Елша, разбира се, знаеше, че от полунощ до пладне има шест часа, а от пладне до полунощ — други шест, но никога не беше чувал да „известяват“ часовете, затова се учуди за какво му говори човекът.
Скоро обаче разбра, че тук, в Хавнър, четирима тръбачи излизат на високата тераса на най-високата кула на двореца, онази, която бе увенчана с тънкия сребърен резец на меча на героя, и в четвъртия и петия час преди обед, както и в първия, втория и третия час след обед надуваха тръбите си, една на запад, една на север, една на изток и една на юг. По този начин придворните в двореца, както и търговците и корабоплавателите в града, можеха да уреждат нещата си и да изпълняват задълженията си в уговорения час. Едно момче, което срещна, докато се разхождаше в градините, му обясни всичко това — малко, слабичко момче, облякло туника, която беше твърде дълга за него. Обясни му, че тръбачите знаели кога точно да надуят тръбите си, защото в кулата имало огромни пясъчни часовници, както и Махалото на Ат, висящо от върха на кулата, което, ако се пуснело да се люлее в началото на поредния час, завършвало маха си точно в началото на следващия. И също така момчето каза на Елша, че мелодиите, които свирели тръбачите, били все части от „Оплакването на Ерет-Акбе“, което написал крал Махарион, след като се завърнал от Селидор, различна част за всеки пореден час, но по пладне те изсвирвали цялата мелодия. И че ако човек искал да е някъде в определен час, трябвало само да поглежда към терасите, защото тръбачите винаги излизали няколко минути по-рано и ако слънцето греело, вдигали нагоре сребърните си тръби и те заблестявали. Момчето се казваше Роуди и беше дошло с татко си, Владетеля на Метама на Арк, за да постои цяла година в Хавнър, и ходеше на училище в двореца, и беше на девет години, и му беше мъчно за майка му и за сестра му.
Елша се върна в стаята си навреме, за да се срещне с водача си, вече не толкова изнервен, колкото можеше да е. Разговорът с детето му напомни, че синовете на владетелите все пак са деца, че владетелите все пак са хора и че не от хора трябва да се бои.
Водачът му го преведе през дворцовите коридори до едно дълго светло помещение с прозорци по едната стена, с изглед към кулите на Хавнър и към фантастичните мостове, издигащи се в ефирни дъги над каналите — погледът се рееше от покрив на покрив и от тераса на тераса през улиците. Той застана до вратата разколебан, не знаеше трябва ли да отиде до групата хора в другия край на помещението.
Кралят го видя, отиде при него и го поздрави сърдечно, заведе го при останалите и му ги представи един по един.
Имаше една жена, около петдесетгодишна, дребничка и много светлокожа, с посивяла коса и големи сиви очи: Тенар, представи я усмихнат кралят: Тенар на Пръстена. Тя погледна Елша в очите и го поздрави тихо.
Имаше един мъж, приблизително на годините на краля, облечен в кадифе и тънък лен, със скъпоценни камъни на колана и шията, и с един голям рубин на едното ухо: корабовладелецът Тосла, каза кралят. Лицето на Тосла, тъмно като стар дъб, беше кораво и скулесто.
Имаше един на средна възраст, облечен скромно, с уверен поглед, който говореше на Елша, че човек може да разчита на него: принц Сийг от дома Хавнър, каза кралят.
Имаше един четиридесетинагодишен мъж, който държеше дървена тояга, висока колкото самия него, по което Елша позна, че е магьосник от Школата на Роук. Лицето му беше обветрено, но имаше нежни ръце. Беше сдържан, но много вежлив. Майстор Оникс, представи го кралят.
Имаше и една жена, която Елша взе за слугиня, защото беше облечена много просто и стоеше встрани от групата, полуизвърната, сякаш гледаше навън през прозорците. Той забеляза колко красиво падат къдриците на черната й коса, тежка и лъскава като водопад, когато Лебанен я представи.
— Техану от Гонт — обяви кралят и гласът му изкънтя като в предизвикателство.
За миг жената погледна Елша право в очите. Беше млада; лявата част на лицето й беше гладка и мургава, с блестящо тъмно око под извитата вежда. Дясната беше обезобразена — огромна, безока, покрита с грапава кора рана. Дясната й ръка приличаше на крив гарванов нокът.
