Веднъж поел тази отговорност, той даде възможност на Д’Харанската армия да се изправи и да се бие за полезна кауза, вместо да воюва в услуга на тиранията. Онези, които приеха с ненавист промяната, преминаха на страната на Ордена и сега вилнееха из Новия свят, водени от сляпа жестокост, готови да изтръгнат от корен идеята, че човек има право върху собствения си живот.
Но останалите, на практика голямото мнозинство, не само приеха предизвикателството на Ричард, но и прегърнаха новата кауза със страст и плам, на каквато са способни само хора, живели в условията на деспотизъм и тирания. За пръв път от много поколения насам на тези хора се предоставяше истинска свобода и те за пръв път осъзнаха какво означава свободата на практика. И се вкопчиха със зъби и нокти във възможността да изживеят живота си в света, който разкри пред тях Ричард. Това беше най-големият и подходящ подарък, който тези мъже на свой ред можеха да направят на своите семейства и близки — шансът да живеят свободни, да живеят за себе си. Мнозина заплатиха благородните си усилия с цената на живота си.
Също като Морещиците тези хора го последваха по своя воля, а не защото бяха принудени да го направят. Когато го наричаха „Господарю Рал“, влагаха в думите си смисъл, какъвто това обръщение никога не бе носило.
Но сега тези мъже бяха изправени пред море от стомана, пред враг, който се опитваше да им наложи убеждението, че те и близките им нямат право на собствения си живот. Ричард не се съмняваше в сърцата на тези мъже, но знаеше, че не биха могли да надделеят в битка срещу многобройните орди на нашествениците от Императорския орден. Днес повече от всякога той трябваше да бъде Господарят Рал. Ако искаше да даде шанс на хората да изживеят едно стойностно бъдеще, Ричард трябваше да бъде Господарят Рал в най-чист смисъл, Господарят Рал, който обича народа си. Трябваше да им помогне да видят онова, което виждаше той.
Вирна, която топуркаше край него, го стисна за ръката и се надвеси към ухото му.
— Не можеш да си представиш колко мотивиращо въздействие има присъствието ти тук преди битката, която ни очаква, Ричард — преди битката, за която пророчеството ни предупреждава от хиляди години. Наистина не можеш да си представиш.
Ричард се съмняваше, че тези хора биха могли да си представят какво се кани да ги помоли той.
— Знам това, Прелате — усмихна се той към Вирна.
Тъй като армията се беше насочила право на юг, за да посрещне заплахата на Императорския орден, усилието да ги настигне от Народния дворец до тук бе отнело значително повече време, отколкото при последната му среща с тези войници. Поемеше ли Орденът нагоре през Д’Хара, тази армия щеше да е единствената преграда пред тях. Тези мъже бяха последната надежда на Д’Харанската империя. Това бе тяхното признание, техният дълг.
И Ричард знаеше без всякакво съмнение, че ще изгубят битката. Неговата задача сега беше да ги убеди в това, че със сигурност ги очаква крах и гибел.
Кара и Ничи бяха буквално залепени за него. Той не смяташе, че е необходимо да са чак толкова близо, за да го пазят, но знаеше, че нито едната, нито другата ще се вслуша в протеста му. Хвърли поглед през рамо и Ничи му се усмихна напрегнато.
Как ли щеше да посрещне тя онова, което той се канеше да каже на войниците. Надяваше се да го разбере. Знаеше, че сред всички, които щяха да чуят словата му, само тя ще го разбере. Всъщност разчиташе на това. Имаше моменти, когато нейното разбиране и подкрепа бяха единственото, което го мотивираше да продължи напред. В случаите, когато бе искал да се откаже, Ничи му бе вдъхвала кураж да се изправи и да предприеме следващата крачка.
От друга страна, Ричард знаеше, че Кара ще приветства думите му, макар и по съвсем различни причини.
Макар Морещицата да изглеждаше сериозна и мрачна както винаги, сякаш бе готова да изтреби до крак цялата армия, ако войниците внезапно се обърнат против Господаря Рал и го нападнат, по нервните движения на пръстите й върху шева на червената й униформа Ричард разбра, че всъщност тя няма търпение най-сетне да види пак генерал Мейферт, тоест Бенджамин. След последната им среща с армията Морещицата бе по-малко сдържана в чувствата си към симпатичния д’харански генерал. Ричард подозираше, че Ничи има известна заслуга за това.
