какво беше правила. Тъй като беше невидима за почти всички, й беше лесно да се снабдява с други ножове през цялото изнервящо пътуване между войниците.
След като се озова в палатката, Джаганг й подхвърли дрехите.
— Обличай се.
Вместо да го попита защо й заповяда нещо, което не беше очаквала, тя, без да губи време, се подчини. Под немигващия поглед на мъжа с огромно облекчение взе дрехите си обратно. Това обаче не намали очевидния му интерес към нея. Накрая той насочи вниманието си към Сестрите.
— Инструктирах нашите нови пазачи за задълженията им — каза Джаганг и се усмихна така, че Сестрите преглътнаха от уплаха. — Сега, след като имам стражи, които ще ви освободят от бремето ви, ще имате достатъчно свободно време да прекарвате в палатките, изпълнявайки по гръб едно друго задължение.
— Но, Ваше превъзходителство… — каза с разтреперан глас Сестра Армина, — направихме всичко каквото поискахте. Намерихме мъже…
— И ти си мислиш, че тъй като си направила за кратко това, което съм казал, ще забравя годините, през които заговорничехте срещу мен? Мислиш, че лесно ще забравя как пренебрегнахте задълженията си към другите, задълженията си към каузата на Ордена, забравихте моралното си задължение да жертвате светските си желания за доброто на другите?
— Не беше точно така, Ваше превъзходителство — каза Сестра Армина, като кършеше ръце, търсейки думи, които биха могли да я спасят. — Да, признавам, постъпихме срамно егоистично, но не сме мислили да ви навредим.
Той се разсмя.
— Значи не сте мислили, че като освободите Пазителя на отвъдния свят, няма да ми навредите, така ли? Не мислите, че като предадете човечеството на Пазителя на мъртвите, няма да ми навредите и няма да се опълчите срещу Ордена, срещу Създателя?
Сестра Армина млъкна. Знаеше, че няма какво да каже. За Калан Сестрите бяха просто усойници, но сега те се гърчеха пред някой, в когото не можеха да впият отровните си зъби.
— Аз контролирам… — Джаганг се усети навреме, преди да изрече титлата на Калан — чрез яката, благодарение на вашата дарба. Не е нужно да сте близо до мен, за да упражнявам тази сила, ако е нужно. Просто трябва да сте живи. Ще предупредя хората си, че не искам да ви убиват, докато се забавляват с вашите женски чарове.
— Благодаря, Ваше превъзходителство — успя да каже едва чуто Сестра Улиция, стиснала до побеляване с ръце полите си.
— Отвън има двама, които са инструктирани какво да правят с вас двете. Вървете с тях! — Той им се усмихна като самата смърт. — Лека нощ, дами. Заслужавате го, дори много повече.
Когато те излязоха от шатрата, Калан остана в центъра, очаквайки подобна съдба. Джаганг се приближи до нея. Калан си помисли, че или ще умре, или ще припадне от мисълта за онова, което предстоеше да й се случи.
Четиридесет и пета глава
КАЛАН СЕ ВГЛЕДА в шарките на килима под краката си. Не искаше да отправя предизвикателен поглед към черните очи на Джаганг. Знаеше, че няма да спечели много от моментна проява на храброст.
Когато беше принуждавана да върви, докато Сестрите яздеха, винаги си казваше, че това ще я направи по-силна за мига, в който силата ще й е нужна. По същия начин тя нямаше намерение да проявява решителността си заради една безсмислена демонстрация на дързост. Би било прахосване на сили да въстава срещу похитителя си и онова, което щеше да й стори той, при положение че съзнаваше, че не може да го спре по никакъв начин.
Искаше да запази изгарящата я ярост за точния момент.
А той все някога ще настъпи. Обеща си да го дочака. Дори това да стане в мига, когато полита в зейналата паст на самата смърт, тя пак щеше да излее изгарящия я гняв върху онези, които й причиниха това — не само на нея, но и на всички други невинни жертви на Императорския орден.
