намери черепа на Калан. Този удар едва не я запрати в несвяст на земята. Но тя продължаваше да закриля момичето с тялото си. Кръвта полепна по косата й и потече на струйки по бузите й.
При следващия удар пръчката се счупи в гърба на Калан. по-голямото парче изхвръкна някъде в тъмното. Сестра Улиция се спря задъхана, обезумяла от ярост, стиснала безполезната дръжка. Калан очакваше, че ще я убие, но всъщност вече й беше все едно. Нямаше накъде да бяга. Пред нея нямаше бъдеще. След като не можеше да се пребори за живота на едно невинно младо момиче, значи животът й няма никакъв смисъл.
— Улиция — прошепна Армина и стисна другата за ръката. — Тя вижда Калан. Също като оня мъж в странноприемницата.
Сестра Улиция се облещи срещу посестримата си, явно удивена от думите й. Сестра Армина повдигна вежда.
— Трябва да разберем какво става.
Сестра Сесилия, която не бе чула думите на Армина, пристъпи към Калан с разкривено от ярост лице.
— Как смееш да се опълчваш на една Сестра? Ще одерем жива тая пикла и ще те принудим да гледаш, та да ти е за урок.
— Сестра ли? — попита момичето. — Вие сте Сестри?
Над нощта се спусна непоносима тишина. Светът на Калаи се въртеше бясно. При всеки следващ дъх имаше чувството, че в ребрата й се забиват ножове. По лицето й се стичаха сълзи от болката. Не можеше да престане да трепери, но продължаваше да стои пред момичето.
Сестра Улиция захвърли парчето пръчка, което продължаваше да стиска в ръката си.
— Сестри сме. Е, и? — попита подозрително тя.
— Тови ми заръча да се оглеждам за вас. Макар че вие не ми приличате много на нейни сестри.
Всички млъкнаха.
— Тови ли каза? — попита предпазливо Сестра Улиция. Малката кимна. Погледна иззад рамото на Калан.
— Една такава по-възрастна. Едра, по-едра от всички вас, та затова не ми прилича много на ваша сестра. Но ми заръча да отида да потърся сестрите й. Спомена, че сте три и че с вас пътува още една жена.
— И защо момиче като теб се е съгласило да изпълни желанието на Тови?
Девойчето отметна назад тъмната си коса. Поколеба се, но все пак отговори на въпроса й.
— Тя държи дядо ми в плен. Каза, че ако не изпълня желанието й, ще го убие.
Улиция се усмихна така, както Калан си представяше, че би се усмихнала една змия — ако змиите можеха да се усмихват.
— Виж ти, виж. Май ще излезе, че наистина познаваш Тови. И къде е тя?
Калан се надигна на една ръка. Момичето посочи напред.
— Ей там. На едно място със стари книги. Накара ме да й покажа къде се пазят книгите. Искаше да ви заведа при нея.
Сестра Улиция погледна другите две Сестри.
— Сигурно вече е намерила центъра на Каска.
Сестра Армина се изкикоти доволно и доволно тупна Сестра Сесилия по рамото, при което получи подобна реакция.
— Далече ли е? — попита нетърпеливо Сестра Улиция.
— Два дни път, може би три. Ако тръгнем на зазоряване. Сестра Улиция втренчи поглед в тъмнината.
— Два-три дни, значи… Как се казваш? — Джилиан.
Сестра Улиция срита Калан отстрани, при което я събори от момичето.
— Е, Джилиан, можеш да вземеш завивката на Калан. На нея няма да й трябва. За наказание тя ще стои на пост.
— Моля ви — Джилиан вдигна ръка на рамото на Калан, — ако не беше тя, щяхте да останете без водач, който да ви покаже къде е Тови. Моля ви, не я наказвайте. Та тя ви направи услуга.
Сестра Улиция се замисли за миг.
