тъмното, а височината си я биваше. Тъмната, гъвкава фигура на Джилиан пред тях подскачаше из развалините с лекотата на планинска коза. Сестра Улиция вървеше пред Калан, която бе следвана от другите две Сестри. Улиция пухтеше, задъхана от усилието при изкачването на стръмнината. Въпреки че много им се искаше да побързат, Сестрите започнаха да се уморяват. Често пъти стъпваха накриво, подхлъзваха се и а-ха да паднат.
Калан си мислеше, че не би било зле да изчакат да съмне и тогава да завършат катеренето до разрушения град Каска. Обаче нямаше намерение да им дава подобен съвет. Сестрите правеха каквото искат и Калан нямаше думата. Понечеше ли да се обади, само щеше да си спечели още бой, задето си е позволила да се намесва.
Би й доставило голяма радост някоя от Сестрите да падне и да си счупи врата, но знаеше, че дори да останат само две, неприятностите и проблемите й няма да намалеят. Всъщност дори само една Сестра беше повече от достатъчна, за да превърне живота на Калан в мъчителен кошмар. И трите бяха истински специалистки в използването на силата си чрез железния нашийник около врата на Калан, чрез който й причиняваха непоносима болка. Затова тя продължаваше да се катери на лунната светлина, без да коментира колко по-разумно би било да изчакат да съмне.
Тъй като пътеката, по която ги поведе Джилиан, беше изключително коварна, се наложи да оставят конете в подножието на хълма. Но Сестрите искаха някои вещи да са винаги пред очите им и не биха ги оставили долу за нищо на света. Затова Калан беше принудена да ги носи заедно с още торби — толкова, колкото можеше да вдигне. Едва мъкнеше тежкия товар по стръмната пътека. Джилиан предложи да й помогне, но Сестрите не й позволиха, като заявиха, че Калан е тяхна робиня и трябва да върши робска работа. Обясниха на Джилиан, че нейната работа пък е да ги заведе при Тови. Калан даде знак с очи на Джилиан да прави каквото искат Сестрите и да продължава напред. Каза си, че всичко това само ще я направи по-силна, а Сестрите, които пестяха всяко свое усилие, щяха да стават все по-слаби.
Калан много държеше да си остане силна. Един ден щеше да има нужда от това. Но денят беше ужасно дълъг и умората започваше да я надвива.
Утешаваше се, че поне наближаваха края на дългото, стремглаво пътуване. Скоро Сестрите щяха отново да се съберат, може би щяха да спрат да починат известно време и нямаше да бъдат толкова напрегнати и избухливи. Макар че Калан много искаше да си починат един-два дни, се тревожеше за последствията.
По всичко личеше, че наближава краят на пътуването, краят на борбата на Сестрите и началото на нова ера. Калан нямаше представа какво означава това, но бе силно разтревожена. Сестрите често говореха помежду си за наградата, която ги чакала и която била съвсем близо. Неведнъж, в отговор на нетърпението на другите, Сестра Улиция ги бе успокоявала, че не остава много.
Калан нямаше представа какъв е планът й и какво е това голямо събитие, което предстоеше, но беше сигурна, че е свързано с кутиите, които тя носеше на гърба си — кутиите на Господаря Рал. Двете Сестри зад нея не изпускаха от поглед тези кутии. Предната нощ Калан дочу Сестрите да си говорят, че когато настигнат Тови и вземат и третата кутия, ще започнат приготовленията.
Въздъхна с облекчение, когато най-после изкачиха хребета и застанаха в основата на рушаща се стена. На места водата в канавките беше подкопала и отнесла части от стената. Калан хвърли последен поглед надолу към огряната от луната равнина, преди да последва Джилиан през един от тъмните отвори във външната стена. След като се пъхна вътре, Калан установи, че зидът е дебел колкото малка къща. Очевидно хората, които са го вдигнали, са се опасявали най-вече от външни нападения.
Стръмната пътека излезе от другия край на зида и ги поведе между скупчени една в друга сгради. На много места те се рушаха или се бяха наклонили, заплашвайки да се срутят. Масивната стена до голяма степен задържаше развалините, но на някои места части от рушащите се сгради се бяха прекатурили през нея. С течение на времето водите на канавките бяха отмили надолу изпотрошени тухли, блокове и мазилка.
