Изведнъж стигнаха до едно място в коридора, което сякаш частично се беше срутило и подът беше осеян с отломки. Сестра Армина сграбчи Джилиан за ръката.
— Тази обиколка из катакомбите започва да става нелепа. Надявам се, че не ни разкарваш напред- назад, за да си правиш майтап с нас.
Джилиан посочи с ръка:
— Ама ние почти пристигнахме. Елате и ще видите.
— Добре — рече Улиция, — тогава да продължаваме. Джилиан заобиколи един грамаден каменен блок, който като че ли бе служил за преграда. Върху пода, по който е бил влачен, за да се разчисти входът и да се осигури достъп до пространството отвъд, все още личеше дълбок коловоз. Джилиан премина оттатък и Калан видя, че фенерът й освети стая, в чиито каменни стени бяха издълбани рафтове, пълни с книги. Цветовете на кожените им подвързии бяха избледнели, но си личеше, че повечето са били оцветени в наситено червено и тъмносиньо, а останалите — в най-различни цветове, като се започне от бледозелено и се стигне до златисто.
Когато видяха книгите, Сестрите изпаднаха във възторг. Настроението им определено се повиши. Сестра Армина тихо подсвирна и се повдигна на пръсти, за да надникне по рафтовете. Сестра Сесилия се засмя с глас и дори Сестра Улиция се усмихна, докато прокарваше пръсти по прашните подвързии.
— Оттук — каза Джилиан, за да ги накара да продължат.
Те радостно последваха момичето, докато тя преминаваше през поредица от стаи, повечето малки и тесни, с рафтове, натъпкани с книги. Джилиан се провираше през лабиринта от коридори, изсечени в меката скала, отвеждайки ги още по-дълбоко в подземната библиотека. На Сестрите започна да им се завива свят в старанието да четат заглавията, които можеха да различат, докато продължаваха да вървят след Джилиан и Калан. Светлината на фенера осветяваше тъмните стаи, през които минаваха, разкривайки още рафтове с книги.
— Проклета да е Светлината! — изруга Сестра Улиция възторжено. — Открихме централния обект в Каска. Книгата би трябвало да е тук. Обзалагам се, че Тови я търси.
— Аз пък се обзалагам, че вече я е намерила — обади се развълнувана Сестра Сесилия.
— Имам чувството, че си права — усмихна се Улиция. Минаха през коридор със сводест таван, богато украсен с фрески от виещи се лози, отдавна загубили някогашното си великолепие; завиха и стигнаха до двойна врата. Двете й крила бяха гравирани с гроздове и лозови листа и бяха тесни колкото единична врата. Калан си каза, че двете крила бяха предпочетени за повече внушителност.
— Усещам Тови от другата страна… най-после — въздъхна с облекчение Сестра Сесилия.
— Мисля, че тази вечер трябва да започнем ритуалите — изсъска Сестра Армина.
Сестра Улиция кимна и сложи ръка върху бронзовата дръжка.
— Ако Тови е успяла да намери книгата — а аз се обзалагам, че досега вече е успяла, — тогава, след като най-после трите кутии са събрани отново, не виждам защо да не започнем веднага. — Тя се усмихна замечтана. — Колкото по-скоро Пазителят бъде освободен от затвора, толкова по-ско-ро ще си получим наградата.
Калан се замисли дали има някакъв начин да провали плановете им. Беше сигурна, че след като постигнат това, което са намислили, нямаше да има връщане назад за никого. Сети се за кутиите, които носеше, и се запита какво ли би станало, ако докато вниманието на Сестрите е отвлечено от радостта, че най-после ще видят отново Тови, тя унищожи поне една от кутиите. Може би дори щеше да има време да унищожи и двете.
Калан знаеше, че такова действие ще й навлече необуздания гняв на Сестрите и те вероятно щяха да я убият. Същевременно си даваше сметка, че ако успеят да осъществят намеренията си, това и бездруго би било равносилно на смърт.
— най-напред мисля, че трябва да разчистим една стара сметка. — обади се Сестра Армина със зловещо изражение. — Никога няма да забравя как онзи изверг ни изпрати в палатките. И какво беше позволено на войниците да правят с нас.
Сестра Улиция сбърчи вежди и очите й засвяткаха свирепо.
