из калните поля.
Той стигна пътеката, извеждаща към неприкосновената Горска обител — пътека, която минаваше винаги пряко и направо, независимо как времето и светът се накланяха спрямо нея, — и следвайки я, скоро се скри в сянката на дърветата.
Някои от тях бяха просто необхватни. Като ги гледаше, човек би могъл най-сетне да повярва, че Горската обител е вечно неподвижна: приличаха на крепостни кули от памтивека, посивели от годините, с чудовищни коренища. Те бяха най-древните, някои вече с оредели листа и изсъхнали клони. Не бяха безсмъртни. Сред гигантите растяха млади фиданки, високи и буйни, със светли корони.
Почвата под дърветата бе мека, обогатена от изгнилата шума на безброй години. В нея растяха папрати и храсталаци, но никакво дърво от друг вид освен този, който нямаше название на хардийския език на Землемория. Въздухът изпод клоните дъхаше на пръст и свежест и беше с вкус на жива изворна вода.
На горска полянка, образувана преди години, когато тук се бе повалило едно огромно дърво, Гед срещна Повелителя на градежа. Той живееше в Горската обител и рядко, почти никога не излизаше от нея. Косата му жълтееше като масло. Не беше от Архипелага. След като бе съединен отново пръстенът на Ерет-Акбе, дивите каргадски племена прекратиха своите набези и сключиха мир и някои търговски сделки с Вътрешните земи. Те не бяха дружелюбен народ и се държаха настрана. Обаче от време на време се случваше някой млад воин или син на търговец да дойде на своя глава, воден от любов към приключенията или от копнеж да овладее изкуството на магията. Такъв беше преди десет години и Повелителят на градежа — млад дивак от Карего-Ат, препасал сабя и окичен с червени пера; той бе пристигнал една дъждовна утрин в Роук и бе заявил безпрекословно и на оскъден хардийски пред Повелителя на вратата:
— Аз дошъл да учи.
И ето го сега в зелено-златистата светлина под дърветата — висок, светъл мъж, с дълга руса коса и особени зелени очи — Повелителят на градежа на цяла Землемория.
Може би той също знаеше името на Гед, но и така да беше, нито веднъж не го произнесе. Поздравиха се мълчаливо.
— В какво си се вгледал така? — попита Върховният жрец, а другият отговори:
— В един паяк.
В пространството между два високи стръка трева паякът бе изплел своята мрежа — изящно увиснал кръг. Сребърните нишки ловяха слънчевата светлина. А в средата предачът стоеше в очакване — сиво- черна твар, не по-голяма от зеница.
— Това също е градеж — каза Гед, разглеждайки изкусната мрежа.
— Що е зло? — запита по-младият. Кръглата паяжина с черния си център сякаш наблюдаваше и двамата.
— Паяжина, която изплитаме ние, хората — отвърна Гед.
В тази гора не пееха птици. Тя беше тиха и топла под обедното слънце. Заобикаляха ги дървета и сенки.
— Дойдоха вести от Нарвидуен и Енлад: и там е същото.
— На юг и югозапад. На север и северозапад — изрече Повелителят на градежа, без да вдига поглед от кръглата паяжина.
— Ще се съберем тази вечер тук. Това е най-доброто място да се посъветваме.
— Аз не мога да дам съвет. — Тоя път Повелителят на градежа погледна към Гед и зелените му очи бяха студени: — Страхувам се — каза той. — Появи се страхът. Страх чак до корените.
— Да — рече Гед. — Мисля, че трябва да надникнем в дълбоките извори. Твърде дълго се радвахме на светлината, приспивани от покоя, който донесе съединяването на пръстена. Занимавахме се с дреболии — да ловим риба из плитчините. Тази вечер ще трябва да изследваме дълбините.
И той остави Повелителя на градежа сам, все така загледан в паяка сред обляната в слънце трева.
В края на Горската обител, където листата на огромните дървета се свеждаха вече над обикновена земя, Гед седна, облегнат на едно могъщо коренище, и постави жезъла на коленете си. Затвори очи като за отмора и изпрати дух-вестител над хълмовете и полята на Роук, на север към плискания от морето нос, където се издига Самотната кула.
