— Хайде, хайде, госпожо — каза Хок с неотменна благост. — Аз само питах. Тя им обърна широкия си гръб, като ги заслепи със скачащи огледални отражения, и Хок се отдалечи бавно, придружен от Арен.
Те нарочно се шляеха, за да се доближат до посочения мъж. Той бе седнал, облегнат на една стена, с блуждаещ поглед. Личеше, че потъмнялото му брадясало лице навремето е било много красиво. Сбърчената ампутирана китка се опираше жалка на плочите на калдъръма в горещата слънчева светлина.
Някакво брожение се беше надигнало сред сергиите зад тях, но на Арен му бе трудно да откъсне поглед от мъжа, прикован от излъчването на грозотата му.
— Наистина ли е бил магьосник? — попита той съвсем тихо.
— Може би е онзи, наричан някога Заека, заклинател на вятъра и времето при пирата Егре. Били са прочути крадци. Запази спокойствие, Арен!
Някакъв мъж, спуснал се с всички сили иззад сергиите, едва не повали и двамата. Друг подтичваше наблизо, превит под тежестта на огромна сгъваема табла, накачулена с върви, панделки и ширити. Една сергия с трясък се срути, навеси се събаряха или прибираха набързо, купища хора се блъскаха и биеха из пазарния площад, гласове се надигаха в писък и вой. Над всички тях кънтеше резкият крясък на жената с огледалната шапка. Арен я мярна да размахва кол или тояга срещу група мъже, отблъсквайки ги с широки махове като фехтовчик, притиснат до стената. Дали бе кавга, разраснала се в размирица, нападение на шайка крадци или свада между враждуващи търговски лагери — трудно можеше да се каже. Хората тичаха, награбили в ръце стоки, които може би бяха плячкосани или спасени от плячкосване. Развихряха се боеве с ножове и юмруци, разпри из целия площад.
— Оттук — каза Арен, сочейки една близка странична улица, извеждаща от бъркотията, и се упъти натам, защото ясно беше, че трябва бързо да се измъкват. Но другарят му го задържа за ръката. Арен се обърна и видя как мъжът, наричан Заека, прави опити да се вдигне на крака. Изправяйки се, той се олюля за миг, а после, без да се оглежда, тръгна по края на площада, като опипваше с единствената си ръка стените, за да се ориентира или подпира.
— Дръж го под око — рече Ястреба и те поеха след него.
Никой не обезпокои нито тях, нито човека, когото следваха, и подир минута бяха извън пазарния площад и се спускаха мълчаливо от хълма по тясна вита уличка.
Горните етажи на къщите почти се допираха над улицата и закриваха светлината. Калдъръмът под краката им бе хлъзгав от влага и смет. Заека напредваше с бърза крачка, макар все още да влачеше ръка по стените като слепец. Трябваше да вървят доста близо зад него, за да не го изгубят на някоя пресечка. Изведнъж Арен 6е обхванат от вълнение при това преследване. Сетивата му се изостриха както при лов на елени в горите на Енлад. Той ясно съзираше всяко лице, покрай което минаваха, и вдишваше лепливото зловоние на града — миризма на боклуци, окадено, мърша и цветя. Докато си проправяха път по широка претъпкана улица, принцът чу ударите на барабан и видя цяла редица от голи мъже и жени, оковани един за друг през китките и кръста, със сплъстени коси, провиснали над лицата им. Едва ги зърна и те изчезнаха, понеже Арен трябваще да свие след Заека надолу по някакви стълби, докато излязоха на тесен пуст площад, където само няколко жени клюкарстваха до чешмата.
Там Ястреба настигна Заека и положи ръка върху рамото му, при което сакатият се сви като попарен, потрепера и потърси опора в портала на една масивна врата. Остана така, без да спира да трепери, вторачен в тях с невиждащите очи на преследвано животно.
— Заека ли те наричат? — попита Ястреба, заговорил със собствения си глас, който прозвуча дрезгаво, но любезно. Мъжът не каза нищо, сякаш не чуваше или не желаеше да чуе.
— Искам нещо от тебе — рече жрецът. Отново никакъв отговор. — Ще ти заплатя. Бавна реакция:
— В слонова кост или злато?
— В злато.
— Колко?
— Магьосникът знае цената на заклинанията. Лицето на Заека трепна и се преобрази, оживено в миг толкова бързо, че някак просветна, сетне отново помръкна безизразно.
