ужаса на последните му мигове живот. Последните му мигове. Всичко свършваше. Край. Животът приключи. Повече никога нямаше да бъде с жената, която обичаше. Никога повече. Светът свърши.
— Ричард! Ричард! Толкова те обичам! Погледни ме, Ричард! Обичам те! Погледни ме! Точно така, погледни ме! Ти си единствената ми любов! Единственият! Останалото е без значение, важното е, че те обичам. Ти обичаш ли ме? Кажи ми, Ричард, моля те. Кажи ми го. Искам да го чуя сега.
Той усети как острието докосва гърлото му.
— Обичам те, Калан. Само теб. Завинаги.
— Сърцераздирателно — изръмжа войникът в ухото му, притискайки острието в гърлото му. — Докато кръвта ти изтича в ямата, аз ще обарвам жена ти навсякъде. Ще изнасиля сладката ти малка женичка. Дотогава ти ще си мъртъв, но преди да издъхнеш, искам да знаеш точно какво смятам да направя с нея, да знаеш, че няма да можеш да й помогнеш по никакъв начин, защото такава е волята на Създателя.
Трябваше отдавна да си минал на страната на Ордена, но вместо това ти избра да останеш егоист, да мислиш само за себе си, да отвърнеш глава от всичко добро и справедливо. За престъпленията ти спрямо човечеството ти не само ще умреш, но и ще страдаш за вечни времена в ръцете на Пазителя на отвъдния свят. Ще страдаш неописуемо.
И докато пътуваш към отвъдния свят, искам да знаеш, че ако скъпоценната ти Калан оживее, тя ще бъде наша курва. Ако живее достатъчно дълго и роди момче, той ще расте и ще стане велик войник на Ордена и ще ненавижда еретиците като тебе. Ще се погрижим един ден да дойде тук и да се изплюе на гроба ти, да се изплюе върху теб и другите като теб, които биха го възпитали в противоречие с волята на Създателя.
Помисли над това, докато душата ти потъва в мрака. Докато тялото ти изстива, аз ще прегръщам красивото топло тяло на любимата ти. Държа да го чуеш, преди да умреш.
Вътрешно Ричард вече беше мъртъв. Всичко свърши, животът и светът приключиха. Изгуби толкова много. Изгуби всичко. И за какво? Заради безсмислената ненавист на онези, които бяха избрали да прегърнат пустотата на смъртта; ненавист към всичко ценно, към самия живот.
— Обичам те сега и завинаги. С цялото си сърце — пророни той с дрезгав глас. — С теб животът ми беше песен.
Видя как Калан кимва с глава, за да му покаже, че е чула думите му. Устните й помръднаха и той разчете по тях думите „Обичам те“.
Беше толкова прекрасна.
Ако имаше нещо на света, което не искаше да вижда, то това бе страданието, изписано на лицето й.
Вгледаха се в очите си, застинали в тази секунда, след която светът щеше да изчезне.
Ричард нададе вик на ужас. В следващия миг острието потъна в плътта му и направи смъртоносен прорез в шията му. И той изпита внезапна остра болка.
Всичко свърши.
Осемнадесета глава
— СТИГА! — изръмжа Ничи.
Ричард примигна. Беше объркан и замаян. Ничи се бе вкопчила здраво в китката на Шота и се опитваше да я отдалечи от него. Но вещицата продължаваше да го стиска за кръста.
— Нямам представа какво правиш — изсъска Ничи толкова застрашително, че Ричард очакваше едва ли не Шота да отстъпи стресната, — но ще престанеш незабавно.
Шота не само не отстъпи, ами изобщо не изглеждаше уплашена.
Правя каквото трябва.
Ничи нямаше намерение да се предава.
— Махай се от него или ще те убия на място!
Кара, стиснала Агиела си в ръка, по-недоволна и сърдита дори от Ничи, стоеше плътно от другата страна на вещицата, препречвайки пътя й. Преди Шота да има възможност да отвърне на заплахата, Ричард се стовари тежко на мраморната пейка, опасваща фонтана.
