Сега обаче го измъчваше мисълта, че съзнава колко по-сериозни са нещата.
— Не е толкова лесно, колкото може би изглежда — поклати глава Ничи. — Родените с дарбата биха могли да се справят с доста голям брой вражески сили и за момент да създадат суматоха, но дори тази второстепенна войска е достатъчно многобройна, че да устои на всяка атака, организирана от магьосници. Зед например би могъл да използва магьоснически огън, за да намали броя на войниците, но спре ли да си поеме дъх, ще бъде залят от нови и нови вълни вражески войници. Може би мнозина от тях ще умрат, но това ни най-малко не ги притеснява. Ще продължат да прииждат. Ще продължат да изпращат нови и нови мъже на бойното поле. Независимо колко много ще умрат, с течение на времето ще успеят да омаломощят дори Първия магьосник. А какво остава за другите?
Дори нещо толкова обикновено като отряд стрелци могат да убият човек с дарбата. — Тя погледна към Ричард. — Достатъчно е само стрелата да намери целта си и роденият с дарбата ще умре, както би умрял всеки друг.
Зед разпери безпомощно ръце.
— Боя се, че Ничи има право. В крайна сметка Орденът ще остане там, където си е, пък било то и с по- малко хора. Ние, от друга страна, ще останем без магьосниците, които сме изпратили срещу тях. Те разполагат с почти безкрайни възможности за попълване на бройките, докато при нас не разполагаме с безкраен брой даровити. Колкото и грубо да звучи, единственият ни шанс е не да прахосваме живота си в безполезна битка, в която знаем, че нямаме шанс за успех, а да успеем да измислим вариант, в който все пак бихме могли да победим.
Ричард съжаляваше, че не вярва в съществуването на някакво решение, на някакъв реално работещ план. Все пак не смяташе, че има какъвто и да е шанс да направят друго, освен да удължат агонията си.
Джебра кимна, изгубила и искрицата надежда, която хранеше. Дълбоките бръчки, които придаваха на лицето й тъжно изражение, заедно със ситната паяжина около сините й очи, я правеха да изглежда по- възрастна, отколкото Ричард предполагаше, че е. Раменете й бяха леко заоблени, ръцете й — груби и мазолести от тежкия труд. Макар че войниците от Ордена не я бяха убили, те бяха изцедили и последната капчица живот от нея, оставяйки трайни белези от преживяното и от онова, което бе принудена да види с очите си. Колко ли бяха хората като нея — живи, но смазани завинаги от окупаторите, празни черупки на някогашното си аз, отвънка живи, но отвътре безжизнени?
Ричард се почувства замаян. Не можеше да повярва, че Шота е довела Джебра от толкова далеч само за да му разкаже за издевателствата на Ордена. Той и сам знаеше колко са жестоки, знаеше каква заплаха представляват. Беше живял близо година в Стария свят под управлението на Ордена. Бе станал свидетел на избухването на бунта в Алтур’Ранг.
Думите на Джебра само го убеждаваха за пореден път в нещо, което и бездруго знаеше — че нямат никакъв шанс срещу Джаганг и Императорския орден. Ако се бе вдигнала цялата Д’Харанска империя, вероятно биха могли да победят силите, нахлули в Галеа, но те бяха буквално нищо в сравнение с основната войска на Императорския орден.
Преди време, когато се запозна с Калан, той поведе жестока битка, за да избави всички от заплахата, която представляваше Мрачният Рал. Макар и с доста усилия, Ричард успя да елиминира тази заплаха, като уби врага си. Този път обаче нещата стояха по различен начин. Макар дълбоко да ненавиждаше Джаганг, Ричард знаеше, че не би могъл да се бори с него така, както бе постъпил при предишната битка. Дори да успееше някак си да убие Джаганг, това нямаше да спре нашествието на Императорския орден. Тяхната кауза беше идеологическа, а не движена от амбициите на отделен индивид. Именно поради тази причина всичко изглеждаше толкова безнадеждно.
Според Ричард видението на Шота — онова, което тя видя в потока на времето като безнадеждното бъдеще на света, ако се провалят в опитите си да спрат Императорския орден — явно не изискваше някакви особени дарби или прозрения. Не беше нужно да е пророк, за да разбере каква страшна заплаха представлява Орденът. Ако не успееха да осуетят хищническите им опити, Орденът щеше да управлява света. В този смисъл Джебра не му каза нищо ново — нищо, което той вече да не знае.