— С всичко това е свършено — произнесе той. — С всичко е свършено.
Пристъп на кашлица го преви надве. Изплю чернилка. Когато се изправи, застана безразличен, разтреперан, като че забравил за какво говореха.
Арен отново го наблюдаваше като хипнотизиран. Бе застанал в ъгъла до едната от двете гигантски фигури край вратата — статуи с вратове, огънати под тежестта на фронтона, и възлести мускулести тела, които само частично изпъкваха от стената, сякаш се бяха борили да се отскубнат от мрамора и да оживеят, но по средата се бяха предали. Вратата, която охраняваха, бе изгнила по краищата. Къщата, навремето дворец, сега стоеше запусната. Тъжните, изваяни лица на гигантите бяха очукани и покрити с лишеи. Между тези замислени фигури мъжът, наричан Заека, стоеше хилав и слаб. Очите му бяха мрачни като прозорците на празната къща. Той вдигна сакатата си ръка към Ястреба и простена: „Подари нещо на един беден инвалид, господарю…“
Жрецът се навъси сякаш от болка или срам. Арен почувства, че за миг съзира истинското му лице изпод маската. Спътникът му пак постави длан върху рамото на Заека и му каза тихо няколко думи на магическия език, който Арен не разбираше.
Но Заека разбра. Той се вкопчи с единствената си ръка в Ястреба и изрече със заекване:
— Ти все още можеш да говориш… да говориш… Ела с мене, ела…
Жрецът погледна към Арен и кимна.
Поеха надолу по стръмните улици към една от клисурите между трите хълма на Хорт. Докато слизаха, пътеките ставаха все по-тесни, тъмни и тихи. Небето бе само бледа ивица между надвисналите стрехи; от двете страни на улицата стените бяха усойни. В дъното на клисурата течеше поток, който вонеше като открит отточен канал. По бреговете между извитите мостове бяха струпани къщи. Заека свърна в тъмния вход на една от тях и изчезна като духната свещ. Те го последваха.
Неосветените стълби скърцаха и се клатеха под краката им. На върха Заека побутна някаква врата и когато я отвори, те видяха къде се намират: празна стая със сламен дюшек в ъгъла и неостъклен прозорец, чиито кепенци пропускаха слаба, прашна светлина.
Заека се обърна с лице към Ястреба и отново улови ръката му. Устните му се движеха и той произнесе със запъване:
— Драконът… драконът…
Ястреба твърдо отвърна на погледа му, без да продума.
— Не мога да говоря — отрони Заека, пусна ръката му, сви се на голия под и заплака.
Жрецът коленичи до него и нежно му заприказва на Древната реч. Арен стоеше до затворената врата с длан върху дръжката на камата. Сивата светлина и прашната стая, двете коленичили фигури, мекият странен звук от гласа на жреца, който използваше езика на драконите — всичко се сливаше като сън, без връзка с действителността и с изтичащото време.
Заека бавно се изправи. Изтупа колене със здравата си ръка и скри сакатата зад гърба си. Огледа се, зяпна към Арен. Сега виждаше онова, което гледаше. После се обърна и седна на дюшека. Арен остана прав, на стража. Ала с простотата на човек, прекарал детството си без всякакво обзавеждане, Ястреба се настани с кръстосани крака на голия под.
— Разкажи ми как загуби изкуството си и езика на своето изкуство — каза той.
Известно време Заека не отговори. Започна да се удря с чокана по бедрото рязко и неспокойно и накрая пророни, изплювайки думите на тласъци:
— Те ми отрязаха ръката. Не мога да правя заклинания. Отрязаха ми ръката. Кръвта й изтече и тя изсъхна.
— Но това е станало, след като си загубил силата си, Заеко, иначе те не биха могли да го сторят.
— Силата…
— Силата над ветровете, над вълните, над хората. Ти ги наричаше с техните имена и те ти се подчиняваха.
— Да, спомням си, че бях жив — рече мъжът с тих, дрезгав глас. — И знаех думите и имената…
— Сега мъртъв ли си?
— Не. Жив. Жив съм. Само че някога бях дракон… Не съм мъртъв. Понякога спя. Сънят е близък до смъртта, всеки знае туй. Мъртвите се движат в съня, всеки го знае. Те идват живи при тебе и ти казват
