когото не познавам?“ И тези въпроси оставаха без отговор.
3. ГРАДЪТ ХОРТ
В предутринния здрач Арен облече получените дрехи — износено, но чисто моряшко облекло — и бързо се спусна из тихите зали на Големия дом към източната порта, изваяна от рог и драконови зъби. Повелителят на вратата го преведе извън и с лека усмивка му посочи пътя, който трябваше да поеме. Той сви по горната улица на града, после слезе по едiа пътечка до навеса за лодките на Школата, южно от доковете на Туил. Едва виждаше пътя си. Дърветата, покривите, хълмовете бяха само смътни очертания в полумрака. Бе тъмно, безветрено и студено. Всичко стоеше неподвижно, далечно и мъгляво. И единствено над черното море на изток се очертаваше бледа светла ивица — хоризонтът, който мигновено се изливаше към невидимото слънце.
Арен стигна до стъпалата на лодкарския пристан. Там нямаше никой, нищо не помръдваше. Огромното моряшко наметало и вълнената шапка му пазеха топло, ала той потреперваше в мрака на каменните стъпала, целият в очакване.
Лодките се мержелееха черни над черната вода, внезапно от тях долетя тъп, глух тътен, който проехтя три пъти. Косата на Арен настръхна. От водата мълчаливо изплава дълга сянка. Това бе лодка, която леко се плъзгаше към кея. Момчето се спусна по стъпалата на пристана и скочи в нея.
— Хвани ръчката на кормилото — каза Върховният жрец, подвижна призрачна фигура, застанала на носа — и здраво я дръж, докато вдигна платното.
Вече навлизаха в морето и платното се разгъваше на мачтата като бяло крило, улавящо прииждащата светлина.
— Западен вятър, за да излезем без гребане от залива — туй несъмнено е прощален дар от Повелителя на ветровете. Погледни, момче, лодката се плъзга съвсем леко! Добре — западен вятър и светла зора в деня на пролетното равноденствие.
— Това ли е „Взор“? — В песни и приказки Арен беше слушал за лодката на Върховния жрец.
— Да, тя е — отвърна другарят му, зает с въжетата. Лодката се залюля и възви с подновяването на вятъра. Арен стисна зъби, опитвайки се да я задържи стабилна.
— Тя плава много леко, но някак своеволно, повелителю. Върховният жрец се засмя:
— Остави я да проявява своята воля. Тя е и мъдра. Чуй, Арен — и той замълча за миг, коленичил на мястото за гребане с лице към спътника си, — сега аз не съм повелител и ти не си принц. Аз съм търговец на име Хок, а ти — моят племенник, който опознава моретата с мене, и се нарича Арен. Идваме от Енладите. От кой град ли? Някой по-голям, ако срещнем съгражданин.
— Например Темир.
— Темир, на южния бряг? Те търгуват из всички разливи — кимна Върховният жрец.
— Но ти нямаш енладски акцент — каза предпазливо Арен.
— Зная. Имам гонтийски акцент — отвърна другарят му и се засмя, като погледна нагоре към просветляващото небе на изток. — Ала мисля, че мога да се понауча от тебе. И така, идваме от Темир с нашата лодка „Делфин“ и аз не съм нито повелител, нито жрец, нито Ястреб, а — как се казвам?
— Хок, повелителю.
При тези думи Арен прехапа устни.
— Практика, племеннико. Нужна е практика — рече Върховният жрец. — Ти никога не си бил нищо друг освен принц. Докато аз съм бил много неща и последното от всички, може би най-малкото, Върховен жрец., Тръгнали сме на юг да търсим емелов камък, от който се дялат амулети. Зная, че го ценят в Енладите. От не го правят амулети, предпазващи от хрема, изкълчване схващане на врата или грешки на езика.
След миг Арен се разсмя и когато отметна глава назад, лодката подскочи върху една голяма вълна и то зърна частица от короната на слънцето — внезапно лумнало злато върху ръба на морето.
