тях?
Тенар беше успяла да изостави своя народ и да дойде да живее сред чудовищата и магьосниците на Запада, защото беше с Гед, когото бе обикнала и комуто бе повярвала. Но дори и така, не се беше оказало никак лесно. Често пъти куражът й изневеряваше. Въпреки радушното посрещане, което й бе устроил народът на Хавнър, тълпите и възторжените викове, цветята и възхвалите, милите имена, с които я наричаха — Бялата дама, Носителката на мира, Тенар на Пръстена — въпреки всичко това се свиваше в стаята си в двореца през онези нощи, толкова отдавна, отчаяна, защото е толкова самотна и никой не говори езика й, а и тя нищичко не знае от това, което тук знаеха всички. Веднага щом отново се събраха и Пръстенът отиде на мястото си, тя бе помолила Гед да я отведе някъде и той бе изпълнил обещанието си, като се измъкна с нея на Гонт. Там беше живяла в къщата на Стария маг, като болногледачка и ученичка на Оджиън, учейки се как да бъде жена на Архипелага, докато не видя пътя, по който искаше да поеме.
Когато дойде в Хавнър с Пръстена, беше по-млада от това момиче. Ала не беше отраснала безсилна, като принцесата. Въпреки че властта й като Първа жрица беше предимно формална, власт на думи, тя беше овладяла напълно съдбата си, когато наруши мрачните правила, наложени от възпитанието й, и спечели свобода за своя пленник и за самата себе си. Но дъщерята на един боен вожд имаше контрол само над дребни неща. Когато баща й станеше крал, щяха да я наричат принцеса и щеше да получи по-богато облекло, повече роби, повече евнуси, повече скъпоценни накити, докато най-накрая не я дадяха за невяста; но за всичко това изобщо нямаше да я питат. Единственото, което можеше да види от света извън женските покои, щеше да е през процепите на капаците на прозореца в дебелите стени, през пластовете червено було.
Тенар се смяташе за щастлива, че не се е родила на толкова изостанал и варварски остров като Хур- ат-Хур, че никога не й се беше налагало да носи
Крачеше из градината, гледаше как пръските на фонтаните проблясват под звездната светлина и си мислеше как и кога ще може да се върне у дома.
Нямаше нищо против формалностите на дворцовия живот, не я притесняваше и съзнаването, че под цялата учтивост ври и кипи от амбиции, съперничества, страсти и сблъсъци на интереси. Самата тя бе отраснала в среда, изпълнена с ритуали, лицемерие и тайна политика, и всичко това нито я плашеше, нито я безпокоеше. Просто й беше мъчно за дома. Искаше да се върне на Гонт, с Гед, в техния дом.
Беше дошла в Хавнър, защото Лебанен я бе повикал с Техану, както и Гед, ако се съгласи; но Гед отказа да дойде, а Техану не можеше да замине без нея. Виж, това я плашеше и тревожеше. Нима дъщеря й толкова не можеше да се откъсне от нея? Лебанен имаше нужда от съвета на Техану, не от нейния. Но дъщеря й се беше вкопчила в нея, също толкова притеснена, също толкова чувстваща се не на място в двора на Хавнър, колкото момичето от Хур-ат-Хур, и също като нея — мълчалива и необщителна.
Така че Тенар трябваше да играе ролята на дойка, на наставничка и на придружителка вече и за двете, две уплашени момичета, които не можеха да вземат в ръце властта си, докато на нея самата не й трябваше никаква власт, освен свободата да се върне у дома, където й беше мястото, и да помага на Гед в градината.
Съжаляваше, че не могат да си посадят у дома бели рози като тукашните. Толкова уханен бе мирисът им в нощта. Но горе в планината беше твърде ветровито, а слънцето през лятото беше прекалено горещо. Пък и козите сигурно щяха да изядат розите.
Най-сетне тръгна през източното крило към покоите, в които ги бяха настанили с Техану. Дъщеря й беше заспала, тъй като беше късно. Пламъче колкото перла гореше на фитила на малката алабастрова лампа. Покоите с високите тавани бяха притихнали, потънали в сенки. Тя загаси лампата, легна си и скоро потъна в сън.
Вървеше по тесен, виещ се, сводест каменен коридор. Носеше алабастровата лампа. Мъничкият й овал от светлина й сочеше пътя в тъмното. Стигна до някаква врата, водеща към стая. В стаята имаше хора с птичи криле. Някои имаха птичи глави — на ястреби и лешояди. Стояха или клечаха неподвижно, без да поглеждат нито към нея, нито към нищо, с очи, обкръжени с бяло и червено. Крилете им приличаха на огромни черни плащове, провиснали от раменете им. Знаеше, че не могат да летят. Бяха толкова скръбни, така безнадеждни, а въздухът в стаята бе толкова мръсен, че тя се опита да се обърне, да побегне, но не можеше да се движи; и борейки се с тази парализа, се събуди.
