просто бяха тръгнали да вършат работа и не искаха да губят излишно време.
Сега най-важната им задача бе да се доберат до Тови и последната кутия и те даваха всичко от себе си, за да я свършат колкото се може по-скоро. Калан едва ли не остана изненадана, че още не бяха успели да открият Тови — особено при положение, че явно в момента за Сестрите нямаше нищо по-важно и ценно от техните три кутии.
Само дето не бяха техни, а на Господаря Рал. Сестрите ги бяха откраднали от двореца на Ричард Рал.
Веднъж в бързината попаднаха на доста многобройна част на Императорския орден. Сестрите бързаха да си продължат по пътя, но онези се бяха разположили напряко. Сестрите изчакаха да се стъмни и минаха през спящия бивак. Всеки път, когато някой от войниците ги видеше, една от Сестрите хвърляше безмълвно заклинание, което поваляше човека на място, без гък. Сестрите убиваха всички по пътя си без никакви угризения. Придвижваха се през бивака безшумно, без страх, самоуверено. Онази нощ Калан преброи доста жертви. Сестрите ги тъпчеха като мравки.
Но от този случай бе минало доста време; оттогава не бяха срещали военни части. Армията на Императорския орден бе изостанала далече назад и от известно време не бе на дневен ред като проблем. Но това не означаваше, че не ги дебнат други опасности. Така че Сестрите бяха доста изнервени. За нула време бяха готови да се превърнат на истински усойници.
Доста време след като Сестра Армина се върна от безплодната си обиколка и трите Сестри вечеряха, Калан все още имаше задължения. Едва когато приключи с всичко, й бе позволено също да хапне. Тъкмо разресваше конете, когато й се стори, че чува стъпки по каменистия терен. Звукът я изтръгна от мислите й за войниците. Ръката й с гребена увисна.
Погледна през рамо и с изненада видя на ръба на осветения от фенера кръг да стои слабичко момиче с къса тъмна коса.
Единствената светлина освен мимолетното надничане на луната между облаците идваше от мъждукащия фенер на Сестрите, така че не се виждаше много добре, но Калан беше сигурна, че бледите очи на младата жена гледат точно в нея.
Беше съвсем ясно, че тя вижда Калан.
— Моля ви… — пророни тя. Калан вдигна пръст пред устните си, за да не би Сестрите да ги чуят. Също като онзи мъж в странноприемницата, това момиче виждаше Калан и я помнеше. Калан бе удивена и в същото време се боеше, че с непознатата ще се случи същото, което сполетя и ханджията.
— Моля ви — повтори момичето, този път по-тихо, — бихте ли ми дали нещо за ядене. Умирам от глад.
Калан хвърли поглед към Сестрите. Те бяха увлечени в разговор, затова тя бръкна в торбата до краката си и извади парче сушено еленско. Пак вдигна пръст на устните си и подаде месото на момичето. Тя кимна и не издаде нито звук. Пое месото жадно в две ръце и моментално отхапа от него.
— Върви си — прошепна й Калан, — изчезвай, преди да са те усетили. Бързай!
Момичето погледна Калан, после леко встрани и се облещи. Долната й челюст увисна.
— Виж ти, виж — чу се страховит глас иззад гърба на Калан. — Май малкото муле е дошло да краде от храната ни.
— Моля ви, тя беше гладна — проплака Калан с надеждата да потуши гнева на Сестра Улиция, преди да се е разпалил. — Помоли за нещо за хапване. Не го е откраднала. Дадох й от моята дажба, не съм докосвала вашето.
Другите две Сестри застанаха до Улиция и трите заприличаха на същински хищници. Сестра Армина вдигна фенера, за да виждат по-добре.
И трите имаха вид, все едно се канят да оглозгат детето до кокал.
— Сигурно ни е чакала да заспим — продължи Сестра Улиция и се надвеси към малката, — за да се промъкне и да ни пререже гърлата.
Очите на уплашената млада жена заблестяха на светлината, щом се вдигнаха да ги погледнат.
— Не съм ви дебнала. Бях гладна. Просто се надявах да се добия с нещо за хапване. Помолих, не съм откраднала.