Застанал с ръка на мачтата, защото лодката подскачаше по разбушуваните вълни, Ястреба пееше, срещайки изгрева на пролетното равноденствие. Арен не познаваше Древната реч, езика на магьосниците и драконите, ала долавяше в думите възхвала и ликуване, мощен, равномерен ритъм, както вечно се редуват приливи и отливи, както вечно се редуват ден и нощ. Чайки пищяха из вятъра; бреговете на Туилския залив се изплъзваха от двете им страни и те навлязоха сред огромните озарени вълни на Вътрешно море.
Морският път от Роук до град Хорт не е дълъг, но те прекараха три нощи в откритата шир. Върховният жрец бе нетърпелив, преди да тръгне, обаче веднъж поел, бе преизпълнен с търпение. Ветровете се обърнаха веднага, щом те излязоха от овладяното време на Роук, ала Ястреба не извика магическа струя в платната, както би могъл да стори всеки заклинател. Наместо това употреби часове наред да учи Арен как да се справя лодката при упорит насрещен вятър в осеяното със скали море, източно от Исел. Втората нощ на открито ги застигна бурен, студен мартенски дъжд, но жрецът не произнесе заклинание, с което да го отклони. Следващата нощ, докато лежаха близо до хортското пристанище в спокойния, хладен, мъглист мрак, Арен мислеше върху това и осъзна, че за краткия период, откакто с познаваха, Върховният жрец не стори нито една магия. В същото време беше ненадминат моряк. За три дни Арен научи от него повече, отколкото за десет години уроци и състезания с лодки из залива на Берила. А между магьосник и моряк няма кой знае каква разлика. И двамата общуват със силите на небето и морето, подчиняват мощни ветрове на властта на своите ръце и правят далечното — близко. Върховният жрец и Хок, морският търговец, бяха горе-долу едно и също.
Той бе доста мълчалив човек, макар и изключително добронамерен. Арен не го дразнеше със своята неумелост. Държеше се приятелски. По-добър спътник не би могъл да се намери, рече си Арен. Но често потъваше в мислите си, мълчеше часове наред и когато в такива мигове се налагаше да каже нещо, гласът му бе суров, а погледът му се втренчваше отвъд принца. Това не намаляваше любовта на момчето, ала не му харесваше. У него имаше нещо страшно. Може би Ястреба го усещаше, защото в тази мъглива нощ, недалеч от бреговете на Уотхорт, започна малко колебливо да разказва на Арен за себе си.
— Не ми се ще утре отново да се впускам сред хората — подзе той. — Преструвам се, че съм свободен… Че нищо нередно няма в света. Че не съм Върховен жрец, нито дори магьосник. Че съм Хок от Темир, без отговорности и привилегии, без задължения към никого и към нищо…
Той спря и след известно време продължи:
— Опитай се да избереш внимателно, Арен, щом дойде часът на Големия избор. Когато бях млад, наложи ми се да избирам между живот, в който да бъда, и живот, в който да действам. Аз се хвърлих на втория като пъстърва на муха. Но всяко действие, което извършваш, всяко деяние те обвързва със своите последици и те кара да действаш отново и отново. Тогава много рядко уцелваш време и място като това сега, между две действия, когато можеш да спреш и просто да бъдеш. Или да се запиташ кой в края на краищата си ти.
„Как може такъв човек — мислеше Арен — да се съмнява кой е и какъв е?“ Бе вярвал, че подобни колебания са привилегия на младите, които още нищо не са постигнали.
Те се олюляваха в огромния хладен мрак.
— Ето, затова обичам морето — чу се гласът на Ястреба в тъмата.
Арен го разбираше. Обаче собствените му мисли го носеха напред, както през трите дни и нощи досега, към онова, което търсеха, към целта на тяхното плаване. И понеже другарят му бе настроен за разговор, накрая той запита:
— Мислиш ли, че ще намерим това, което дирим, в град Хорт?
Ястреба поклати глава — може би искаше да каже „Не“ или че не знае.
— Дали то е някакъв мор, чума, която се разпространява от място на място, поразявайки реколтата, стадата и човешкия дух?
— Морът е разклащане на върховното Равновесие, на самата Хармония. Сега е по-друго. От него вони