— О, мисля, че всички с удоволствие ще разчистим тази сметка — каза тя и се усмихна мнгозначително. — Хайде да приключваме с това.
Тридесет и седма глава
СЕСТРА УЛИЦИЯ ОТВОРИ ВРАТИТЕ и се озова в стая, потънала в абсолютна тъмнина.
— Тови? Какво правиш в тъмното, спиш ли? — В гласа й се усети досада. — Събуди се. Ние сме. най- после успяхме да стигнем до тук.
Пламъчетата, които Сестрите държаха в дланите си, хвърляха достатъчно светлина, за да се различат угасените факли по стените, но останалото не се виждаше. Сестрите изпратиха пламъчетата си в студените факли и те в миг се запалиха. Светлината им изпълни неголямата стая с изсечени в жълтеникавата скала рафтове, пълни с книги.
В далечния й край имаше тежка дървена маса, обкована с желязо. На висок и украсен с дърворезба стол зад масата седеше едър мъж, подпрял с пръст брадичка, и ги наблюдаваше.
Калан никога не бе виждала човек с по-свирепо изражение.
Трите Сестри замръзнаха по местата си, а облещените им очи показваха недоумението и шока, в който бяха изпаднали от гледката.
Едрият мъж седеше спокойно зад масата и наблюдаваше трите Сестри. Той нито проговори, нито помръдна и с нищо не показа, че е притеснен, а това засили допълнително усещането за опасност в стаята. Единственият звук идваше от съскането на запалените факли.
Мъжът имаше масивни, мускулести ръце и врат като на бик — въплъщение на истинска заплаха. Беше без риза, а загорелите му рамене се издуваха под елека от агнешка кожа. По средата той беше отворен и разкриваше голите му могъщи гърди. Над издутите му’бицепси се виждаха сребърни халки. На всеки от дебелите си пръсти имаше златен или сребърен пръстен, но те като че ли бяха сложени не за украшение, а за да не оставят никакво съмнение, че са плячкосани. Светлината от факлите се отразяваше върху гладко обръснатата му глава. Калан не можеше да си го представи с коса, това би намалило заплашителното му присъствие. От златна халка на лявата му ноздра висеше тънка златна верижка, която завършваше с друга халка, прокарана през лявото му ухо. Беше гладко избръснат, като се изключат петсантиметровите му засукани мустаци, които висяха от ъгълчетата на устата, и тънката брадичка точно под средата на долната му устна.
Колкото и страховит, могъщ и безмилостен да изглеждаше този мъж, общият му вид беше нищо в сравнение с очите му, които бяха истински кошмар. В тях въобще нямаше бяло. Бяха полузакрити от смръщени черни вежди, под които се виждаха само два черни кръга. Пред този поглед Калан се почувства абсолютно гола. Имаше чувството, че коленете й ще се подкосят под тежестта на обзелата я неудържима паника.
Когато мрачният му поглед се премести върху Сестрите, Калан протегна пипнешком ръка, намери Джилиан и я дръпна към себе си, за да я защити. Усети как момичето трепери, но не изглеждаше изненадана от присъствието на мъжа в стаята.
Калан не можеше да си обясни мълчанието и бездействието на Сестрите. При очевидната заплаха, която лъхаше от мъжа, тя очакваше досега да са го изпепелили, просто за да бъдат по-спокойни. Никога преди Сестрите не се бяха замисляли нито за миг, ако трябваше да убият някого, за когото подозираха, че може да им създаде неприятности, а този мъж съвсем ясно показваше, че е повече от опасен. Изглеждаше способен само с един юмрук да им смаже черепите. По погледа му личеше, че е свикнал да върши подобни неща.
От тъмните ъгли зад Калан изскочиха други двама едри мъже, които затвориха двойната врата. И те имаха свиреп вид, а лицата им бяха нашарени със страховити татуировки. Грамадните им мускули лъщяха от пот и бяха покрити със сажди от стоенето край димящи огньове, без някога да им мине през ума да се измият. Когато застанаха един до друг пред затворените врати, през вонята от горящия катран Калан усети възкиселата миризма на пот.
Беше съвсем очевидно, че двамата бяха напълно подготвени за всякакви изненади. На тежките, покрити с капси ремъци на гърдите им, бяха увесени най-различни ножове. От коланите им висяха брадви и