Дишаше тежко, на пресекулки и очевидно преживяваше някакъв ужас. В съзнанието си той все още виждаше Калан в ръцете на онези изверги, усещаше как острието потъва в плътта му. Прокара пръсти през шията си, но не намери нито зейнала рана, нито кръв. Отчаяно се беше вкопчил в образа на Калан, но в същото време гледката беше толкова ужасяваща, че единственото му желание в момента бе да я заличи завинаги от съзнанието си.
Не беше сигурен къде се намира. Не беше сигурен какво става. Не можеше да определи кое се случва в действителност и кое не.
Дали пък не се намираше в прегръдката на смъртта и не бълнуваше в предсмъртен унес, в очакване нишката на живота да се изплъзне между пръстите му. Дали не беше последен измамен образ, който терзае съзнанието му, преди той да престане да съществува. Протегна ръце да напипа и други тела в рова край себе си.
Докато Кара продължаваше да стои неотлъчно до него, за да го предпази от вещицата, Ничи веднага заряза препирнята с Шота и седна на парапета. Прегърна го през рамо.
— Добре ли си, Ричард? — наведе се да го погледне в очите. — Изглеждаш така, все едно си видял самата смърт.
Без да обръща никакво внимание на Кара, Шота скръсти ръце и се втренчи в Ричард.
Дълбоко в душата му продължаваха да отекват писъците на Калан; сърцето му се късаше, като я гледаше как крещи името му. Не беше я виждал от толкова време. Да я види изведнъж, при това в подобна ситуация, му подейства наистина съкрушително.
— Всичко е наред, Ричард — успокои го Ничи. — Ти си тук, с мен, с всички нас.
— Колко време ме нямаше? — попита той, притиснал челото си с ръка.
— Моля? — сбърчи чело Ничи.
— Шота направи нещо. Колко време… й отне?
— Не й позволих да ти стори абсолютно нищо. Спрях я, преди още да е започнала. В мига, в който те докосна под брадичката, я сграбчих за ръката. Нямаше достатъчно време, че да ти стори каквото и да било.
Ричард продължаваше да вижда Калан в съзнанието си, продължаваше да чува писъците й, докато мръсните ръце на войниците от Императорския орден се впиваха в тялото й.
— Докосването й беше напълно достатъчно — рече той и прокара треперещи пръсти през косата си.
— Съжалявам — прошепна Ничи. — Бях убедена, че съм я възпряла навреме.
Не му бяха останали сили да продължи. Нямаше сили дори да си поеме следващия дъх. Имаше чувството, че оттук насетне няма да има сили за нищо друго, освен да се остави на отчаянието си.
Не можеше да крие мъката и болката си, да преглъща сълзите си.
Ничи прислони лицето му на рамото си, като му предложи безмълвна утеха.
Всичко изглеждаше толкова безсмислено. Всичко свършваше. Беше свършило. Винаги бе твърдял, че нямат никакъв шанс срещу армията на Джаганг. Орденът бе твърде силен и щеше да спечели тази война. Ричард не можеше да направи нищо. Вече нямаше за какво да живее, оставаше му само да чака страшната смърт да ги сграбчи в обятията си. Шота пристъпи до него и понечи да вдигне ръка на рамото му, но Кара беше по-бърза и я стисна за ръката.
— Съжалявам, че трябваше да го направя, Ричард — подхвана вещицата, без да обръща внимание на Морещицата, — но трябваше да видиш и да разбереш…
— Млъквай и си дръж ръцете далеч от него! — прекъсна я Ничи. — Не мислиш ли, че му докара достатъчно болка? Непременно ли трябва да го нараниш? Не можеш ли поне веднъж да пропуснеш, не можеш ли да не му създаваш неприятности?
Щом Шота дръпна ръката си, Ничи протегна своята и изтри една сълза от бузата му.
— Ричард…
Той кимна, за да й покаже, че приема загрижеността й, но не можа да изтръгне нито дума от гърлото си.
