на зло. Ние можем да страдаме, докато Хармонията се възстанови, но не губим надежда, не се поставяме над изкуството, не забравяме думите на Творението. В природата няма нищо неестествено. В сегашния случай се извършва не възстановяване на Хармонията, а нарушаването й. Има само едно създание, което може да стори това.
— Някой човек ли? — попита Арен колебливо.
— Ние, хората.
— По какъв начин?
— С желанието си за живот на всяка цена.
— За живот? Но нима е грешно да желаеш да живееш?
— Не. Ала когато се домогваме до власт над живота — да имаме безкрайно богатство, безметежна сигурност, безсмъртие, — тогава желанието се превръща в алчност. И ако към тая алчност се добави и познание, тогава пък се явява злото. Нарушава се Хармонията на света и разрухата накланя везните.
Арен размишлява над това известно време и сетне попита:
— Значи ти смяташ, че този, когото търсим, е човек?
— Да, точно така. Човек и магьосник.
— Но според онова, което зная от татко и от учителите си, аз мислех, че върховните изкуства на магията са зависими от Равновесието, от Хармонията на нещата и затуй не могат да бъдат използвани за зло.
— Това е спорно мнение — каза Ястреба някак горчиво. — Безгранични са основанията на магьосниците… Всеки край на Землемория познава баятели, които правят нечисти заклинания, чародейци, които впрягат уменията си, за да натрупат богатство. Ала има и други. Господарят на огъня, който искаше да унищожи мрака и да спре слънцето в зенита му, беше велик жрец: даже Ерет-Акбе едва ли би го надминал. Друг такъв бе Врагът на Моред. Когато той се появи, цели градове коленичиха в краката му, войски се сражаваха за него. Заклинанието, което направи срещу Моред, беше толкова могъщо, че и гибелта му не го прекрати, остров Солея потъна в морето и всичко върху него погина. Това са били мъже, у които огромната сила и знание са служили на волята на злото и то се е подхранвало от тях. Не зная дали магическото изкуство, което преследва по-добра цел, е винаги по-силно. Но да се надяваме.
Има нещо потискащо в туй да се осланяш на надеждата, когато се нуждаеш от сигурност. Арен съзнаваше, че не желае да се задържи на тоя хладен предел. След известно време той каза:
— Разбрах, струва ми се, защо твърдиш, че единствено хората вършат зло. Дори акулите са невинни — те убиват, защото „трябва“.
— Това е причината нищо да не може да ни се противопостави. Само едно нещо на този свят умее да противостои на злия човек. И то е друг човек. В нашия срам е и нашето величие. Едничък собственият ни дух, който е способен на зло, е способен и да го преодолее.
— Но драконите, не вършат ли и те големи злини? Нима са невинни?
— Драконите! Драконите са алчни, ненаситни, коварни, безмилостни, лишени от разкаяние — ала дали са зли? Кой съм аз да съдя делата на драконите?… Те са по-мъдри от хората. При тях е като в сънищата, Арен. Ние, хората, сънуваме, правим магии, вършим добро, вършим зло. Драконите не сънуват. Те са самите сънища. Те не правят магия — тя е тяхната материя, тяхното битие. Те не действат: те са.
— В Серилун — започна Арен — се намира кожата на Бар От, убит от Кьор, принца на Енлад, преди триста години. От този ден насам дракони не са доближавали бреговете на Енлад. Виждал съм кожата на Бар От. Тя е тежка като желязо и толкова огромна, че казват, ако се разстеле, би покрила целия пазарен площад на Серилун. Зъбите са дълги колкото от лакътя до китката. А твърди се, че Бар От бил млад дракон, непораснал.
— У тебе се крие желание да видиш драконите — рече Ястреба.
— Да
— Тяхната кръв е студена и отровна. Не трябва да ги гледаш в очите. Те са по-стари от човечеството… Той мълча известно време и после продължи:
— И въпреки че съм забравил или съжалил за всичко, което съм извършил, аз помня едно: как веднъж зърнах дракони да се издигат с вятъра нагоре към залеза над западните острови, и съм щастлив.
