разлагаща се плът. Виковете и риданията на хората около него също звучаха съвсем истински. Та нима е възможно да му се причуват толкова безнадеждни стенания, които звучат изпълнени с такъв ужас. Повечето от мъжете трепереха неконтролируемо, при това не от студения дъжд. Докато ги оглеждаше, Ричард осъзна, че е един от тях, че е в същото положение като тях — просто един от многото коленичили в калта мъже, един от многото нещастници със завързани на гърба ръце.
Картината беше толкова невъобразима, че бе направо объркваща. Просто някак си се беше озовал там.
Шота го беше пренесла. Нямаше представа как е възможно да се случи подобно нещо. Направо не можеше да повярва.
В лявото му коляно болезнено се вряза камък, скрит в калта. Тази елементарна, непредвидима подробност му се стори напълно истинска. Нима е възможно човек да си въобрази нещо толкова неочаквано? Опита се да премести тежестта си, но му беше трудно да пази равновесие. Успя леко да помръдне коляното си встрани, да избегне острия камък. Изключено е да си въобразява подобно нещо.
Започна да се пита дали пък всъщност всичко останало не е плод на въображението му. Дали не е просто сън, илюзия. Дали не е възможно лавинният огън някак си да го кара да забрави какво се случва в действителност; или пък действителността да е толкова ужасяваща, че някак си да я е отделил от съзнанието си, за да се оттегли в свой измислен свят. И сега изведнъж, вследствие на напрежението, да се е озовал обратно в нея. Започна да осъзнава, че дори да не знаеше как е възможно да му се случва това и да е толкова объркан, всъщност това, което наистина има значение, е, че е истина. И че той го осъзнава едва сега. Да, точно така се чувстваше — дезориентиран и объркан, все едно току-що се е събудил от сън.
И ако досега се бе чувствал объркан, изведнъж отчаяно се напрегна да си спомни, да разбере как всъщност се е озовал на това място, как така е на колене в калта, сред войниците от Императорския орден. Едва ли не имаше чувството, че си спомня как е стигнал дотук, сякаш аха всичко да изплува в съзнанието му, но си оставаше на една ръка разстояние, като забравена дума, скрита в някое тъмно кътче на съзнанието му.
Ричард огледа редицата вляво от себе си и видя как един войник сграбчва за косата коленичил мъж и изправя главата му назад. Човекът изкрещя — кратки, задавени от ужас звуци, изтръгнати от побесняла гръд. Ричард веднага осъзна, че въпреки съпротивата човекът е обречен и няма никакъв шанс за спасение. Сърцераздирателните му умолителни викове накараха Ричард да настръхне. Войникът зад гърба на мъжа извади дълъг и тънък нож и го опря до оголеното гърло на нещастника.
Ричард за пореден път се опита да си внуши, че това не е истина, че просто си го въобразява. Но в същото време виждаше всяка извивка на грубо издялания нож, виждаше как коленичилият мъж преглъща отново и отново, дишайки учестено, виждаше злокобната усмивка на мургавото лице на войника.
Щом ножът се вряза дълбоко в гърлото на мъжа, Ричард се сепна ужасен, а жертвата потръпна от болка.
Мъжът започна да се мята, но за войника, който го държеше за косата, не представляваше никакъв проблем да го озапти. Хлъзгавите от дъжда мускули на силната му ръка изпъкнаха релефно, щом онзи замахна да нанесе втори, още по-дълбок удар в гърлото на човека, като почти го обезглави. Сърцето на все още живата жертва започна да изтласква кръв, чийто цвят се открои ярко на фона на сивкавата светлина. Ричард усети мириса на прясна кръв и ноздрите му потръпнаха.
Пак се опита да си внуши, че това не е истина, но в същото време, докато гледаше как животът напуска тялото на нещастника до него, а кръвта попива по предната част на ризата му и се спуска надолу по панталона, някак си усещаше, че всъщност всичко се случва пред очите му. Накрая мъжът с полуотсечената глава ритна за последно с крак, а войникът, който го държеше за косата, го бутна назад в ямата. Ричард чу как тялото му се стоварва тежко на дъното.