— Куремкармерук — прошепна той чрез своя дух и Повелителят на имената вдигна глава от дебелата книга с имена на корени, билки, листа, семена и венчелистчета, която четеше на учениците си, и каза:
— Ето ме, повелителю,
После се вслуша — висок, слаб старец, с бели коси под тъмната качулка. Учениците вдигнаха очи от писалищата в залата на кулата и се спогледаха.
— Ще дойда — рече Куремкармерук, сетне отново наведе глава над книгата и продължи — И тъй, венчелистчето на цветето мули носи името йебера, чашелистчето — партонат. И стъблото, и листата, и коренът — всяко нещо си има име…
А там, под дървото, Върховният жрец Гед, който знаеше всичките имена на мули, извика обратно своя дух-вестител, протегна по-удобно крака и все така със затворени очи скоро потъна в сън под шарената сянка.
2. ПОВЕЛИТЕЛИТЕ НА РОУК
Школата на Роук е мястото, където от всички краища на Землемория се изпращат момчета с талант за чародейство, за да изучават висшите изкуства на магията. Тук те добиват вещина в различни вълшебства, усвояват имена и руни, умения и заклинания, учат какво трябва и какво не трябва да вършат и защо. Там, след дълга практика, ако постигнат хармония между ръката, съзнанието и духа, те могат да получат сан и жезъла на могъществото.
Магьосници се обучават само в Роук и тъй като по всички острови има заклинатели и чародейци, а магията е потребна на хората като хляба и носи наслаждение като музиката, Школата по магическо изкуство се ползва с голяма почит.
Жреците, деветима на брой, които са Учителите в Школата, са смятани за равни с великите принцове на Архипелага. Техният повелител, наставникът на Роук, Върховният жрец, не е подвластен въобще на никой човек освен на Единния крал на всички острови, и то само като проява на добра воля, защото дори кралят не би могъл да принуди един толкова велик жрец да служи на обичайния закон, ако неговата воля е друга. Но даже и във вековете, когато още е нямало крале, Върховните жреци на Роук са проявявали вярност и са спазвали общоприетите закони. Всичко в Роук си оставаше такова, каквото е било от стотици години. Това място изглеждаше защитено от всякакви сътресения и момчешки смях кънтеше из двора и широките, хладни коридори на Големия дом.
Арен бе разведен из Школата от един набит момък, чието наметало се крепеше със сребърна закопчалка на шията — знак, че е преминал послушничеството и е признат за магьосник, а сега се обучава, за да получи жезъл. Наричаше се Гембъл1.
— Защото — както обясни той — родителите ми имали шест момичета преди мене и седмото дете, по думите на баща ми, било предизвикателство към съдбата.
Гембъл беше любезен придружител, остроумен и красноречив. В друг случай Арен би се забавлявал с неговото чувство за хумор, ала днес мислите му бяха другаде. Той всъщност не му обръщаше внимание. А Гембъл, подтикнат от естественото желание да бъде забелязан, започна да се възползва от разсеяността на госта. Наговори му чудати неща за Школата, после му заразказва най-невероятни измислици; Арен на всичко от-връщаше: „О, да“ или „Ясно“, докато Гембъл го взе за пълен идиот.
— Тук, разбира се, не се готви — говореше той, превеждайки Арен през огромната каменна кухня, цялата оживена от отблясъците на бакърените котли, от почукването на кълцащи ножове и насълзяващия очите мирис на лук. — Това е само за пред хората. Обикновено ходим в трапезарията и всеки със заклинания извиква онова, което му се яде. Така си спестяваме и миенето на съдове.
— Да, разбирам — каза Арен възпитано.
— Естествено новопостъпилите, неусвоили още заклинанията, често губят значително тегло през първите месеци тук. Но се научават. Има едно момче от Хавнър, което непрекъснато прави опити да извика печено пиле, ала успява да получи само просена каша. Наистина вчера наред с нея се сдоби и с един чироз.
