продължително. Планинският масив в далечината изтъняваше до гигантски нос с формата на опашка на заспал звяр. Това явно беше южният връх на планинската верига, по която се движеха. На Калан не й се слизаше от планината. В планината се чувстваше защитена като в храм — вероятно защото, за разлика от откритите равнини, не беше изложена като на длан, върху която можеха да я забележат от много километри разстояние. В равнината сякаш беше без дрехи. Осъзна, че не би трябвало да се чувства така, след като едва ли би могла да изпадне в по-жалка ситуация от това да е забравена от всички робиня на Сестрите.
На края на планинския синор Калан като че мярна сгради. Ако не бе зрителна измама, то явно не ставаше въпрос за руини. Май наистина приличаха на сгради, а няколко от тях дори имаха нещо като покриви. Отначало гледката й се видя доста странна, но постепенно осъзна, че стените са срутени и затова видът на целия комплекс е толкова необичаен.
Следи от хора не се виждаха. Явно и те бяха отдавна забравени.
Дори сградите наистина да бяха изоставени, Сестрите не се почувстваха по-спокойни, отколкото където и да било. Предпазливостта им се дължеше на чувството за тотално владеене на ситуацията. На това конкретно място Калан споделяше неспокойствието им.
Трите Сестри почти не си размениха дума цял ден, говореха само ако се наложеше. Калан още усещаше болка в плешката си от изненадващия удар на Сестра Улиция. Ударът не бе наказание за престъпване на нещо — било то реално или въображаемо, — а по-скоро предупреждение да не им създава грижи. Сегиз- тогиз Сестрите изпитваха необходимост да демонстрират превъзходството си над околните, пък било то и като покажат на Калан, че са способни да й причинят болка просто защото им се е приискало. Тя трябваше да внимава какво си мисли, за да не би Сестрите да разберат отношението й към начина, по който се държат с нея. Та и в този случай просто преглътна достойнството си и каза само: „Да, Сестро“.
На Калан не й се щеше да се спъне някъде в тъмното, особено при положение, че навлизаха в местност, където земята бе доста поизровена от стичащите се от по-високите плата води. На такъв терен конете като нищо можеха да си счупят крак. Но тъй като бързаха да стигнат в Каска, Сестрите не искаха да спират, преди да е напълно мръкнало. А поискаха ли нещо, го получаваха. Калан знаеше, че никак няма да е приятно да започнат да си организират бивак след като е паднала нощта.
— Май усещам присъствие — прошепна Сестра Армина, напрегнала взор в тъмнината.
— И аз — отвърна Сестра Сесилия.
— Може би е Тови — додаде Армина.
— Може да е просто планинско муле. — Сестра Улиция явно не беше в настроение да стои и да умува. — Хайде. — Хвърли поглед през рамо на Калан. — Следвай ни плътно.
— Да, Сестро — отвърна Калан и подаде на спътничките си поводите на конете им.
Сестра Сесилия, която беше по-възрастна от останалите, с усилие напрегна уморените си мускули, за да се качи на седлото.
— Доколкото си спомням какво показват картите, скрити в подземията на Двореца на пророците, би трябвало да наближаваме мястото.
— И аз помня една древна карта — кимна Сестра Улиция, след като се настани на седлото. — Там го наричаха Необятната пустош. Така че би трябвало Каска да е разположена на онзи нос в далечината.
Сестра Армина въздъхна нетърпеливо и подкара коня си след другите.
— Значи най-сетне ще настигнем Тови.
— И ще се съберем — додаде Сестра Сесилия. — Ще има доста да ни обяснява.
Сестра Армина вдигна ръка в далечината.
— Нали си я знаете Тови — склонна е да пренебрегва някои свои задължения, понеже е убедена, че тя знае най-много. по-опърничава жена не съм срещала никога.
Калан беше на мнение, че същото се отнася и за самата Армина.
— Само да я пипна за гърлото, ще видим колко е опърничава — закани се Сестра Сесилия.
Сестра Армина пришпори коня си, за да настигне Сестра Улиция.
— Какво ще кажеш, Улиция, едва ли е била целия тоя път напразно?