Отново се озова сред топлите сенки, под звездите в прозореца, при мириса на рози, тихия шум на потъналия в сън град и диханието на спящата Техану.
Стана рязко, за да отърси от главата си останките от съня. Беше Рисуваната стая в Лабиринта на Гробниците, където за първи път бе срещнала Гед лице в лице, преди четиридесет години. В съня рисунките на стените бяха оживели. Само че това не беше живот. Беше безкрайният, вечният неживот на онези, които са умрели, без да се преродят: прокълнатите от Безименните: неверниците, западняците, магьосниците.
След като човек умре, той се преражда. Това бе изричното знание, с което беше отраснала. Когато като дете я отведоха в Гробниците, за да стане Арха, Погълнатата, й казаха, че тя единствена от всички хора се е прераждала и ще се преражда като самата себе си, живот след живот. Понякога го беше вярвала, но не винаги, още докато беше жрицата на Гробниците, а оттогава изобщо бе престанала да го вярва. Но знаеше онова, което знаеха всички хора на Каргските земи — че след като умрат, се прераждат в ново тяло, светлина, загасваща и светваща отново в същия миг на друго място, в женска утроба или в яйцето на мушица, или в понесено от вятъра семе трева, връщат се отново, за да съществуват, забравили предишния си живот, нов живот за новия, живот след живот — вечно.
Само онези, които бяха отхвърлени от самата земя, от Древните сили, тъмните чародеи на Хардийските земи, не се прераждаха. Когато умирали — така казваха каргите, — не се връщали в живия живот, а отивали в едно ужасно място на полусъществуване, където, крилати, но неспособни да летят, нито птици, нито хора, трябвало да обитават във вечността, без никаква надежда. С каква наслада й бяха разказвали жриците на Косил за ужасната орис, която чака онези нагли врагове на Бога-крал, чиито души са обречени да бъдат откъснати вечно от света на светлината!
Но животът след смъртта, за който й беше разказвал Гед, където според него отивали неговите хора, онази неизменна земя на прах и сянка — не беше ли това не по-малко скръбно и ужасно?
В ума й гъмжеше от въпроси, за които нямаше отговор: след като бе престанала да бъде каргийка, след като бе изменила на святото място, трябваше ли и тя да отиде в онази суха земя, след като умре? Трябваше ли Гед да отиде там? Щяха ли да се подминават там, вяло и безразлично? Невъзможно. Но ако той трябваше да отиде там, а тя да се прероди, така че раздялата им да бъде вечна?
Изобщо нямаше да мисли повече за това. Беше съвсем ясно защо сънува Рисуваната стая толкова години след като бе оставила всичко това зад гърба си. Трябваше да е свързано със срещата с посланиците, с това, че отново бе говорила на каргски, разбира се. Но въпреки това остана да лежи разтревожена, притеснена от съня. Не искаше да се връща към кошмарите на своята младост. Искаше да се прибере вкъщи, да лежи до Гед, да слуша дишането на спящата Техану. Когато Гед заспеше, беше тих като камък; но огънят бе засегнал гърлото на Техану, тъй че в дъха й винаги се долавяше някаква дрезгавост и Тенар се беше вслушвала в това, ослушваше се да го чуе нощ след нощ, година след година. Беше като самия живот, завръщащия се живот, този скъп звук, това леко хрипкаво дишане.
Вслуша се в него и най-сетне заспа. И в сънищата й имаше само въздушни бездни, и цветовете на утрото, носещи се в небето.
Елша се събуди много рано. Малкият му другар през цялата нощ бе много неспокоен, също като него. С радост стана от леглото си, отиде до прозореца, седна, още сънен, и се загледа в предутринната светлина, озарила небето над залива, с отплаващите рибарски лодки и издутите платна на кораби в ниската мъгла над залива, вслушан в шума на града, подготвящ се за новия ден. Тъкмо когато започна да се чуди дали не е време да се потопи в дворцовата суматоха, за да разбере какво се очаква от него, на вратата се почука. Някакъв мъж донесе поднос с пресни плодове и хляб, кана мляко и малка паничка месо за котето.
— Ще дойда да ви заведа при краля, когато известят петия час — уведоми го той официално, а после не толкова официално му обясни как може да слезе в дворцовите градини, ако иска да се поразходи.