Макар да се чувстваше смазан, защото светът около него се разпадаше, вътрешно той се радваше, че една Морещица е успяла да събуди у себе си подобни чувства, а още повече, че беше склонна да ги признае — поне пред него. Това бе потвърждение, че въпреки жестокото обучение, което преминаваха тези жени, все пак те бяха личности, у които дълго потисканите чувства и желания все още не бяха загинали и че истински човешкото вътре в тях можеше да разцъфти с нова сила. Това потвърждаваше вярата му в по- доброто бъдеще — все едно да намериш красиво цвете сред необятна пустош.
Докато Ричард крачеше между редиците палатки, каруци, коне, полеви ковачници и тенти за провизии, виждаше как към него от всички страни прииждат хора, захвърлили работата си — било то грижа за конете, поправка на оръжията, готвене, опъването на нови палатки или нещо друго. Бързият поглед към надвисналото небе му подсказа, че би било добре поне да довършат с палатките.
Ричард мярна генерал Мейферт сред морето от мъже в тъмни униформи. Стърчеше почти с цяла глава сред офицерите, застанали в очакване пред полевия щаб. Ричард се обърна леко през рамо и по усмивката на Кара разбра, че и тя го е забелязала.
Командният състав бе твърде многоброен, за да се побере в една палатка, така че бяха избрали да чакат на открито, като бяха опънали няколко сенници, за да са на сушина, в случай че завали. Това едва ли щеше да ги предпази от вятър, но поне нямаше да ги навали директно, докато планираха следващите ходове на огромната армия.
Ричард се надвеси към Вирна в мига, в който изтрещя гръмотевица.
— Сестрите ти ще присъстват ли?
— Да — кимна Вирна. — Изпратих вестоносци, за да им предадат, че държиш да присъстват на срещата заедно с офицерите. Няколко от тях са изпратени на далечни мисии, но повечето ще бъдат тук.
— Господарю Рал! — поздрави генерал Мейферт и удари юмрук в гърдите си.
— Генерале! — сведе глава Ричард. — Радвам се да те намеря в добро здраве. Всичко в лагера изглежда наред както винаги.
— Благодаря, Господарю Рал. — Сините му очи вече обхождаха Кара. Поклони й се дълбоко. — Господарке Кара.
Тя му се усмихна широко.
— Ти си радост за очите ми, Бенджамин.
Ако Ричард не бе толкова разстроен заради делата, довели го тук, би изпитал огромно удоволствие да види как двамата се изпиват с очи. Той си спомни как гледаше Калан по този начин, спомни си вътрешната радост, която изпитваше при всяка тяхна среща.
Капитан Зимер, чиято кожена туника бе изрязана така, че да подчертава извивките на мускулестото му тяло, стоеше точно зад генерала. Недалеч от двамата се беше събрала групичка офицери, облечени в подобни, макар и по-семпли униформи, а всички останали стояха в очакване под сенника. Щом видяха Господаря Рал, предводителя на Д’Харанската империя, офицерите притихнаха, изоставяйки шумните си разговори за по-късно. Ричард нямаше време за любезности и започна без предисловия. Събралото се множество от редови войници също замлъкна в очакване да чуе словата на Господаря Рал.
— Всички ли офицери са налице, генерале? — попита Ричард.
— Тъй вярно, Господарю Рал. Поне всички налични в лагера. Някои са изпратени да патрулират из по- отдалечени местности. Ако знаехме предварително за посещението ти и че ще искаш да ги видиш, щяхме да ги отзовем. Но сега ще ни трябва известно време, за да го сторим. Ако желаеш, веднага ще изпратя вестоносци да ги повикат.
Ричард вдигна ръка, за да откаже предложението.
— Не, няма да е необходимо. Ще трябва да се задоволим с наличните в лагера. Другите ще бъдат уведомени за волята ми по-късно.
Лагерът бе твърде многоброен, за да стигнат думите на Ричард до ушите на всички войници. Затова намерението му беше да обясни всичко с подробности на офицерите, които от своя страна да разпространят чутото сред подчинените си. Събралите се офицери бяха достатъчно за целта.