— Тови ли? — Сестра Улиция я погледна през рамо. — Едва ли. Вярно, на моменти е голяма досадница, но в крайна сметка преследваме едни и същи цели. Освен това прекрасно знае, че ни трябват и трите кутии. Знае и какъв е залогът.
— Съвсем скоро ще разполагаме и с трите кутии — това е важното. А и вече ще сме в Каска, така че и по-рано да я бяхме настигнали, все тая. Така или иначе щеше да се наложи да тръгнем насам.
— Само не мога да разбера защо го е решила на своя глава — продължи да упорства Сестра Сесилия.
Сестра Улиция сви рамене. За разлика от другите две, тя като че ли бе по-спокойна, щом наближиха Каска.
— Може просто да се е озовала близо до части на Императорския орден и да е искала да ги избегне. И затова се е махнала от района възможно най-бързо. Мислила е с главата си — това е. Нали и бездруго знаеше, че трябва да дойдем тук. Може би й се е отворила възможност и тя я е използвала. В предпазливостта й няма нищо лошо — напротив. Така или иначе, планирахме да тръгнем към Каска. Не вярвам да е намислила някоя необмислена постъпка.
— Дано. — Сестра Сесилия изглеждаше разочарована, че няма върху кого да си излее гнева.
Продължиха да яздят в мълчание почти час, докато не стана съвсем ясно, че придвижването в тъмнината може да коства не само счупен крак на някой кон, но и безопасността на самите Сестри. Според Калан заветната цел на пътуването им си оставаше все толкова далеч. На фона на голото поле разстоянията бяха далеч по-големи, отколкото изглеждаха. Обекти, които на пръв поглед се струваха на човек едва на няколко километра, всъщност се оказваха отдалечени на дни път. Въпреки нетърпението си да се срещнат с Тови и да пристигнат в Каска Сестрите бяха уморени и решиха, че е време да спрат за нощуване.
Сестра Улиция слезе от седлото и подаде повода на Калан.
— Оправи бивака. Гладни сме.
— Да, Сестро — сведе глава Калан.
Незабавно спъна всички коне, за да не се отдалечават, после отиде при товарните мулета, за да разтовари багажа. Беше смъртно уморена, но знаеше, че има още доста часове, преди да има възможност да поспи. Трябваше да стъкми бивака, да сготви, да нахрани и напои конете, а също и да ги вчеше.
Сестра Улиция стисна Армина за ръката и я придърпа към себе си.
— Докато се оправим тук, ти иди да пообиколиш района. Трябва да разберем дали е било муле или нещо друго.
Сестра Армина кимна и веднага се отдалечи пеш в мрака. Сестра Сесилия изпрати с поглед Сестра Армина, която бързо изчезна в нощта.
— Наистина ли смяташ, че е муле?
Сестра Улиция я изгледа мрачно.
— Ако е муле, се придвижва с нашето темпо. Ако някой ни следи, Армина ще разбере.
Калан извади завивките, за да седнат Сестрите на меко върху голата земя. После понечи да вземе тенджера, за да започне приготвянето на вечерята.
— Тази вечер без огън — предупреди я Сестра Улиция. Калан я изгледа.
— Тогава какво да приготвя за вечеря, Сестро?
— Имаме сухари и сушено месо. И малко ядки. — Загледа се в нощта. — Няма да палим огън насред полето — вижда се отвсякъде. Извади само един от малките фенери.
Калан нямаше представа какво толкова притеснява Сестрите. Подаде фенера на Армина. Сестрата го запали с щракване на пръстите си и го сложи на земята пред себе си и Сестра Улиция. Пак не се виждаше достатъчно, че да може Калан да разопакова багажа спокойно, но все бе по-добре от нищо.
Беше се случвало на бивака им да попаднат патрулиращи войници. Сестрите не се стряскаха особено от такива неочаквани срещи — просто се справяха с препятствието с лекота и без капка милост.
При подобни сблъсъци Сестрите внимаваха да не оставят живи свидетели, които да се измъкнат, за да не достигне до войската някаква информация за тях. Калан допускаше, че подобни рапорти биха довели до тръгването на многобройни отряди от разярени мъже подире им. Не че Сестрите се страхуваха от това —