Жената напомни на Калан на малкото момиченце в странноприемница „Бялото конче“, което тя обеща да закриля — детето, което Сестра Улиция уби жестоко. Вечер, преди Калан да заспи, ужасният спомен продължаваше да я преследва. Неизпълненото обещание прогаряше болезнена рана в душата й. Дори момичето да не бе запомнило думите на Калан достатъчно дълго, че да останат в съзнанието й, тя ненавиждаше факта, че е обещала нещо и не го е спазила.
Това момиче обаче беше по-голямо, малко по-височко. По очите й Калан разбра, че тя осъзнава истинските размери на заплахата. Явно разбираше за какво става въпрос. Зрелостта тепърва щеше да се разстеле върху хоризонта на нейния живот.
Сестра Армина най-неочаквано я зашлеви, при което тя се завъртя и падна на земята. Сестрата скочи отгоре й. Момичето покри главата си с ръце, като в същото време се опита да се извини, задето бе помолила за храна. Сестра Армина продължи да я налага, като същевременно дереше яростно дрехите й.
Щом Сестрата се изправи, в ръката й блесна нож, който Калан не разпозна. Размаха го на светлината, после го хвърли в краката на Сестра Улиция.
— Вижте какво намерих. Както предположи и ти, сигурно е възнамерявала да ни изчака да заспим и да ни нападне.
— Не съм искала да ви навредя! — извика момичето, щом Сестра Улиция вдигна дъбовата си пръчка. Калан знаеше прекрасно какво предстои и се хвърли да прикрие с тялото си момичето, да я защити. Пръчката на Сестра Улиция се стовари върху нейния гръб, точно там, където я бе уцелила и предишния път. Малката трепна, щом пръчката изтрака в кост. Калан изпищя от болка. С всички сили тя изтика младата жена встрани от Сестрите, като се стараеше да я предпази да не я наранят.
— Оставете я! — изкрещя Калан. — Та тя е още дете. Едно гладно дете — това е всичко! Не може да ви направи нищо!
Изпаднала в паника, малката се вкопчи във врата на Калан с клечестите си ръчички, все едно той беше единственият корен на ръба на скала. Ако в този миг Калан имаше силата да убие Сестрите, би го направила. Тя обаче можа само да препречи пътя им към нещастното създание; знаеше, че опита ли се да им се опълчи, те ще си отмъстят подобаващо и тогава няма да е от никаква полза на детето. Затова направи каквото й позволяваше ситуацията.
Сестра Улиция й нанесе още един удар в плешката. Калан стисна зъби, за да посрещне болката. Пръчката забарабани яростно по гърба й.
— Пусни хлапачката! — крещеше Сестра Улиция, докато налагаше Калан.
Момичето трепереше от ужас.
— Спокойно — успя да пророни Калан, щом си пое дъх. — Няма да им позволя да ти сторят нищо. Обещавам.
Момичето успя да прошепне в ухото й едно „благодаря“.
Въпреки отчаяното си желание да защити невинното дете Калан също толкова отчаяно се стараеше и да запази връзката си с този свят. Момичето знаеше, че Калан съществува. Виждаше я, чуваше я, помнеше я. Калан се нуждаеше именно от тази нишка, за да се завърне по нея обратно в света на хората.
Сестра Улиция пристъпи напред и нанесе още по-силен удар по гърба на Калан. Калан съзнаваше опасността за себе си, но нямаше да допусне да причинят на това дете същото, което сториха на предишното. Малката не бе направила нищо, с което да заслужи онова, което й крояха.
— Как смееш…?
— Ако искате да убиете някого — изкрещя Калан в лицето на Сестра Улиция, — убийте мен, но нея не я закачайте. Тя не представлява заплаха за вас.
Сестра Улиция би го направила с удоволствие, така че продължи да я налага усърдно като обезумяла. Болката започваше да замъглява съзнанието на Калан, но тя нямаше да се мръдне и нямаше да позволи на Сестрата да удари момичето.
Девойката се криеше зад по-едрата от нея Калан и крещеше не от страх пред онова, което биха могли да й сторят Сестрите, а от мъка от това, което причиняваха на Калан. Пръчката изпращя потресаващо, щом
