ние изпълняваме заповедите на Джаганг. Той контролира тактиката ни. Привлича ни в битка, която знае, че не можем да спечелим — и която той не може да загуби.
Чуха се възражения, мъжете започнаха да крещят, че бъдещето не е предрешено, че ще имат силите да победят. Ричард вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.
— Бъдещето може и да не е предрешено, но действителността е такава. Като войници вие планирате тактиката си според своята информация, не според желанията си.
Дори да стане чудо и да спечелим битката, победата ни няма да е категорична. Ще платим твърде висока цена, докато Орденът просто ще спечели малко време и ще се върне с още по-голяма армия. Дори да можехме да победим в предстоящата битка — а, убеден съм, това е невъзможно, — съвсем скоро ще бъдем принудени да започнем следващата, още по-тежка и срещу още по-многоброен враг.
Защо? Защото след всяка следваща битка губим все повече мъже и силите ни отслабват все повече.
Почти не са ни останали ресурси, на които да се опрем. Докато Джаганг разполага с почти неизчерпаем контингент от свежа сила, която се влива в армията му при първа необходимост и така могъществото му расте ли расте.
В крайна сметка ние ще изгубим по една проста причина: няма война, спечелена от защитници. Битка да, но не и цяла война.
— В такъв случай — попита един от присъстващите — какво предлагате? Да се опитваме да сключим примирие ли?
Ричард отхвърли предположението с категоричен, възмутен жест.
— Орденът не би приел мирно споразумение. Може би в самото начало, когато започна всичко, биха приели капитулацията ни, биха ни позволили да паднем на колене и да целунем ботушите им, да сложим на врата си оковите на робството — но не и сега. Сега те биха се примирили само и единствено с победа, закупена и заплатена с кръв. Но какво значение има? В крайна сметка резултатът ще е един и същ: ще бъдем поробени и смазани. Общо взето, не е важно точно как ще загубим. Дали ще се предадем или ще бъдем победени на бойното поле е все едно. Така или иначе, всичко е загубено.
— Ами… тогава? — заекна същият мъж и продължи разпалено: — Да се бием до последна капка кръв, докато бъдем или убити, или пленени?
Останалите погледнаха към пламналия си другар. Тези хора водеха битка с Ордена от дълго време. Те не чуваха нищо, което вече да не знаят. Но изправянето срещу врага им се струваше единствената алтернатива. Това бе техен дълг. Единственото, което умееха да вършат.
Ричард се обърна и погледна Кара. Застанала до него в червената си кожена униформа, разтворила крака, сключила длани на гърба си, тя имаше вид на човек, който е готов да скочи и сам да се изправи срещу ордите на Императорския орден.
Ричард посочи жената, която стоеше до Кара.
— Това е Ничи. Някога тя бе на страната на Ордена. — Изчака да утихнат шушуканията, че сред тях е проникнал враг, и продължи: — По подобен начин някога и вие служихте на Мрачния Рал, а част от вас дори на баща му — Панис Рал. Защото нямахте избор. Мрачният Рал не се интересуваше от това какво искате да правите с живота си. Единствената му грижа беше кой спазва заповедите му. Сега, след като ви бе дадена възможност за избор, вие решихте да се посветите на нашата кауза. Ничи направи същото.
Мъжете от Ордена са по-различни. Вие се биехте, защото бяхте принудени да го правите под заплахата да бъдете изтезавани и дори убити. Те се бият, понеже вярват в своята кауза. Те се бият със страст. Искат да бъдат част от войната.
Тъй като Ничи е била от близкото обкръжение на Джаганг, тя разполага с информация от първа ръка. Видяла е неща, които могат да ви помогнат да разберете цялата картина.
Ричард пак я погледна. Приличаше на статуя, кожата й гладка и бяла, русата й коса плиснала по раменете. Ако трябваше да я извае от камък или дърво, Ричард не би променил нито един детайл от лицето или фигурата й. Тя бе въплъщение на красотата и в същото време бе видяла грозотата в най-чистия й вид.