Скоро се озоваха на тясна улица сред сгради, които бяха в по-добро състояние. най-сериозно бяха пострадали външните им стени — бяха засегнати от атмосферните условия. Оставиха сградите зад гърба си и навлязоха в гробище. На лунната светлина то изглеждаше нереално. Тук-там из гробовете стърчаха статуи, сякаш призраци, надигнали се сред мъртвите.
Докато вървяха между гробовете, Калан видя още по-нагоре сградите, които се разстилаха пред тях като безкраен килим. В ясното небе забеляза гарвана на Джилиан, Локи. Момичето не го посочи, с надеждата, че Сестрите ще го помислят за дива птица. Но всеки път, щом Калан погледнеше към нея, Джилиан й даваше знак с очи да погледне нагоре. Локи изпълняваше разни номера във въздуха, което предизвикваше усмивка на устните на Джилиан, стига Сестрите да гледаха в друга посока. Девойката явно търсеше повод за мъничко радост след нещастието, сполетяло нея и дядо й заради Сестрите. По едно време Сестра Армина забеляза гарвана и го помисли за лешояд, който ги следва сред мрачния пейзаж. Калан не я поправи.
— Още колко остава? — попита Сестра Улиция, поспряла сред надгробните плочи. Калан си помисли, че по някаква причина тя се отнася с подозрение към Джилиан.
— Близо сме — посочи Джилиан. — Там горе, през онази сграда. Това е коридорът към мъртвите.
— Коридорът към мъртвите — изсумтя Сестра Сесилия. — Тови винаги е имала чувство за драматизъм.
— На мен ми се струва напълно подходящо — сви рамене Сестра Армина.
— Продължавай тогава — рече Сестра Улиция, като даде знак на момичето да продължи.
Джилиан веднага се подчини и ги поведе сред плетеницата от гробове към пустия град. На лунната светлина Калан не можеше да каже със сигурност, но й се стори, че всичко — всяка стена, покрив, улица и всяка частица от тях — са белязани с цветовете на прахта и на смъртта. Призрачната тишина сред сградите беше надвиснала в нощта със зловеща неподвижност. Калан се почувства така, като че ли върви през огромен, приличащ на скелет град, лишен от всякаква жива тъкан — град, от който бяха останали само рушащи се сиви кости.
След като преминаха по широк булевард, който, ако се съди по орнаментите по стените на сградите от двете му страни, някога е бил красив, Джилиан се плъзна като сянка през сводестия вход на една от по- големите сгради. Вътре цареше почти пълен мрак. Калан чу как падналата мазилка скърца под краката на момичето. Сестрите, изглежда, не забелязаха мозайката на пода. Там, където той беше осветен от лунната светлина, Калан успя да види избледнели малки плочки, които очертаваха картина от дървета, пътеки и стена, ограждаща гробище. Върху мозайката дори се виждаха хора.
Загледана в картината на пода, докато вървеше под тежкия си товар, Калан се спъна в една липсваща част от мозайката и падна на колене. Сестра Улиция я удари по тила и тя се просна по лице на пода.
— Стани, непохватно говедо! — изкрещя Сестра Улиция и ритна Калан в ребрата.
Калан се опитваше, но с тежкия товар на гърба беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
— Да, Сестро — рече тя, като се мъчеше да си поема дъх между ритниците, надявайки се да спечели време и да се изправи.
Джилиан застана между тях.
— Оставете я на мира!
Сестра Улиция се изправи и гневно я изгледа.
— Как се осмеляваш да се месиш! Ще ти извия мръсния врат.
— Мисля, че трябва да я запазим жива и да оставим кървящия й труп на лешоядите — обади се Сестра Армина.
Сестра Улиция сграбчи Джилиан за яката.
— Отдръпни се от пътя ми, за да дам урок на това мързеливо говедо.
— Оставете я на мира — повтори Джилиан, отказвайки да се отдръпне.
— Хайде просто да прережем гърлото на малката мърла и да приключваме — рече Сестра Сесилия. — Нямаме време да се разправяме с нея. Вече можем и сами да намерим Тови.
Тъй като разбираше, че трябва да усмири Сестрите, преди да са изпълнили заканите си да наранят момичето, Калан най-сетне успя да се изправи на крака. Хвана Джилиан за ръката и я дръпна настрана.
— Съжалявам, грешката е моя — каза тя. — Вече можем да продължим.
