едно полузаклинание би ми свършило двойна работа! Е, добре, такава е цената на маскировката… А и забравих родния си акцент, нали, племенниче?
Те се движеха по една претъпкана, миризлива, бедняшка улица, с наредени от двете страни магазинчета, не по-големи от обикновени сергии, чиито собственици висяха по вратите си сред камари и нанизи стоки и хвалеха високо красотата и евтинията на своите грънци, плетива, шапки, лопати, игли, кесии, бакъри, кошници, ножове, въжета, гайки, спално бельо и всевъзможна друга железария и галантерия.
— Това панаир ли е?
— А? — обади се чипоносият мъж, като приведе сивокосата си глава.
— Панаир ли има, вуйчо?
— Панаир? О, не. Те държат сергиите си през цялата година. Махнете тия рибени кюфтета, госпожо, аз съм закусил.
В същото време Арен се мъчеше да се отърве от един мъж, който носеше табла с шишенца и го следваше по петите, нареждайки:
— Опитай, красиви млади господине, няма да сгрешиш. Ароматът е сладък като розите от Нумима, омагьосва жените, опитай, млади господарю на моретата, млади принце.
В този миг Ястреба се озова между търговеца и Арен и рече:
— Що за магии са това?
— Не са магии — запремигва мъжът, като отстъпи назад. — Аз не продавам магии, морски господарю. Само сиропи за подслаждане на вкуса след пиене или корени от хейзия — нищо друго, велики принце!
Той се поклони чак до калдъръма, таблата с шишенцата потракваше и дрънчеше, някои от тях се бяха килнали така, че летливото вещество се процеждаше на розови или лилави капчици.
Ястреба се обърна гърбом, без да проговори, и продължи нататък с Арен. Скоро тълпите от хора оредяха и магазините станаха отчайващо бедни. Единствените стоки под малките навеси бяха тук шепа извити пирони, там счупено чукче за хаван или някое старо чепкало. Тази оскъдица отвращаваше Арен по-малко от богатия край на улицата, където се бе почувствал задавен, задушен от напора на стоките и от крещящите гласове: „Купете, купете!“ А окаяният търговец го беше потресъл. Той си спомни прохладните, светли улици на своя северен град. Никой в Берила не би се унижил тъй пред един странник, помисли си момчето.
— Какъв противен народ! — каза на глас.
— Насам, племенниче — бе отговорът на другаря му. Те свърнаха встрани по тясна уличка между високи червени стени без прозорци, която пресичаше склона и минаваше под една арка, украсена с излинели знамена, а после излязоха на неравен слънчев площад — още един пазар, натъпкан с павилиони и сергии, гъмжащ от хора и насекоми;
По края на площада имаше мъже и жени, които седяха или лежаха по гръб неподвижни. Устните им бяха странно почернели сякаш от болест и около тях жужаха мухи и се събираха на рояци като гроздове стафиди.
— Толкова много! — чу се гласът на Ястреба, плътен и непредпазлив, сякаш той също бе поразен. Но когато Арен вдигна очи, видя пред себе си тъпото, невъзмутимо лице на простодушния търговец Хок, съвсем безгрижен.
— Какво им е на тези хора?
— Хейзия. Тя облекчава болката и притъпява сетивата, освобождавайки тялото от съзнание. Тогава съзнанието се рее свободно, ала щом се завърне в тялото, се нуждае от още хейзия. И жаждата нараства, а животът се скъсява, защото това вещество е отровно. Първо се явява треперене, сетне парализа и накрая — смърт.
Арен погледна към една жена, която седеше облегната на затоплената от слънцето стена. Тя вдигна ръка, сякаш да прогони мухите от лицето си, но ръката описа конвулсивно кръгообразно движение като че напълно забравена, задвижена от мускулен спазъм. Жестът приличаше на безцелен припев, на заклинание, лишено от смисъл.
Хок също гледаше безизразно към нея.
— Хайде да вървим! — каза той.