— Ничи, моля те, разкажи на тези мъже какво ще се случи с тях, ако бъдат пленени от Императорския орден.
Ричард нямаше представа какво ще им каже тя, но беше сигурен, особено след онова, което сподели с него Джебра, че Орденът изпитва към живота само и единствено дълбоко презрение.
— Орденът не екзекутира веднага пленниците си. — С мъртвешко спокойствие Ничи направи крачка напред към мъжете, които бяха вперили погледи в нея. Изчака смълчана до Ричард, докато тишината започна да звучи болезнено в ушите им и тя бе напълно сигурна, че всички я слушат с пълното си внимание. — Първото, което правят с всеки заловен мъж, е да го кастрират.
Всички ахнаха в един глас.
— След това пленниците са подложени на непоносима агония и унижения, а ако някой е все още жив, започват изтезанията. Оцелелите след изтезанията биват екзекутирани по един или друг нечовешки начин.
Онези, които се предадат без бой, получават по-различно отношение. Жестокостта към пленниците всъщност има съвсем ясна цел — така се внушава страх в сърцето на потенциалния враг, за да се предаде без бой. Същото се отнася и за похитените градове. В резултат много градове се предават доброволно на Ордена.
Вие водихте с тях дълга и трудна битка. И няма да ви бъде спестено нито едно мъчение. Ако бъдете пленени от хората на Джаганг, за вас няма никаква надежда. Ще ви накарат да съжалявате от все сърце, че изобщо сте се родили на тази земя. Смъртта ще е единственото ви спасение.
Не че има значение. Животът под хомота на Ордена не е по-различен от това да очакваш смъртта си като техен пленник. Животът под хомота на Ордена е бавна и мъчителна смърт. Само дето продължава по- дълго — точи се с години.
Успява само онзи, който ненавижда живота и всичко добро и красиво. Всъщност Орденът покровителства и насърчава хората, което мразят положителната страна на живота. В крайна сметка техните учения се базират именно на жестоката ненавист към доброто. Средата, създадена благодарение на това кредо, може да се опише само така — пълна мизерия. Изпълнените с омраза нещастници могат да изпитат радост само от чуждата болка и страдание, тъй като всичко добро ги вбесява.
Мъжете стояха и я слушаха в пълно мълчание, останали без ума и дума. В надвисналата тишина Ричард чу тихото ромолене на дъжда върху сенника. Бурята приближаваше. Ничи продължи най-безцеремонно.
— Пържените тестиси на техните врагове са любим деликатес на войниците от Императорския орден. Ордата от мършояди, които опоскват бойното поле след битката, търсейки плячка, следят с особено внимание за все още живи ранени, които да кастрират. Тези кървави скъпоценни камъни, събрани от полуживия враг, са търсена стока по време на пиянската оргия, която обикновено се развихря след спечелена победа. Войниците вярват, че този деликатес им вдъхва сила, мъжество и юначност. След това насочват вниманието си и към пленничките.
Ричард се почеса по носа.
— Нещо друго?
— Нима това не е достатъчно? — повдигна вежди Ничи.
Той въздъхна и отпусна ръка покрай тялото си.
— Права си, достатъчно е. Обърна се пак към мъжете.
— Простата истина е, че е напълно невъзможно да спечелим предстоящата битка. Разберете го — ще загубим.
Пое си дълбоко дъх и най-сетне произнесе трудните за произнасяне думи, заради които дойде тук.
— Ето защо финална битка няма да има. Няма да се бием с император Джаганг и неговия Орден. В качеството си на Господаря Рал, предводител на Д’Харанската империя, няма да допусна подобен акт на безсмислено самоунищожение. Няма да се бием с тях.
Дойдох, за да разпусна армията. Последна битка няма да има. Джаганг ще превземе Новия свят, без да срещне съпротива.
Ричард видя сълзи в очите на повечето мъже.
