оцелелите.
Мира не му даваше предсказанието на Шота, че ако той се ожени за Калан, тя ще роди не дете, а чудовище. Двамата с Калан се ожениха. Със сигурност и това й предсказание нямаше да се окаже такова, каквото го тълкуваше Шота. Калан не би могла да роди чудовище.
най-сетне Зед наруши тишината и извади Ричард от унеса му.
— А какво стана с кралица Сирила?
— Стана точно като във видението ми — отвърна Джебра. — Беше хвърлена в ръцете на най- низшестоящите войници, за да правят с нея каквото пожелаят. Те лакомо се нахвърлиха върху плячката си. Това, което й се случи, далеч надхвърляше и най-страшните й кошмари.
Зед килна глава на една страна, като че в очакване да чуе още по въпроса.
— Значи тогава я видя за последно?
— Не съвсем — рече Джебра, скръстила ръце пред гърдите си. — Веднъж, докато бързах да сервирам поднос с прясно изпечено месо, попаднах на шумна тълпа мъже, които играеха на игра, много популярна сред войниците от Ордена. Участваха два отбора, около които се беше насъбрала ентусиазирана публика от поддръжници. Правеха се залагания за това кой отбор ще спечели. Не знам какво точно представляваше играта…
— Джа’Ла — намеси се Ничи. Щом Джебра я изгледа въпросително, тя продължи: — Играта се нарича Джа’Ла. На теория това е игра за атлетични умения, качества и стратегия; на практика обаче по начина, по който се играе в Ордена, в нея освен всичко това има и доста голяма доза жестокост. Джа’Ла е любимият спорт на Джаганг. Той си има отбор. Помня как веднъж те загубиха. И заплатиха за загубата с живота си. Императорът скоро сформира нов отбор от най-умелите, най-издръжливите и най-внушителните откъм физически данни бойци, които можеха да се намерят в лагера. Те не загубиха нито веднъж. Цялото име на играта е Джа’Ла д’Джин. На родния език на императора това означава „играта на живота.“
— Да, наистина, сега си спомням, че я наричаха Джа’Ла — потвърди Джебра. — Играе се с тежка топка. Толкова тежка, че понякога направо чупи костите на състезателите.
— Топката се нарича брока — обади се Ричард, без да извръща глава.
— Точно така — погледна го Ничи.
— И така — продължи разказа си Джебра, — въпросния ден трябваше да сервирам месото на командирите на мястото, където се провеждаше тази игра. Беше се събрала хилядна публика. Упътиха ме към неголяма платформа, издигната за командния състав, и трябваше да си проправя път през крещящата тълпа. Ужасяващо преживяване. Желязната халка на устната ми възпираше мъжете да ме дръпнат в палатките си, но не им пречеше да протягат ръце към мен. — Джебра заби поглед в пода. — Налагаше ми се да понасям това доста често. — Все пак накрая вдигна очи. — Щом пристигнах при командирите, които гледаха от първите редове, забелязах, че играчите не използват обичайната за играта топка. — Тя се прокашля. — За топка им служеше главата на Сирила. — Джебра търсеше думи, за да запълни неловката тишина. — Така или иначе животът в Галеа се промени завинаги. Някогашното търговско средище е превърнато в огромен войскови лагер, откъдето тръгват редица мисии към все още свободни региони на Новия свят. Фермите, където са изпратени да работят роби, вече не произвеждат както преди. Добивът намалява, реколтите са лоши. Многобройните войскови части в Галеа се нуждаят от огромни количества храна, която никога не е в изобилие, но поне редовните доставки от Стария свят помагат войниците да бъдат в достатъчно добра форма, че да могат да се бият.
Работех денонощно като робиня, длъжна да изпълнява желанията на командирите от Ордена. Видението, които получих за Сирила, ми беше последното. Чувствам се особено без виденията си. Цял живот съм ги имала, но след онова ужасно предзнаменование за съдбата на Кралица Сирила преди няколко години престанаха да ми се явяват. Явно прорицателската ми дарба е изчезнала. Вътрешното ми око помръкна.
По погледа на Ничи Ричард разбра, че тя е прочела мислите му.
