Трябваше да намери начин да я измъкне от този кошмар.
Докато се бореше да си поеме дъх, огромната лапа на войника го сграбчи за косата и го изправи назад. Ричард ахна, като продължи да се мъчи да диша въпреки вцепеняващата болка от ударите. Усети как по бузата му шурва топла кръв.
Щом главата му се вдигна нагоре, погледът му пак намери Калан, дългата й коса вече се беше сплъстила от калта и дъжда. Зелените й очи бяха толкова прекрасни, че Ричард имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от болката, че я вижда, без да има възможност да я поеме в обятията си.
Така копнееше да я прегърне, да я утеши, да я защити.
А ето че я виждаше в обятията на друг. Тя се опитваше да се освободи. Онзи покри гърдата й с шепа и започна да стиска, докато й причини силна болка, която Ричард видя в погледа й. Тя го засипа с дъжд от юмруци, но той я държеше здраво и посрещна със смях безполезните й опити. Погледът му отново намери Ричард.
Калан се съпротивляваше яростно, но в същото време не обръщаше внимание на онова, което войникът й причиняваше. Не това бе важното за нея в момента. Единственото, което имаше значение, беше Ричард. Протягаше като обезумяла ръце към него.
— Ричард, обичам те! Толкова ми липсваше! Добри духове, помогнете му! Някой да му помогне!
Вляво от него следващият мъж в редицата се бореше неистово да се освободи, но острието на ножа намери гръкляна му. Чу се гъргоренето в разпорената му дихателна тръба.
На Ричард му прилоша от ужас. Не знаеше как да постъпи.
Магия. Трябва да призове дарбата си. Но как? Нямаше представа. И въпреки това нали преди бе успявал.
Гняв.
Преди дарбата му винаги се бе задействала чрез гнева. Да гледа как войникът държи Калан и й причинява болка, бе повече от изобилен източник на гняв. След малко към нея пристъпи още един от онези изверги и я огледа с неприкрито лъстив поглед. Това само разпали още повече гнева на Ричард.
Яростта боядиса света му в червено.
С всяка фибра на съществото си Ричард напрегна сили да запали дарбата си чрез кипналата си ярост. Стисна зъби, съсредоточен в усилията си. Цял се разтресе в очакване на взрив от сила, която да съответства на яростта му. Разбра какво трябва да направи. Разстоянието не бе голямо. Представи си как посича войниците. Притаи дъх, за да посрещне бурята, която щеше да изригне всеки момент.
Всичко се случи неочаквано, сякаш нямаше почва под краката си, която да го поеме.
Дъждът продължаваше да се излива от оловносивото небе в неистов опит да омаловажи усилията му. В пространството между Ричард и мъжа, който държеше Калан, не се зароди никаква магия. Не блесна светкавица. Не бе въздадена справедливост.
Беше напълно сигурен, че ако изобщо притежаваше каквато и да е магия, това бе моментът, в който тя трябваше да се прояви. Не би могла да съществува по-осезаема нужда, по-силно желание, по-справедлив гняв за жената, която обичаше. Но нямаше нищо — не последва възмездие.
Все едно бе роден без дарбата. Дарбата му просто я нямаше. Беше изчезнала. Имаше чувството, че светът около него се затваря. Искаше всичко да се забави, да му се отвори време, през което да намери изход, само че всичко се завъртя в бясна вихрушка. Нещата се случваха прекалено бързо. Не беше честно да умре по този начин — без да има шанс да живее, без никаква възможност да бъде заедно с Калан. Обичаше я толкова много, а така и не успя да поживее с нея — само двамата, на спокойствие. Искаше да има време да се смее и да се усмихва заедно с нея, да я прегръща, да изживее живота си с нея. Просто да си седят един до друг пред камината в студена, снежна вечер, прегърнати, в безопасност, на топличко, и да разговарят за важните за двамата неща, за общото им бъдеще. Защото двамата трябваше да имат общо бъдеще.
Не беше честно. Искаше да изживее живота си. Не биваше всичко да приключи така, на това ужасно място, без да знае защо. За нищо. Дори не успя да направи така, че смъртта му да има някакъв смисъл — да загине, борейки се за живота. Не, щеше да си умре в дъжда и калта, заобиколен от хора, които ненавиждаха красотата и доброто, докато Калан бе принудена да гледа как му отнемат живота.