Сърцето на Ричард биеше толкова силно в гърдите, че той имаше чувството, че гръдният му кош ще експлодира. Прилоша му. Сякаш всеки миг щеше да повърне. Напрегна всичките си сили, за да се опита да се освободи, но коженият ремък само се заби по-дълбоко в плътта му. Дъждът плискаше в очите му. Китките му бяха стегнати толкова отдавна, че всяко движение предизвикваше болезнено парене върху разранената плът и очите му се напълваха със сълзи. Но и това не му попречи. Изпухтя от усилието и впрегна всичките си мускули в борбата да скъса връвта. Усети как кожата проскърца върху оголените жили на китките му.
И изведнъж чу как някой го извика по име. Моментално разпозна гласа.
Калан.
Животът му изведнъж спря на място. Вдигна глава и видя насреща си ослепителните й зелени очи. В тази секунда през него преминаха всички чувства, които бе изпитвал някога, а след тях остана една омаломощаваща и разтърсваща агония, която проникна чак до мозъка на костите му.
Толкова дълго бе държан далеч от нея…
След като сега я видя, след като видя всички черти на лицето й, миниатюрната, извита на дъга бръчица на челото й, която бе забравил, извивката на гърба й, щом се извърна леко на една страна, след като видя как дъждът е разделил косата й на две, а накрая потъна в очите й, в онези невероятни зелени очи, той разбра, че няма начин да си го въобразява. Калан протегна ръка към него.
— Ричард!
Звукът на гласа й го парализира. Толкова отдавна не го беше чувал — същият онзи глас, който още при първата им среща го бе впечатлил с кристалната си чистота, с интелигентността и изяществото си, с несравнимото си очарование. Сега обаче в него нямаше и следа от тези качества. Сега там бе останала да трепти само една непоносима болка.
В унисон с отчаянието в гласа й, изящните черти на Калан също се бяха сгърчили от ужас при вида на коленичилия в калта Ричард. Очите й бяха кръвясали. По бузите й се стичаха сълзи, които се сливаха с дъжда.
Ричард стоеше на колене, вкочанен от ужас, шокиран, че я вижда пред себе си, и в същото време тя е толкова далеч. Кръвта замръзна в жилите му, щом я видя да стои там, сред хилядите вражески войници.
— Ричард! — Ръката й се протягаше отчаяно да го стигне. Тя искаше да го докосне, но не можеше. Държеше я едър здравеняк с бръсната глава. Ричард едва сега забеляза, че копчетата на ризата й ги няма, че са изтръгнати, а самата риза виси разтворена и излага на показ тялото й пред похотливите погледи на войниците.
Но нея не я беше грижа. Единствената й цел бе да привлече вниманието на Ричард, сякаш това бе единственият смисъл на живота й, сякаш това бе целият й свят. Сякаш само това й беше нужно, за да живее.
В гърлото й се надигна болезнена буца. В очите й напираха сълзи. Ричард прошепна името й, твърде шокиран, за да може да изтръгне глас от гърлото си.
Обезумяла, Калан пак протегна ръце към него, като се дърпаше да се спаси от месестите лапи на здравеняка, който я държеше. Той я стискаше толкова здраво, че пръстите му оставяха бели следи по ръката й.
— Ричард! Ричард, обичам те! Добри духове, обичам те!
Докато тя се опитваше да се изскубне и да се хвърли към Ричард, войникът плъзна ръка около кръста й, под разгърнатата риза, и я задържа. Пръстите му продължиха нагоре и рязко стиснаха едното й зърно, после го извъртяха грубо. Докато правеше това, мъжът се хилеше нагло и гледаше право в Ричард, за да е сигурен, че той е видял какво правят на жена му.
Калан ахна от изненада, но пак не обърна никакво внимание на войника, а продължи да крещи в ужас и отчаяние името на Ричард.
Обезумял от ярост, Ричард бясно се опита да се изправи на крака. Трябваше да стигне до нея. Войникът продължи да се хили, докато гледаше неистовите гърчове на Ричард. Друга възможност нямаше да му се отвори — това бе единственият му шанс.
А-ха да се изправи и войникът зад него го изрита толкова мощно, Ричард се преви одве. Друг го блъсна в главата за всеки случай, при което той едва не изпадна в несвяст. Погледът му се замъгли. Звуците се сляха в монотонна приглушена мелодия. Ричард положи усилия, за да остане в съзнание. Не искаше да губи Калан от поглед. Нищо друго на този свят не бе по-важно от нея.
