Тя се обърна с намерение да тръгне, но не направи нито крачка. Знаеше, че без разрешение не бива да тръгва. Сестра Улиция не се помръдна. В очите й блестеше желание да убива.
— Не и докато не видиш урока, който от доста време трябваше да ти дадем — рече тя. — Започна твърде много да свикваш да се отърваваш леко за прегрешенията си.
— Оставете Калан на мира — обади се пак Джилиан, като стоеше зад нея и не искаше да отстъпи назад.
Сестра Улиция вдигна юмруци на хълбоците си.
— Или какво?
— Или няма да ви покажа къде е Тови.
— Ти, глупаво дете — изрева Сестра Улиция, — вече знаем къде е Тови. Тя е тук, вътре. Ти вече ни доведе при нея.
Джилиан бавно поклати глава.
— Долу има коридори, които са дълги с километри. Ще се загубите сред костите. Оставете Калан на мира или няма да ви покажа пътя.
— Усещам Тови — обади се Сестра Сесилия и въздъхна пренебрежително. — Прережи гърлото на момичето. Достатъчно близо сме, за да мога да намеря Тови само с помощта на дарбата си.
— Аз също я усещам — рече Сестра Армина.
— Това, че я усещате наблизо, не означава, че ще можете да намерите коридора, който да ви отведе до нея — каза Джилиан. — Долу сред костите може да сте съвсем близо, но вземете ли погрешния завой от многото, през които трябва да минете, ще вървите с километри, без да стигнете до нея. Хора са слизали долу и са умирали, защото не са могли да намерят обратния път.
Сестра Улиция стисна замислена ръце, като гледаше надолу към момичето.
— Точно сега нямаме време за това — каза накрая тя. — Тръгвай. — Хвърли многозначителен поглед на другите две Сестри: — Скоро ще си разчистим сметките заедно с останалите.
Тя се обърна и изгледа така заплашително Джилиан, че чак очите й се облещиха.
— Заведи ни при Тови или тя ще започне да губи търпение и може да реши да изпотроши кокалите на дядо ти… един по един.
На лицето на Джилиан се изписа тревога. Тя ги поведе веднага из лабиринта от коридори и стаи, подредени в задната част на сградата. На места коридорите излизаха на открито и се виждаше светлината на луната. Другаде беше тясно и тъмно — като смъртта. Сестрите запалиха малки пламъчета, които се поклащаха над дланите им, за да могат да виждат. Джилиан с изненада разбра, че жените могат да правят това.
Излязоха от сградата и попаднаха в друго гробище. Без да забавя ход, Джилиан ги поведе през това убежище на мъртъвци сред хълмчета, покрити с криви маслинови дървета и редици от гробове, осеяни с диви цветя. Накрая ги накара да спрат над една надгробна плоча, изправена до черна дупка в земята.
— Надолу в тая миша дупка ли? — попита Сестра Армина.
— Ако искате да стигнете при Тови — каза Джилиан, взе един фенер, който стоеше край плочата, и след като едната Сестра го запали, заслиза надолу.
Всички заслизаха по тясно стълбище, следвайки Джилиан. Старите каменни стъпала имаха неправилна форма, а ръбовете им бяха заоблени и гладки от дългата употреба. С тежкия товар на гърба, за Калан слизането беше мъчително. Сестрите държаха клатушкащите се пламъци, които им помагаха да виждат. Когато стигаха до някоя площадка, трябваше да сменят посоката на стълбите и продължаваха да слизат все по-дълбоко в царството на гробовете.
Накрая стигнаха дъното и коридорът премина в по-широки коридори, издълбани в солидната, но мека скала. Навсякъде се виждаха ниши, издълбани в каменните стени. Калан забеляза, че във всичките има кости.
— Пазете си главите — рече през рамо Джилиан, когато премина през един свод в стената.
Всички се наведоха, последваха я през него и влязоха в една стая, чийто таван беше също толкова нисък, колкото и входът. Когато стигаха до някое разклонение, Джилиан завиваше без всякакво колебание, сякаш следваше някаква линия, прекарана върху пода. Калан забеляза, че тук-там в праха се виждат отпечатъци от стъпки, които навлизаха в множеството различни коридори. Отпечатъците бяха по-големи от тези, които биха останали от малките стъпала на момичето.
