Имаше си достатъчно грижи и не възнамеряваше да стои и да гледа как хора, които стоят от една и съща страна на барикадата, се джавкат помежду си.
Докато изпращаше с поглед Джебра, която изкачваше стъпалата към Зед, Ричард забеляза, че Ан и Натан също са скъсили разстоянието до него. Зед прегърна приятелски Джебра през раменете и й каза нещо утешително, но в същото време погледът му не се отделяше от Ричард. Ричард оцени загрижеността на дядо си, който явно искаше да държи под око вещицата, в случай че тя реши да изиграе някой от прословутите си номера. Зед знаеше може би най-добре от всички на какво е способна Шота. Наред с това таеше към вещицата дълбоко недоверие и изобщо не споделяше мнението на Ричард за нея, че дълбоко в себе си е движена от същите мотиви, които ръководят и тях.
Макар да уважаваше крайната цел на Шота, Ричард съзнаваше ясно, че понякога вещицата преследва тази своя цел по начин, който в миналото му бе причинил доста страдания. Това, което тя смяташе за помощ, понякога се оказваше чиста проба неприятности.
Ричард освен това си даваше ясна сметка, че на моменти Шота действа по свое усмотрение — както когато даде меча му на Самюъл. Ричард подозираше, че и сега е намислила нещо, само че не можеше да предположи какво точно. Чудеше се дали не е свързано с елиминирането на другата вещица.
— Ричард — подхвана Шота кротко и съчувствено, — ти чу каква ужасна съдба е надвиснала над всички нас. Ти си единственият, който би могъл да сложи край на заплахата. Нямам представа защо трябва да си точно ти, но съм убедена в това, което казвам.
Ричард не се заблуди от внимателния й тон и загрижеността й за общия им враг.
— Осмеляваш се да твърдиш, че си дълбоко опечалена от страданията и смъртта, които сее Орденът, споделяш уверението си, че само аз бих могъл да спра заплахата, а в същото време кроиш заговори, за да ми измъкнеш Меча на истината.
Тя не пое ръкавицата.
— Никакви заговори не съм кроила. Сделката си беше съвсем честна — размяна на ценности. — Гласът й остана все така благ. — Пък и за тази работа мечът няма да ти помогне, Ричард.
— Жалки оправдания, задето даде меча ми на отмъстителния Самюъл.
— Както се оказа — повдигна вежда Шота, — ако не му го бях дала, онези Сестри на мрака, дето откраднаха кутиите на Орден, досега да са се събрали. А ако разполагаха и с трите кутии, досега най- вероятно щяха да отворят едната и да задействат силата на Орден, при което е твърде възможно досега вече да сме отишли при Пазителя на мъртвите. А какво щеше да правиш с меча, ако беше свършил светът на живите? Независимо от подбудите, Самюъл предотврати една катастрофа.
— И освен това използва меча, за да отвлече Рейчъл. Като междувременно едва не уби Чейс — защото явно точно това е целял.
— Мисли с главата си, Ричард. Мечът се оказа полезен на всички ни, защото ни осигури допълнително време, пък било то и на цена, която не ни е много по вкуса. Какво ще правиш с времето, което спечели и което в противен случай не би имал? И по-конкретно — как би ти помогнал мечът в борбата срещу Ордена?
Освен това с меча всеки може да стане Търсач — най-малкото, да се прави на Търсач. Защото на истинския Търсач не му трябва меч, за да бъде такъв.
Ричард знаеше, че тя е права. Какво би му помогнал мечът? Нима би могъл да отсече с един замах главата на Императорския орден? Точно както обясни Ничи на Джебра, че хората с дарбата не биха могли да победят многочислена армия само защото те владеят магията, същото важеше и за меча. И все пак Шота бе дала меча на Самюъл, а ето че Самюъл явно действаше по заповед на друга вещица, която очевидно се ръководеше единствено от собствените си интереси.
Още по-лошо, какъв смисъл има да се тормозиш за някакво си оръжие, при положение че толкова хора измират в ръцете на Ордена, след като това оръжие не би могло да запази нито живота, нито свободата им? Ричард знаеше, че мечът не е истинското оръжие; важна беше мисълта, която го ръководи.
Той беше истинският Търсач. Той беше истинското оръжие. Самюъл не би могъл да се справи.
И въпреки всичко той нямаше представа как да спре нашествието, как да се справи с опасностите, които ги притискаха.