И двамата се смълчаха, вече нямаше ни звук, ни светлина. Само шепотът на вятъра и лодката. И сънят накрая ги отнесе там, върху дълбоките води.
Те навлязоха в хортското пристанище в бледнеещата мъгла на утрото. Стотици. плавателни съдове вдигаха или спускаха котва — риболовни лодки, кораби, ловуващи раци, траулери, търговски гемии, две галери с по двадесет весла, една огромна полуразбита шестдесет-веслова галера и някои издължени кораби за далечно плаване с високо вдигнати триъгълни платна, за да улавят вятъра в горните слоеве на атмосферата из горещите затишия на Южния разлив.
— Това военен кораб ли е? — запита Арен, когато минаха покрай една от двадесетвесловите галери, и другарят му отговори:
— Кораб, превозващ роби, ако съдя по верижните окови на трюма. В Южния разлив търгуват с хора.
Арен помисли малко върху туй, после отиде до сандъчето с принадлежностите си и взе оттам меча, който бе завил добре и прибрал сутринта на отплаването им. Той го отви и застана нерешително, като държеше с две ръце поставеното в ножницата оръжие с провиснал ремък:
— Това не е меч, който носи един морски търговец. Ножницата е твърде красива. Зает с кормилото, Ястреба хвърли поглед към него:
— Носи го, ако искаш.
— Помислих си, че може би е разумно.
— Що се отнася до мечовете, този е разумен — каза другарят му, съсредоточено направлявайки лодката през задръстения залив. — Нали е меч, дето не се оставя винаги да бъде употребен?
— Така казват — кимна Арен. — И все пак е убивал. Убивал е хора.
Принцът погледна към тънката, протрита от ръце дръжка.
— Той е убивал, но аз не съм. Кара ме да се чувствам глупак. Толкова по-стар е от мене… Ще взема камата си — заключи Арен, зави меча отново и го пъхна дълбоко в сандъчето. Лицето му бе смутено и ядосано.
Ястреба нищо не каза. След малко предложи:
— Ще вземеш ли сега веслата, момче? Насочваме се към стъпалата на пристана.
Хорт, едно от седемте големи пристанища на Архипелага, се издигаше над шумната брегова ивица по склоновете на три стръмни възвишения, потънал в пъстра смесица от багри. Кирпичените къщи бяха измазани в алено, оранжево, жълто и бяло. Керемидите на покривите бяха морави. Окичените с цвят дървета образуваха тъмночервени петна из горните улици. Ярки раирани навеси от покрив до покрив засенчваха тесните пазарчета. Кейовете блестяха на слънцето. Уличките, водещи навътре от брега, приличаха на тъмни процепи, изпълнени със сенки, хора и шумотевица.
Когато завързаха лодката, Ястреба се приведе близо до момчето, уж да изпробва възела, и рече:
— Арен, някои хора в Уотхорт ме познават твърде добре. Затова хубаво ме погледни, за да можеш да ме отличиш.
Щом се изправи, на лицето му нямаше никакъв белег, косата му бе съвсем сива, а носът му — дебел и малко чип. Вместо дългия колкото целия му ръст тисов жезъл в ръката си държеше пръчка от слонова кост, която скри в пазвата си.
— Познаваш ли ме? — обърна се той към Арен, широко усмихнат, с енладски акцент. — Никога ли не си виждал вуйчо си?
В двореца на Берила Арен бе срещал магьосници, които променяха своите лица, когато изпълняваха „Подвизите на Моред“, и знаеше, че това е само илюзия. Той запази самообладание и успя да каже:
— О, да, вуйчо Хок!
Но докато жрецът се препираше с пристанищния пазач относно таксата за престой на лодката, Арен продължително го съзерцава, за да се увери, че ще може да го разпознае. Ала вместо да се успокои, както го наблюдаваше, той се разтревожи още повече от преобразяването. Бе прекалено цялостно — туй изобщо не беше Върховният жрец, мъдрият водач и наставник. Таксата на пазача бе твърде висока и Ястреба мърмореше недоволно, докато плащаше. Вървейки с Арен, магьосникът продължи да негодува:
— Това е изпитание за търпението ми — да плащам на пладнешки крадец да пази лодката ми, когато