Ричард разбираше прекрасно какво ще се случи, когато силите на Д’Харанската империя най-сетне се изправят в последна битка пред армията на Джаганг — всичките тези смелчаци, застанали на пътя на Ордена, щяха да умрат. След това пред нашествениците нямаше да има повече пречки. Щяха да върлуват необезпокоявани и в крайна сметка да завладеят целия свят.
Шота далеч не беше глупава, така че явно и тя разбираше всичко това и би трябвало да знае, че и той го съзнава.
Така че, питаше се Ричард, каква е истинската причина за посещението й?
Въпреки мрачното настроение, обзело го след потресаващия разказ на Джебра за видяното, Ричард реши, че най-вероятно има и друга причина, поради която Шота е предприела това пътуване.
При всички положения бе трудно да изслуша разказа на Джебра, без да изпита не само дълбока скръб, но и гняв. Ричард се извърна и заби поглед в притихналите води на фонтана. Имаше чувството, че на плещите му е легнала огромна тежест. Какво да стори? Излизаше, че това, както и всички други проблеми, които ги притискаха, изтласкваха Калан все по-назад в мислите му, все по-надалеч от него.
На моменти тя дори като че ли му се струваше недействителна. Тази мисъл го потискаше дълбоко. Понякога, когато си спомнеше находчивостта й или пък начина, по който се усмихваше толкова очарователно, отпуснала китки на раменете му и сключила пръсти отзад на тила му, или втренчените й в него красиви зелени очи, или копринения й смях, или докосването й, или онази специална усмивка, предназначена единствено за него, имаше чувството, че тя е просто привидение, плод на въображението му.
Самата мисъл, че е възможно Калан да не съществува в действителност, го изпълни с неистов ужас, който пропълзя като вълна през вътрешностите му. Тази мисъл го бе съпътствала един дълъг и мрачен период. Ужасът да е съвсем сам в увереността си, че тя съществува, беше неописуем, подлагаше на съмнение собствения му здрав разум. Това продължи дотогава, докато не откри, че заклинанието лавинен огън наистина съществува, и не успя да убеди и околните, че Калан не е плод на въображението му. Сега поне можеше да разчита на тяхната подкрепа.
Ричард потръпна вътрешно. Калан не беше привидение. Трябваше да намери начин да я измъкне от лапите на Сестра Улиция и другите две Сестри на мрака. На моменти обаче мисълта за пленничеството на Калан при тези безскрупулни жени го хвърляше в истинска агония — не искаше да си представя какви ужасни неща биха могли да причинят тези Сестри на жената, която бе целият му свят; на жената, която обичаше повече от самия живот. Но колкото и мъчителна да бе мисълта за Калан, той не можеше да мисли за нищо друго.
Въпреки мнението на Шота за това какво е длъжен да направи той, Ричард не биваше да забравя, че освен потъването на Калан във водовъртежа на лавинния огън съществуваха и други страшни опасности, като например пускането в действие на кутиите на Орден, а също и последиците от присъствието на Хармониите в този свят. Не можеше да зареже всичко само защото вещицата е дошла да му каже как според нея би трябвало да постъпи той. Не беше изключено Шота да действа по свой сложен план, да има скрити намерения, които да включват и онази другата вещица — Шеста. Никой не би могъл да каже какво всъщност е намислила Шота.
Въпреки всичко, макар и да не й вярваше напълно, Ричард — както и Калан — изпитваше голямо уважение към Шота. На пръв поглед изглеждаше, че Шота винаги създава проблеми. Но тя не го правеше нарочно — понякога се опитваше да помогне, а друг път просто се явяваше вестител на истината. И макар онова, което му казваше, да беше истина, беше напълно възможно нещата да се развият по начин, който Шота не беше предвидила — или поне не беше споделила с него. Както обичаше да казва Зед, една вещица никога не ти казва нещо, което те интересува, без да добави и нещо, което не желаеш да чуеш.
При първата им среща Шота му каза, че Калан ще го докосне със силата си и той трябва да я убие, за да не позволи това да се случи. И наистина Калан използва изповедническата си сила върху него, но именно благодарение на това Ричард успя да изиграе Мрачния Рал и да го победи. Шота се оказа права, но предсказаното от нея се случи по съвсем различен начин от този, по който тя представи нещата. И макар на практика да беше права, ако Ричард се беше вслушал в съвета й, нямаше да успее да победи Мрачния Рал и той щеше да освободи силата на Орден и да се превърне във всевластен господар — поне на
