— И едното, и другото ми звучи безсмислено: или жестокост, или безсмислена похот.
Той вдигна рамене.
— На моя език Джа’Ла д’Джин означава „играта на живота“. Не е ли животът борба, жестоко състезание? Състезание между хората и между половете? Животът, също като Джа’Ла, е жестока борба.
Калан знаеше, че животът може да бъде брутален, но не жестокостта стоеше в основата на живота; че половете не са съперници — те би трябвало да си поделят както труда, така и радостите на живота.
— Това важи за хората като теб — каза Калан. — Това е една от разликите между мен и теб. Аз прибягвам към насилието само като крайна мярка, само когато от това зависи животът ми, правото ми на съществуване.
Докато за теб жестокостта е начин да удовлетвориш желанията си, дори най-обикновените, защото освен силата си не притежаваш нищо значимо, което да предложиш в замяна на желанията или нуждите си — и това важи и за жените. Ти вземаш, без да си заслужил.
Аз не постъпвам така. Ти не цениш нито живота, нито каквото и да било в него — а аз напротив. Ето защо ти е необходимо да унищожаваш всичко хубаво — защото красотата изобличава нищожния ти животец; на фона на доброто личи най-ясно, че ти не правиш нищо, освен да прахосваш дните си.
Ето защо ти и тези като теб мразят хората като мен — защото съм по-добра и ти го знаеш.
Колко типично за един грешник — да смяташ, че като приемаш собствения си живот за стойностен, това е престъпление както срещу Създателя, така и срещу ближния.
В мига, в който тя го изгледа гневно, той й хвърли предупредителен поглед изпод вежди, като се наклони към нея. Размаха под носа й дебелия си пръст, украсен с плячкосан нейде златен пръстен, за да подчертае важността на думите си, сякаш поучаваше себично, твърдоглаво дете, на косъм да си получи пердаха.
— Братството на ордена ни учи, че да си по-добър от някого, означава да си по-лош от всеки.
Калан можеше само да занемее пред подобна вулгарна идеология. Псевдорелигиозният постулат, взет от една лишена от съдържание идеология, й помогна да осъзнае внезапно необятността на дивашката природа на Джаганг и отмъстителността на Ордена като цяло. Ставаше дума за идея, отдавна прекъснала връзката си с основата, върху която бе съградена — че всеки живот има еднакво право да съществува заради самия себе си, — за да оправдае отнемането на живот в името на изобретеното от самия Орден понятие за общо благо.
В елементарно звучащите рамки на една ирационална доктрина той току-що неволно бе разкрил всичко.
Това обясняваше поквареността на цялата му кауза и преобладаващите емоции, които движеха поведението на тези чудовища, струпани навън, готови да убият всеки, който не се подчини на веруюто им. Това беше догма, която зачеркваше цивилизацията, ценеше диващината като начин на съществуване и налагаше постоянна жестокост, която да унищожи всяка благородна идея и нейния създател. Тази идеология бе като магнит за крадци, които имаха нужда да се уверят в своята правота, за убийци, които търсеха свещено опрощение за кръвта на невинните жертви, просмукваща се в душите им.
Тя приписваше всяко достижение не на човека, който го е извършил, а напротив — на онзи, който няма никаква заслуга за него и не си е мръднал пръста, за да направи нещо по въпроса. Това бе идеология, която ценеше кражбата, не постижението.
И зачеркваше индивидуалността.
Същевременно тази доктрина признаваше по плашещо тъжен начин загниващата сърцевина на слабостта пред лицето на живота, невъзможността за съществуване на друго равнище, освен като примитивен звяр, който трепери в постоянен страх, че другите са по-добри от него. Това не беше просто отхвърляне на всичко хубаво, негодувание към съзиданието — на практика беше далеч по-зле. Беше израз на разяждаща ненавист към всичко добро, покълнала от вътрешната неохота да се стремиш към нещо значимо.