— И един ден бях измъкната от вражеския лагер — продължи Джебра. — Шота дойде и ме спаси. Не знам как точно стана всичко. Спомням си само, че изведнъж я видях пред мен. Понечих да я попитам нещо, но тя ми каза да мълча и да я следвам. Помня, че се обърнах един-единствен път, за да погледна, и пред очите ми се ширна безбрежният палатков лагер, който заливаше цялата долина и продължаваше нагоре по хълмовете. Беше на голямо разстояние зад нас. Нямам представа как е станало, честно — как се бяхме озовали толкова далеч. Та ние се придвижвахме пеша. И ето ме тук. Само дето се опасявам, че след като загубих виденията си, не бих могла да съм ви от полза.
Ричард прецени, че е редно тя да узнае истината.
— Вероятно си изгубила виденията си — рече той, — защото преди няколко години Хармониите бяха пуснати в нашия свят и прекараха известно време тук. После бяха прогонени обратно в отвъдното, но пораженията са факт. Според мен присъствието на Хармониите тук е причина за разпадането на магията. Това е повлияло и на твоите способности. Ти вече не можеш да виждаш чрез дарбата си, а дори да успяваш от време на време или за определени периоди, постепенно ще загубиш тази си способност изцяло.
Думите му изумиха Джебра.
— През целия си живот ми се е искало да не се бях раждала с дарба на прорицателка. Тя често ме е карала да се чувствам различна, отхвърлена от обществото. Колко пъти съм ридала нощем, колко съм се молила да се освободя от виденията си, колко съм искала да ме оставят на мира.
А сега, когато желанието ми е изпълнено, се оказва, че не съм го искала наистина.
— Това им е лошото на желанията — въздъхна Зед. — Имат способността да…
— Хармониите ли? — не го остави да довърши Шота. Тонът и смръщеното изражение на лицето й показаха на Ричард, че не й се слуша повече за желанията на Джебра. — Ако това е истина, тогава защо по нищо друго не личи?
— Напротив — личи — сви рамене Ричард. — През последните две-три години никой не е виждал магически същества, като например дракони.
— Дракони ли? — Шота нави около пръста си дълъг, чуплив кичур коса, после го изгледа продължително. — Ричард, някои хора никога през живота си не виждат дракон.
— Ами случилото се с виденията на Джебра? След като Хармониите бяха пуснати в нашия свят, виденията й са спрели. Също като други неща, свързани с магията, уникалната й способност загива. Убеден съм, че за повечето от случващото се нямаме ни най-малка представа.
— Аз бих усетила.
— Не вярвам. — Ричард приглади назад косите си. — Проблемът е, че лавинният огън — за пръв път чух за него от теб — е заклинание, задействано от Сестрите на мрака, за да накарат всички да забравят Калан. Но заклинанието е било заразено от Хармониите, така че освен Калан хората вече забравят и други неща, като например драконите.
Шота не изглеждаше убедена в думите му.
— Продължавам да твърдя, че бих разбрала, ако имаше нещо подобно, поради начина, по който събитията текат във времето.
— Ами онази другата вещица — Шеста? Нали твърдеше, че замъглявала способността ти да виждаш потока на времето.
Шота не отговори на въпроса му, само освободи пръста си от кичура огненочервена коса. Скръсти ръце и втренчи бадемовите си очи в него.
— Ако сянката на Ордена надвисне над човешкия род, всичко това няма да е от значение, нали така? Ще бъде унищожена всяка магия, всяка надежда ще бъде потъпкана.
Ричард не отвърна. Вместо това се обърна към притихналите води, потънал в мислите си.
Шота вдигна ръка към стълбите и се обърна към Джебра.
— Би ли отишла да се видиш със Зед. Трябва да поговоря с Ричард.
Седемнадесета глава
ДОКАТО ПРИБЛИЖАВАШЕ КЪМ РИЧАРД, Шота стрелна Ничи със заплашителен поглед. Ричард се почуди как така вещицата не каза и на Ничи да върви заедно с Джебра при Зед. Но предположи, че Шота вероятно знае, че Ничи не би изпълнила такава заповед. Определено не му се щеше двете да си опъват нервите.