Тя подаде ръка на Елша по обичая на хората на Еа и Енладите, като всички останали, само че му подаде лявата си ръка. Той я пое и я докосна, длан в длан. Нейната пареше. Погледна го отново с възхитителния поглед на едното си око — лъскаво, навъсено и пламенно. После отново сведе глава и се отдръпна, сякаш не искаше да е между тях, не искаше да е тук.
— Господин Елша ви носи послание от баща ви, Ястреба на Гонт — каза кралят, забелязал, че вестоносецът е онемял.
Техану не вдигна глава. Лъскавата черна коса почти скриваше обезобразеното й лице.
— Господарке — започна дрезгаво, с пресъхнала уста Елша, — той ми заръча да ви задам два въпроса. — Замълча, за да оближе устни, да си поеме дъх и да надвие мигновената паника, че е забравил какво трябва да каже; но се получи пауза на изчакване.
Техану проговори с още по-хриплив глас от неговия.
— Задайте ги.
— Каза първо да ви попитам: „Кои са онези, които отиват в сухата земя?“ А на сбогуване ми каза: „Попитай дъщеря ми също:
Техану кимна признателно и отстъпи още крачка назад, сякаш искаше да отнесе загадките със себе си, далече от тях.
— Сухата земя — повтори кралят. — И драконите…
Погледът му тревожно заигра от лице на лице.
— Хайде да седнем и да поговорим.
— Не бихме ли могли да поговорим долу в градините? — попита дребничката сивоока жена, Тенар. Кралят веднага се съгласи. На излизане Елша чу как Тенар му каза:
— Трудно й е да остава на затворено по цял ден. Иска си небето.
Градинарите им донесоха столове под сянката на огромна стара върба до едно от езерцата. Техану застана до езерцето и се загледа в зелената вода, в която плуваха няколко сребристи шарана. Явно искаше да помисли над въпросите на баща си, а не да говори, въпреки че можеше да ги чува.
След като всички се настаниха, кралят помоли Елша отново да разкаже историята си. Слушаха го мълчаливо и със съчувствие, и този път той можа да разкаже всичко без задръжки и без да бърза. След като приключи, помълчаха още малко, а после магьосникът Оникс го попита:
— Снощи сънувахте ли?
Елша отвърна, че доколкото помни, не го е спохождал сън.
— Аз сънувах — каза Оникс. — Сънувах Призовника, който ми беше учител в Школата на Роук. За него казват, че е умрял два пъти: защото се върна от онази страна отвъд стената.
— А аз сънувах духовете, които не са се преродили — промълви много тихо Тенар.
Принц Сийг каза:
— Цяла нощ ми се струваше, че чувам гласове из улиците на града, гласове, които ми бяха познати от детството, викаха ме както някога. Но когато се вслушвах, бяха само викове на нощните стражи или крясъците на пияни моряци.
— Аз не сънувам никога — заяви Тосла.
— Аз не сънувах онази страна — каза кралят. — Спомнях си я. И не можех да престана да си я спомням.
Той погледна към смълчаната жена, Техану, но тя само се взираше в езерото и не проговаряше.
Никой не проговаряше; и накрая Елша не издържа.
— Ако нося беда, трябва да ме изгоните!
Отговори му магьосникът Оникс — не властно, но с тон, който не търпи възражения:
— Щом Роук ви е изпратил на Гонт, а Гонт ви е изпратил в Хавнър, значи трябва да сте в Хавнър.
— Повече глави по-леко мислят — ехидно подхвърли Тосла.
— Да оставим за малко сънищата настрана — каза Лебанен. — Гостът ни трябва да знае какво ни безпокоеше преди да дойде той… защо помолих Тенар и Техану да дойдат тук в началото на лятото и защо помолих също така Тосла да прекрати пътешествията си и да се включи в съвета ни. Тосла, би ли обяснил на Елша за какво става въпрос?
Тъмноликият кимна. Рубинът на ухото му блестеше като капка кръв.
— Става въпрос за драконите. В Западния разлив те, вече от няколко години, нападат ферми и села на Ули и Узидеро. Прелитат ниско, хващат покривите на къщите с ноктите си, разтърсват ги, плашат хората. В