— Дай да се разберем така, Джилиан. След като защитаваш непокорната ни робиня, ще ти позволя да се погрижиш да не подвива крак тази нощ. Ако не ни се подчинява, така ще я напердаша, че ще я осакатя за цял живот. Ще я избавиш от това, ако се погрижиш да изкара тази нощ на крака. Какво ще кажеш?
Джилиан преглътна, но не отговори. Сестра Улиция сграбчи Калан за косата и я дръпна да стане.
— Погрижи се да остане права, защото в противен случай това, което ще й сторим, ще бъде по твоя вина, защото ще си спомогнала тя да не изпълни заповедта ни. Разбрахме ли се?
Джилиан облещи очи и кимна. Сестра Улиция се ухили лукаво.
— Добре тогава. — Обърна се към другите две. — Да вървим да поспим.
След като те се оттеглиха, Калан нежно погали по главицата девойчето, седнало в краката й.
— Приятно ми е да се запознаем, Джилиан — прошепна Калан, за да не я чуят Сестрите.
Джилиан й се усмихна.
— Благодаря ти, че ме защити — отвърна също шепнешком тя. — Удържа на думата си. — Нежно пое ръката на Калан и я задържа до бузата си за момент. — Ти си най-смелият човек, когото виждам след Ричард.
— След Ричард ли?
— Ричард Рал. Той беше тук преди време. Спаси дядо ми, но сега…
Гласът на Джилиан увисна във въздуха, тя отвърна глава от Калан, която нежно я погали по главата, с надеждата да облекчи мъката по дядо й. После й посочи с брадичка.
— Ей там в онази торба има още храна, Джилиан. Хапни си.
Калан трепереше от болка и изгаряше от желание да си полегне, но знаеше, че Сестра Улиция не е по празните заплахи.
— После… би ли постояла с мен през нощта? Имам нужда от приятел.
Джилиан й се усмихна. Искрената й усмивка стопли сърцето на Калан.
— Сутринта ще дойде още един приятел. — Калан повдигна въпросително вежди, в отговор на което Джилиан посочи небето. — Имам си гарван, казва се Локи. През деня ще дойде. Има си номера, които много ме разведряват.
Самата идея да си имаш гарван за приятел развесели Калан и тя се усмихна.
— Ще остана цялата нощ с теб, Калан. Обещавам. — Момичето я стисна за ръката.
Въпреки физическата болка и неясното бъдеще Калан беше щастлива. Джилиан остана жива. Калан спечели първата си битка и това постижение й подейства въодушевяващо.
Двадесет и четвърта глава
РИЧАРД ВЪРВЕШЕ между насъбралите се войници и приемаше поздравите им с усмивка и кимане. Не че му беше до усмивки, но се опасяваше, че в противен случай войниците ще го разберат погрешно. Очите на всички бяха вперени в него с очакване и надежда. Мнозина стояха мълчаливо изправени, притиснали юмрук до сърцето си, не само за да го поздравят, но и за да изразят гордостта си, че са негови воини. Ричард нямаше намерение да им преразказва ужасиите, които му показа Шота, затова се усмихваше топло — доколкото му бе възможно. Някъде отвъд лагера проблесна светкавица. Въпреки лагерния шум, създаван от хиляди хора и коне, дрънченето на ковашки чукове, разтоварването на провизии, разпределянето на дажби и крещенето на заповеди, Ричард успя да различи застрашителния тътен, който разтърси равнината Азрит. Под гневните буреносни облаци се сплъстяваха черни сенки. От време на време в неподвижния влажен въздух се врязваше вятър на талази, който подгонваше знамената и те заплющяваха. Едва надигнал се, вятърът утихваше внезапно — като авангард, хукнал обратно да докладва за надвиснала буря.
Но явно никой не обръщаше внимание на почернялото небе. Всички искаха да зърнат Ричард, който си проправяше път през лагера. Имаше времена, когато същата тази армия бе готова на всичко, за да го види мъртъв или пленен. Но това беше преди Ричард да стане Господаря Рал.
