Призователят не се възпротиви повече, не приведе други основания, само мълчаливо се поклони на Върховния жрец и на Арен и се сбогува.
Огънят в камината пращеше. Друг звук не се чуваше вече. Зад прозореца, смътна и безформена, мъглата се сгъстяваше.
Върховният жрец се бе загледал в пламъците, сякаш забравил за съществуването на Арен. Момчето стоеше встрани от камината и не знаеше да тръгва ли, или да почака да го отпратят, нерешително и някак сиротно, отново с чувството, че е дребна фигурка в огромното, черно, непонятно пространство.
— Ще тръгнем първо за град Хорт — каза Ястреба, като се обърна с гръб към огъня. — Там идват известия от всички краища на Южния разлив. Може би ще открием някаква следа. Корабът ти още чака в залива. Поговори с капитана, нека извести баща ти. Мисля, че трябва да тръгнем колкото е възможно по- скоро. Утре при изгрев слънце ела на стълбите до заслона с лодките.
— Какво, повелителю — гласът на Арен пресекна за миг, — какво е онова, което търсиш?
— Не зная, Арен.
— Тогава…
— Тогава как ще го търся ли? Нямам представа. — Той се усмихна леко на Арен, но лицето му изглеждаше сурово като стомана в сивата светлина от прозорците.
— Повелителю — започна Арен вече с уверен глас. — Истина е, че произхождам от родословието на Моред, ако един толкова стар корен може вярно да се проследи. Да ти служа, би било за мене върховно щастие и чест, нищо в живота не бих предпочел пред това. Ала се страхувам, че ме смяташ за повече от онова, което съм.
— Може би — промълви Върховният жрец.
— Аз нямам особени дарования. Мога да се дуелирам с кинжал и благородна сабя. Да управлявам лодка. Да играя дворцови и народни танци. Да решавам спорове между придворни. Добър съм в борбата, слаб при стрелбата с лък, умел в игрите с топка. Знам да пея и да свиря на арфа и лютня. И нищо повече. Каква полза можеш да имаш от мен? Повелителят на призоваването е прав…
— А, забеляза ли? Той ревнува. Претендира за привилегията на изпитаната вярност.
— И по-голямото умение, повелителю.
— Значи ти предпочиташ да взема него, а пък ти да останеш, така ли?
— Не! Но се страхувам…
— От какво?
Сълзи бликнаха от очите на момчето.
— Да не те подведа — отвърна то.
Върховният жрец отново извърна лице към огъня.
— Седни, Арен — рече той и момчето се приближи до каменната ъглова седалка край камината. — Не съм те взел за магьосник, нито за воин, нито за нещо завършено. Не зная какъв си, ала се радвам да чуя, че умееш да управляваш лодка… Какъв ще станеш, никой не знае. Обаче мога да кажа едно: ти си синът на Моред и Сериад. Арен замълча.
— Вярно е, повелителю — отрони накрая той. — Но… Върховният жрец не казваше нищо и Арен трябваше да продължи:
— Ала аз не съм Моред, аз съм си аз.
— Не се гордееш със своето потекло!
— Не, гордея се с него. То ме прави принц, то е моят дълг. За него трябва да бъда достоен…
— Това имах предвид — Върховният жрец кимна. — Да отхвърлиш миналото означава да отхвърлиш бъдещето. Човек не избира своето предопределение — или го приема, или не. Ако корените на самодивското дърво са плитки, то няма да има корона.
При тези думи Арен вдигна очи поразен, защото истинското му име бе Лебанен, което означаваше самодивско дърво. Но Върховният жрец не беше споменал името му.
— Твоите корени са дълбоки — продължи той. — Ти притежаваш сила и трябва да имаш пространство за растеж. И така, аз ти предлагам наместо безметежния път до дома едно опасно пътешествие към неясна цел. Можеш и да не идваш. Изборът е твой. Обаче аз ти давам тая възможност, защото ми омръзнаха безопасните кътчета, покривите и стените, които ме обграждат.