Поеха през пазарния площад към засенчена с навес сергия. Ивици слънчева светлина, оцветени в зелено, оранжево, лимонено, пурпурно и небесно синьо, косо падаха върху платовете, шаловете и тъканите пояси и виеха пъстър танц в ситните огледалца, които красяха високата шапка с пера на продавачката. Тя бе едра и мощно напяваше: „Коприни, сатени, брезенти, кожи, кечета, вълнени тъкани, козяци от Гонт, тюлове от Соул, коприни от Лорбанъри! Хей, вие, хора от Севера, свалете своите качулати палта, не виждате ли слънцето на небето? Какво ще кажете да занесете това у дома, на едно момиче в далечния Хавнър? Вижте го само — коприна от Юга, фина като крило на пеперуда!“
Тя сръчно разгъна топ тънък розов плат със сребърни нишки.
— Не, госпожо, ние не сме женени за кралици — рече Хок, а гласът на жената се превърна в рев:
— И с какво обличате жените си, с чул ли? Или с брезент? Скъперници! Отказват да купят парче коприна за своята нещастница, която мръзне сред вечните северни снегове. Тогава как ви се струва туй — гонтийски козяк, за да я топли в зимните нощи?
Тя просна на тезгяха огромен квадрат в кремаво и кафяво, изтъкан от сребристото руно на козите от североизточните острови. Мнимият търговец протегна ръка, попипа го и се усмихна.
— Ей, ти гонтиец ли си? — прогърмя гласът и разлюлялата се шапка изпрати хиляди танцуващи петна върху балдахина и тъканите.
— Виж, това е изработка от Андрадин. Има само четири дебели конци в основата си. В Гонт използват шест и повече. Но кажи ми ти, защо си оставила магиите и си започнала да продаваш парцали? Когато преди години бях тук, те видях да вадиш пламъци от ушите на хората, а после превръщаше пламъците в птици и златни камбанки и това бе по-добър занаят от този сега.
— Изобщо не беше занаят — отвърна огромната жена и Арен в миг усети как очите й, твърди и сурови като ахати, се взират в него и в Хок изпод блясъка и движението на кланящите се пера и просветващите огледалца.
— Красиво бе, като издърпваше огън от ушите — каза Хок сериозно, ала простовато. — Мислех да го покажа на племенника си.
— Знаете ли — подзе жената не така кресливо, облягайки едрите си загорели ръце и тежкия си бюст върху тезгяха, — ние вече не правим такива фокуси. Хората не ги щат. Наситиха им се. Виждате ли тези огледалца, помните ги, нали? — тя разтърси глава и цветните светлинни отражения шеметно закръжиха около тях. — Е, добре, можеш да объркаш съзнанието на човека с припламващи стъкълца, с думи и други трикове, които няма да ви кажа, та той да започне да мисли, че вижда онова, което не вижда, което го няма. Както пламъците и златните камбанки или костюмите, в които обличах моряците — платно от злато с диаманти сякаш зарзали, — и те тръгваха наперени досущ като Единния крал на всички острови… Но това бяха фокуси, щуротии. Човек може да заблуди хората. Само пръст да им покажеш и те заприличват на пилци, омагьосани от змия. Хората са като пилците. Обаче накрая осъзнават, че са ги зашеметили и измамили, разяряват се и загубват желание за подобни неща. И ето че се захванах с тази търговия. Може би не всички коприни са истински и козяците не са гонтийски, но все едно, те могат да се носят — да се носят! Те са веществени, а не просто лъжа и въздух, както костюмите от златно платно!
— Я гледай ти — каза Хок, — значи в цял Хорт не е останал никой, който да издърпва пламъци от ушите или да прави други подобни магии, както някога?
При тия думи жената смръщи вежди. Изправи се и внимателно започна да сгъва козяка.
— Онези, които търсят измама и видения, дъвчат хейзия — отвърна тя. — Говори с тях, ако искаш.
И посочи с глава неподвижните фигури около площада.
— Но имаше и чародейци — те извикваха магически вятър за моряците и правеха заклинания за късмет на товарите им. Всички ли са се обърнали към други занаяти?
Ала внезапно разярена, продавачката кресна в отговор:
— Има един заклинател, щом ти е нужен такъв, велик заклинател, магьосник с жезъл и всичко останало — погледни го! Плавал е със самия Егре, викал е ветровете, откривал е богати галери, ако се слушат думите му, но всичко това са лъжи. Накрая капитан Егре му даде заслужен урок — отряза му дясната ръка. Ей го там сега, виж го — седи с уста, натъпкана с хейзия, и стомах, пълен с въздух. Лъжи и въздух! Това е всичко, което съдържат твоите магии, морски капитан-козел!