Както всички ирационални идеологии, тя беше парадоксална. За да съществуват, тези идеи трябваше да бъдат пренебрегнати в името на това да бъде наложено господство — което само по себе си представлява потъпкване на същите тези принципи. Сред представителите на Ордена не съществуваше равенство, макар че те бяха факлоносците на насилствено наложеното равенство. Все едно за кого се отнася — за играчите на Джа’Ла, за най-изкусните в бой или за императора — най-добрите не само бяха нужни, ами се издирваха и ценяха високо. Така че като общност те бяха изпълнени с ненавист към неспособността си да живеят според изискванията на собствената си доктрина и със страх, че това може да бъде разкрито. Като наказание за неспособността да следват свещените си принципи чрез придържане към самото учение, те стигаха до самобичуване посредством изявления за жалката природа на човека и до намиране на изкупителни жертви, върху които да излеят цялата си омраза.
В крайна сметка вярата се бе изродила до фалшива набожност — безсмислени слова, повтаряни като мантра, с надежда да им бъде придадена достоверност, да прозвучат сакрално.
— Вече имах случай да видя как се играе Джа’Ла — каза Калан и се извърна от него. — Нямам желание да присъствам пак.
Той я сграбчи над лакътя и я обърна към себе си.
— Сигурен съм, че нямаш търпение да ме вкараш в леглото, но ще трябва да почакаш. Първо ще отидем да погледаме Джа’Ла.
На лицето му цъфна похотлива усмивка — като мазна помия, извираща от прогнилата му душа.
— Ако не те вълнува стратегията и състезателният елемент, можеш да оставиш погледа си да се полюбува на голата плът на съперниците. Сигурен съм, че подобна гледка ще изостри апетита ти към онова, което ни очаква довечера. Само се постарай да не бъдеш твърде нетърпелива.
Калан изведнъж се почувства глупаво, задето протестира срещу каквато и да е възможност да избегне леглото му. Но игрите Джа’Ла се провеждаха сред мъжете, а тя нямаше желание да излиза там отново. Но пък нямаше избор. Мразеше да е сред тези отвратителни мъже. Тя си напомни, че трябва да овладее чувствата си. Войниците не можеха да я видят. Държеше се глупаво.
Той я тласна към изхода на шатрата. Тя излезе без съпротива. Не беше време за опърничавост.
Навън чакаха петимата стражи от специалната охрана на императора. Всички те забелязаха, че Калан е облечена, но не продумаха. Стояха изопнати, изпъчени, нащрек, в очакване да скочат при първата заповед. Очевидно се стараеха да се харесат на своя император.
Калан си помисли, че ако си император, няма нищо лошо да си по-добър от някой друг и че това не означава, че е по-лош от всички останали. Той се беше борил за налагането на една доктрина, чиито постулати самият той не спазваше — същото правеха и хората му. Калан не беше толкова глупава, че да го каже на глас.
— Това са новите ти охранители — каза й Джаганг. — Последният инцидент няма да се повтори, тъй като тези тук те виждат.
Мъжете изглеждаха твърде доволни както от себе си, така и от очевидния факт, че жената, която трябваше да пазят, имаше напълно безобиден вид.
Калан прецени набързо с поглед първия, когото Сестрите доведоха при Джаганг — партньора на онзи със счупения нос. Огледа оръжията му — нож и недодялано изработен меч с разцепена на две дървена дръжка, омотана с канап. В начина, по който ги носеше мъжът, личеше безочие и грубост. По погледа му тя разбра, че този човек бе използвал оръжията си само срещу невинни жени и деца. Едва ли бе влизал в мъжка битка на бойното поле. Пред нея стоеше един най-обикновен главорез. Неговото любимо оръжие бе заплахата.
Захилен самодоволно, той демонстрираше, че тя не го впечатлява ни най-малко. Нали в крайна сметка почти успя да я напъха в палатката си, при това без чужда помощ. Мислено той вече я бе обладал.
— Ти ще си първият, когото ще убия — посочи го тя между очите. Мъжете избухнаха в смях. Тя плъзна по тях и по оръжията им преценяващ поглед, научи, каквото я интересуваше. После посочи онзи със счупения нос. — Ти си втори, след него.
— Ами нас тримата? — попита един от другите, като не успя да сдържи кикота си. — В какъв ред ще ни убиеш?
Калан видгна рамене.