Той рязко прекъсна, оглеждайки се с напрегнати, блуждаещи очи. Арен съзря дълбокото неспокойствие на този човек и то го уплаши. Но страхът изостря възбудата и момчето заяви с разтуптяно сърце:
— Повелителю, избирам да тръгна с тебе. Когато излизаше от Големия дом, сърцето и умът на Арен бяха преизпълнени с удивление. Казваше си, че е щастлив, ала думата не изглеждаше подходяща. Казваше си, че Върховният жрец го е нарекъл силен, избраник на съдбата и трябва да се гордее с това признание, но, кой знае защо, не изпитваше гордост. Най-могъщият магьосник на света бе му обещал: „Утре ще отплаваме към ръба на гибелта“ и той беше кимнал и тръгнал. Нима не трябваше да бъде горд? Гордост обаче нямаше. Изпитваше само удивление.
Спусна се по стръмните, вити улици на град Туил, намери на вълнолома капитана на своя кораб и му каза:
— Утре ще отплавам с Върховния жрец към Уотхорт и Южния разлив. Предай на баща ми, принца, че когато изпълня дълга си, ще се завърна у дома, в Берила.
Капитанът се навъси. Знаеше как владетелят на Енлад би посрещнал подобен вестител.
— Трябва ми писмено известие от твоята ръка, принце — каза той.
Арен намери това за основателно и обладан от усещането, че всичко трябва да се извърши на минутата, хукна отново. Откри едно странно магазинче, откъдето се снабди с мастило, четчица и плътна мека хартия. После забърза обратно към вълнолома и приседна на кея, за да пише на родителите си. Представи си как майка му държи същото това парче хартия, докато чете писмото, и сърцето му се сви от мъка. Тя бе жизнерадостна, търпелива жена, но Арен знаеше, че нейното удовлетворение от съдбата се дължи на него и че тя копнее за завръщането му. Невъзможно беше да облекчи болката й от дългото си отсъствие. Писмото му бе сухо и кратко. Той се подписа с Руната на меча, запечата посланието си с катран от една делва наблизо и го подаде на капитана. Сетне внезапно извика: „Почакай!“ — сякаш корабът бе готов да тръгне всеки миг — и се втурна обратно нагоре по калдъръмените улици към странното магазинче. Трудно беше да го открие отново, защото в улиците на Туил имаше нещо измамно. Всеки път пресечките изглеждаха различни. Най-после излезе на търсената улица и нахлу в магазина изпод нанизите червени мъниста, които украсяваха входа. Докато купуваше мастилото и хартията, бе забелязал в една табла с токи и украшения сребърна брошка във формата на дива роза. А името на майка му беше Роза.
— Ще купя това — произнесе той припряно, както подобава на принц.
— Древна изработка от сребро от остров Оу. Виждам, че сте познавач на старинните занаяти — рече продавачът с поглед, вперен в дръжката, а не в изящния калъф на меча на Арен. — Струва четири монети от слонова кост.
Арен заплати твърде високата цена, без да пита повече. В своята кесия имаше много монети от слонова кост, които служат за парични знаци във Вътрешните земи. Хареса му идеята да купи подарък на майка си. Беше му приятно и самото купуване. Така че на излизане от магазина положи ръка върху дръжката на меча си някак самонадеяно.
Неговият баща му бе дал този меч в навечерието на отпътуването му от Енлад. Той го прие тържествено и го носеше, сякаш това е негов дълг, дори на борда на кораба. Изпитваше гордост от тежестта му върху хълбока си, от тежестта на древната му възраст върху духа си. Защото туй беше мечът на Сериад, сина на Моред и Елфаран. Нямаше друг по-стар на света освен мечът на Ерет-Акбе, положен на върха на кралската кула в Хавнър. Но този тук никога не е бил полаган някъде или укриван — него винаги са го носили. Въпреки това вековете не го бяха изхабили, не бяха отслабили силата му, понеже върховна магия бе вплетена в неговия обков. Историята му говореше, че никога не е изтеглян освен в служба на живота и не може да бъде изтеглен за друго. При никоя кръвна вражда, отмъщение или алчност, в никоя грабителска война не би се оставил той да бъде размахан. От него, най-голямото семейно съкровище, Арен беше получил светското си име: като дете го наричаха Арендек — „Малкия меч“.
Никога не бе използвал това оръжие, баща му — също. В Енлад цареше мир.
И ето че днес, из улиците на този непознат град на Острова на мъдреците, изпита странно усещане, когато докосна дръжката на меча. Почувства я неудобна и студена в ръцете си. Със своята тежест мечът