Пред погледа й изникнаха ботушите на Джаганг. Притаи дъх в очакване той да я сграбчи. Не знаеше какво би направила, когато това наистина се случи, как би понесла онова, което съзнаваше, че той се кани да й причини. Погледът й се отмести за малко, точно колкото да забележи къде е закачен ножът на колана му. Беше поставил ръка на дръжката на ножа.
— Да вървим — каза той.
— Навън ли? Но защо? — изгледа го изпод вежди Калан.
— Довечера е нощта на турнирите по Джа’Ла д’Джин. Има отбори от различни подразделения на нашите воини. Някои нощи са посветени на турнира. Духът на момчетата се повдига, когато знаят, че техният император наблюдава играта им.
Освен това ще присъстват и мъже от всички завладени земи в Новия свят. Предоставя им се шанс да се присъединят към нашите отбори. За тях това е златна възможност да започнат да се приспособяват към новата култура, с която даряваме покорените земи, да станат част от тъканта на Ордена, да участват в нашия начин на живот.
най-добрите играчи понякога се превръщат в герои. Жените се избиват за такива мъже. Мъжете от моя отбор до един са такива — герои, които не знаят какво е да губиш. Тълпи от жени ги очакват след края на игрите, нетърпеливи да разтворят крака за тях. Играчите на Джа’Ла могат да си изберат която жена си поискат.
Калан забеляза, че макар като император Джаганг да имаше богат избор от жени, които биха приели на драго сърце близостта на мъж, облечен с такава сила и власт, той бе насочил вниманието си към нея. Явно го блазнеше онова, което не му се предлага.
— Тази вечер някои от тези отбори ще играят за класиране. Всички те се надяват, че един ден ще имат шанса да играят срещу моя отбор в голяма надпревара за най-високите почести. Моят отбор играе два пъти месечно срещу най-добрите от добрите. Никога не губят. У всяка нова група от претенденти гори надеждата, че те ще са онези, които ще надвият най-добрите — императорския отбор — и ще бъдат коронясани за шампиони на игрите. За този отбор ще има много награди, не на последно място — най-красивата сред жените, които сега копнеят да бъдат единствено с мъжете от моя отбор.
Изглежда му бе приятно да й разказва за навиците на този род жени, сякаш говореше за всички жени по принцип и по такъв начин й казваше, че и тя е не по-различна. Калан по-скоро би си прерязала вените. Игнорира намека и смени темата с въпрос.
— След като твоят отбор няма да играе, защо искаш да гледаш? Със сигурност човек като теб не би удостоил с безценното си присъствие правоверните толкова често, само от едната щедрост.
Той я изгледа удивено, сякаш въпросът беше необичаен.
— За да видя стратегията им, разбира се, да изуча силните страни и слабостите на онези, които ще се изправят срещу моя отбор. — На лицето му отново се появи лукава усмивка. — Нали и ти точно това правиш — преценяваш вероятните си опоненти. И не се опитвай да ме убеждаваш, че не е така. Виждам как погледът ти се плъзга по оръжията, по разпределението на стаите, по разположението на хора, укрития и аварийни изходи. Ти си винаги нащрек за удобна възможност, винаги наблюдаваш, винаги мислиш как да победиш онези, които се изпречат на пътя ти.
Джа’Ла д’Джин е същото. Това е стратегическа игра.
— Виждала съм как се играе. Бих казала, че стратегията е на второ място, това е преди всичко игра на жестокост.
— Ами щом стратегията не те интересува, то несъмнено ще ти е приятно да гледаш как мъжете се потят, напрягат и борят един с друг. Това е причината повечето жени да обичат да гледат Джа’Ла. На мъжете им харесва заради стратегията, заради самото състезание, заради възможността да насърчават отбора и да си представят, че самите биха могли да са на мястото на играчите. Докато жените обичат да гледат полуголи тела и лъснали от пот мускули. Приятно им е да гледат как най-силните надделяват, мечтаят да бъдат обект на желанието на героите завоеватели и чертаят планове как да се доберат до тези мъже.