Ничи стоеше недалеч — на достатъчно разстояние, за да даде възможност на Шота да разговаря с него, но в същото време и достатъчно близо, за да се намеси незабавно, ако се стигне до заплахи или се случи нещо, което не й се понрави. Ричард задържа поглед върху сините очи на Ничи, преди да се обърне към Шота.
— И какво точно очакваш да направя?
Без да е разбрал кога вещицата се е приближила към него, Ричард изведнъж установи, че усеща дъха й по бузата си. Ухаеше на лавандула. Ароматът сякаш изсмукваше цялото напрежение от тялото му.
— Очаквам от теб да разбереш — прошепна тя страстно и леко плъзна ръка около кръста му. — Да разбереш наистина. — Внезапно смутен от подмолното значение на действията й, Ричард си каза, че трябва незабавно да се измъкне от здравата й прегръдка. Преди да е успял да помръдне и мускул, Шота повдигна брадичката му с пръст. В следващия миг той бе коленичил в калта. Около него забушува буря, пороят барабанеше по покривите и тентите, плющеше в локвите, пръскаше кал по стените на сградите, по изпотрошените каруци и по краката на настъпващата сган. В далечината войници крещяха заповеди. Дръгливи коне с увиснали глави и кални копита стояха апатично под дъжда. Една група войници избухна в смях, други, по-встрани, водеха банален, отегчен разговор. Близките каруци трополяха и подскачаха, отминавайки бавно по пътя, докато в далечината пролаяха кучета — без хъс, просто по навик.
В потискащата светлина на оловносивото намръщено небе всичко изглеждаше мрачно и убито кафяво. Щом погледна надясно, Ричард забеляза, че и други мъже са коленичили в калта до него. Опърпаните им, подгизнали дрехи висяха свободно от отпуснатите им рамене. Лицата им бяха бели като платно, очите им — изпълнени с див ужас. Зад тях зееше дълбок ров, който приличаше на черна дупка, пробита сякаш направо в отвъдния свят.
Обзет от нарастващо чувство за безпокойство, Ричард понечи да помръдне, да се намести така, че да успее да се изправи и да може да се защити. И тогава осъзна, че китките му са завързани зад гърба с кожена връв. Опита се да разхлаби стегнатите връзки, но кожата се вряза дълбоко в плътта му. Не обърна внимание на пронизващата болка и напъна с всички сили, но пак не успя да се освободи. Усети как в душата му се опитва да си проправи път един стар ужас — ужасът да се чувстваш безпомощен и с вързани ръце.
Навсякъде около него пъплеха едри мъжаги, някои в кожени туники, други в доспехи от ръждясали метални плочки или ризници. Оръжията им висяха от широки колани и ремъци с капси. По оръжията нямаше никаква украса или орнаменти. Бяха просто най-обикновени средства за убиване: ножове със собственоръчно издялани дървени дръжки, надянати на задната част на остриетата, мечове с кожени ивици, увити около дървените ефеси, боздугани, изработени от грубо излято желязо, набито върху здрав кривак или желязна пръчка. Грубоватият им вид не ги правеше по-малко ефективни. Ако не друго, липсата на украса идеше да подчертае единствената цел, с която бяха изработени, от което те на свой ред изглеждаха още по-страховити.
Мазните коси на онези, които не бяха обръснали главите си, лъщяха от поройния дъжд. По ушите и носовете на някои от войниците бяха увесени многобройни халки или заострени метални игли. Мръсотията, която покриваше лицата им, бе образувала непромокаем слой. По физиономиите на мнозина личаха черни татуировки. Някои прилепваха плътно като маски, други пъплеха по бузите, носовете и челата им в езически мотиви. Дръзките татуировки придаваха на мъжете още по-дивашки и нечовешки вид. Войниците шареха с очи, рядко задържаха погледа си върху конкретен обект и така приличаха на неспокойни животни.
Ричард примигна, за да прочисти дъждовната вода от клепачите си, тръсна глава, за да отметне назад кичурите коса. И тогава видя, че и от лявата му страна има хора, някои ридаеха безпомощно, докато войниците придържаха изправени онези, които не можеха или не искаха да коленичат в лепкавата кал. Чувството на паника бе осезаемо. То плавно пропълзя в тялото на Ричард, обзе го целия, заплашваше да го задуши.
Всичко това не се случваше наистина, знаеше го… но в същото време изглеждаше толкова истинско. Дъждът беше леден. Дрехите му бяха подгизнали. Сегиз-тогиз потръпваше от студ. Вонята беше отвратителна, може би най-гадната в живота му — смесица от парлив дим, спарена пот, екскременти и