Не искаше тя да вижда това. Знаеше, че тази картина ще се запечата завинаги в съзнанието й. Не искаше последният й спомен за него да бъде свързан с тази потискаща сцена — как той се гърчи в кървавите лапи на смъртта.
Направи още един опит да се изправи — както повечето мъже. Войникът зад него му стъпи на прасците и се отпусна отгоре с цялата си тежест. Болката идваше някъде отдалеч. Ричард бе като замаян.
най-много от всичко на света копнееше да изтръгне Калан от ръцете на мъжете, които я опипваха така нагло. Тя крещеше от ярост насреща им, дереше ги с нокти, размахваше юмруци, докато в същото време ридаеше, обзета от отчаяние и ужас пред онова, което щеше да се случи с Ричард.
Задърпа с все сила кожените ремъци, които пристягаха китките му, но единственият резултат беше, че те се врязаха още по-надълбоко в плътта му. Чувстваше се като диво животно, попаднало в капан. Ръцете му бяха изтръпнали. Вече не усещаше топлата кръв, която капеше от пръстите му.
Не му се умираше. Какво би могъл да стори? Трябваше да намери начин да сложи край. Все някак трябваше да намери изход. Но не знаеше как. Преди можеше да достигне до дарбата си и да извика силата си посредством гнева. Сега единственият резултат, който постигна, бе, че се сдоби с чувство на безпомощност и обърканост.
— Калан!
Явно не намираше начин да изплува от буйния поток на ужаса и паниката, който го заливаше. Не можеше да спре стремителния му ход. Не можеше да възвърне чувството за контрол над себе си. Реката на събитията го завлече и той беше безпомощен срещу стихията. Всичко беше толкова абсурдно и безсмислено. Толкова безумно и жестоко.
— Калан!
— Ричард! — извика тя и пак протегна ръка към него. — Обичам те повече от живота, Ричард! Обичам те безумно много. Ти си всичко за мен. Винаги си бил. — Задави се в собствените си ридания. — Ричард… толкова се нуждая от теб.
Сърцето му се късаше. Беше я предал.
Един войник го сграбчи за косата.
— Не! — изкрещя Калан и протегна ръка. — Не! Моля ви, не! Някой да му помогне! Добри духове, нека някой му помогне!
Войникът се надвеси над него и върху зацапаното му лице лъсна мазна усмивка.
— Не се тревожи, ще се погрижа за нея… лично. — Изсмя се в ухото на Ричард.
— Моля те — чу се да казва Ричард, — моля те… не го прави.
— Добри духове, моля ви, нека някой да му помогне — продължаваше да повтаря Калан.
Тя не можеше да направи нищо и го знаеше. Ричард беше обречен — знаеше и това. Но продължаваше да се надява на чудо. Сам по себе си този факт разпалваше пламъците на неописуем ужас, който бушуваше неконтролируемо в душата му. Това беше краят.
— Бива си я, няма спор — ухили се войникът, облещен насреща й.
— Моля те… остави я.
Онзи избухна в смях. Точно това бе искал да чуе. Ричард потисна стенанието, което се надигаше в гърлото му. То го задушаваше. По лицето му, наред с дъждовните капки, потекоха и сълзи. Тя бе единствената жена, която някога бе обичал, човекът, който бе всичко за него — който бе по-важен от самия живот.
Без Калан нямаше живот, имаше само съществуване. Тя бе неговият свят.
Без Калан животът беше изпразнен от съдържание.
Без него, Ричард знаеше това, и за нея животът беше лишен от смисъл.
Видя и други жени около нея, които също се мятаха отчаяно в ръцете на войниците и крещяха имената на мъжете си. Те изричаха същите нежни думи на любов, същите молби някой да спаси мъжете им. Войниците дразнеха коленичилите в калта мъже с безчестни и срамни клетви.
Видял жените в ръцете на войниците, един от коленичилите мъже вдясно от Ричард се бореше толкова яростно, че бе светкавично пронизан с нож в корема. Ударът не го уби, но бе достатъчно болезнен, че да го