най-после тесният коридор премина в по-големи помещения. Минаха през стаи, които сякаш нямаха край, натъпкани с подредени купчини кости. В други, по-тесни стаи имаше ниши, също натъпкани с кости, като че ли вече не е имало място къде да слагат всички мъртви.
Последва поредица от стаи, пълни само с черепи. Калан прецени, че са хиляди. Всички бяха внимателно наредени един до друг в големи ниши, като всеки череп беше поставен с лицето напред. Всяка ниша беше натъпкана до самия таван. Калан се вглеждаше в празните очи, които се взираха в нея и я наблюдаваха, докато минаваше. Тя си напомни, че някога това са били хора. Всички те някога са били живи. Някога всички са били живи, дишащи, мислещи същества. Живели са живот, пълен със страхове и копнежи. Това й напомни колко ценен и кратък е животът и колко важен е той, защото след като веднъж свърши за някого, той приключва завинаги. Отново осъзна защо си искаше живота обратно.
С присъствието на Джилиан сега Калан чувстваше, че отново има връзка със света, към който принадлежеше. Когато Джилиан я видя и си я спомни, Калан се почувства малко по-жива, като че ли наистина беше някой и животът й имаше смисъл.
Минаха през стаи, пълни само с пищялни кости, наредени в собствени ниши, и през други само с бедрени кости. Покрай стените на трети стаи бяха наредени дълги каменни сандъци. В тях бяха по-дребните кости.
Това разделяне на скелетите на части се стори странно на Калан. Помисли си, че би било по-достойно скелетите на починалите да бъдат оставени цели. Предположи, че просто не са имали достатъчно свободно място, а с подреждането им по този начин се пестеше доста пространство. Може би просто бе твърде трудоемко да се издълбае ниша само за едно тяло или само за едно семейство, когато имаше толкова много мъртви, които да бъдат погребани. Може да е имало някаква епидемия, покосила голяма част от населението, та затова са били принудени да не се церемонят много-много.
Градът зад тези стени, изглежда, е бил пренаселен. Пространството вероятно е било скъпо. За да останат хората и техните мъртви в рамките на града, живите е трябвало да направят някои компромиси.
Проблемът изглеждаше странен, тъй като земите около града се простираха чак до хоризонта. Може би пък е било по време на война и се е наложило сантименталностите по отношение на мъртвите да бъдат пренебрегнати заради нуждите на живите. Билото на стръмнината наистина изглеждаше най-подходящото място за отбрана наоколо. Някои части от стените бяха надвиснали над самия ръб на пропастите. Местните обаче са могли да разширяват града си навътре по хребета. Само че, рече си тя, вероятно разширяването на стените за такъв голям град е твърде трудна работа.
Дали пък хората, които са живели тук, са имали същото отношение към мъртвите, каквото проявяват хората на други места по света. В края на краищата, какво значение има как ще са подредени костите? Животът на тези мъртъвци е свършил. Те вече не са онези личности, които са били преди това. В крайна сметка само животът има значение. Смъртта слага край на техния свят.
Обаче хората тук ще трябва да са били привързани към тези кости, към хората, на които са принадлежали те — като се има предвид колко трудно е построяването на цял подземен град на мъртвите. Калан забеляза също избледнелите, внимателно изрисувани и издълбани в камъка украси на нишите. Не, явно живите са се грижели за своите мъртъвци. Скърбели са за умрелите.
Дали когато тя напусне този свят, ще има кой да си спомни за нея; изобщо някой, който да знае, че личността Калан е живяла и е обичала живота. Изпита странна завист към тези кости. Приятелите и семействата на всеки скелет тук са познавали човека, по когото са скърбели, и са полагали останките на своя близък да почиват в мир така, че живите да си го спомнят.
Какво ли бе станало с оцелелите — с онези, които са погребали тези кости. Все някой би трябвало да е погребал пък тях. В края на краищата празните сгради бяха мълчаливи доказателства, че тук не е останал никой. Освен Джилиан. Доколкото Калан успя да разбере, Джилиан живееше с малка група номади, които идваха от време на време тук.
