— Ричард, трябва да се съсредоточиш върху заплахата, която се опитва да ти отнеме живота — напомни му Зед. — Армията на Джаганг наброява хиляди войници. Те тъпчат всичко по пътя си, заробват наред.
— Знам това. Ето защо не бихме могли да се изправим насреща им — ще загубим.
Лицето на Зед пламна.
— Значи предлагаш да ги оставим да завладеят Новия свят необезпокоявани? Възнамеряваш да позволиш на армията на Джаганг да нахлуе безпрепятствено във всеки град, който се изпречи на пътя й, да допуснеш да се случи всичко онова, за което ни разказа Джебра? Искаш да им позволиш да колят и бесят наред?
— Мисли за разрешението, не за проблема — напомни на дядо си Ричард.
— Тази максима едва ли звучи успокоително за жертвите, посечени от войниците на Ордена.
Ричард застина на място и се втренчи в дядо си, като че думите на Зед го оставиха без ума и дума.
— Виж, точно сега нямам време за всичко това — отрони накрая и прокара пръсти през косата си. — Ще говорим, когато се върна. Всяка минута е ценна. Вече изгубих твърде много време. Надявам се все още да не е станало твърде късно.
— Твърде късно за какво! — изпухтя Зед.
Ничи чу нечии стъпки да приближават по стъпалата. В стаята връхлетя Джебра.
— Какво става? — попита тя Зед.
— Внукът ми е решил, че трябва да загубим войната, че не бива да влизаме в битка с армията на Джаганг.
— Сигурно се шегуваш, Господарю Рал — възкликна тя. — Не може да оставиш онези изверги да… — Гласът й увисна във въздуха. Тя пристъпи напред и се вгледа в лицето на Ричард. Закова се на място, после отстъпи назад. Лицето й беше станало бяло като платно. Долната й челюст увисна, тя понечи да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук. Лицето й бе сковано от ужас. Забели очи и припадна. Том успя да я улови във въздуха и внимателно я положи на гранитния под. Всички се събраха около падналата в несвяст жена.
— Какво стана? — попита Том.
— Нямам представа — призна Зед, докато коленичеше, опрял пръсти в челото на Джебра.
— Припадна. Не знам защо.
Ричард се запъти към вратата, зад която започваше желязна стълба към вътрешността на Кулата.
— Погрижи се за нея, Зед, ти разбираш от лечителство. Джебра е в добри ръце. Не мога да си позволя да изгубя нито миг повече. — На прага се обърна. — Ще се върна веднага щом мога — обещавам. Не би трябвало да отнеме повече от няколко дни.
— Но, Ричард…
Вече беше тръгнал надолу по железните стъпала.
— Ще се върна — провикна се към тях, гласът му отекна в мрака.
Без да се замисли, Кара тръгна след него в тъмната Кула. Ничи не искаше да го оставя да се отдалечи прекалено, но знаеше, че ще му отнеме няколко мига, докато призове Плъзгата, затова прецени, че разполага с още малко време. Докато Зед се суетеше около Джебра, Ничи клекна от другата й страна и опипа челото й.
— Гори.
Зед погледна Ничи така, че едва не й спря сърцето.
— Получава видение.
— Откъде знаеш?
— Знам туй-онуй за прорицателките, а тази специално я познавам добре. Виденията й са много силни. Джебра е по-чувствителна от повечето прорицателки. Понякога, докато получава видение, не издържа на емоциите. Явно този път е било толкова мощно, че е изпаднала в несвяст.
— Мислиш ли, че е свързано с Ричард?
— Не бих могъл да знам — отвърна старият магьосник. — Тя сама ще трябва да ни каже.
Зед явно нямаше желание да налучква. Но все пак точно преди да припадне, Джебра погледна Ричард в очите. Ничи нямаше време за любезности. Не можеше да допусне Ричард да замине без нея — а беше убедена, че той ще го направи, ако тя не бъде където трябва, щом той е готов. Но в същото време не можеше да тръгне, без да разбере дали видението на Джебра е свързано с него и дали няма да им разкрие нещо важно.
Ничи пъхна ръка под главата на жената и притисна пръсти в основата на черепа й.
— Какво правиш? — попита подозрително Зед. — Ако е онова, което си мисля, трябва да те предупредя, че е твърде безразсъдно и опасно.
— Невежеството също е безразсъдно и опасно — отвърна Ничи, докато освобождаваше струйка магия.
Джебра отвори очи и ахна.
— Не…
— Спокойно, ето така… — успокои я Зед, — всичко е наред, скъпа. Тук сме, до теб.
— Какво видя? — попита направо Ничи, без да губи време. Изпълнените с ужас очи на Джебра намериха Ничи. Протегна се и я сграбчи за яката на роклята.
— Не го оставяй сам!
Нямаше нужда да я пита кого има предвид.
— Защо? Какво видя?
— Не го оставяй сам! Не го изпускай от поглед — дори за миг.
— Но защо? Какво ще стане, ако го оставя сам?
— Оставиш ли го, ще го изгубим.
— Как така? Какво видя?
Джебра се пресегна и с две ръце придърпа към себе си лицето на Ничи.
— Върви! Не го оставяй сам. Няма значение какво съм видяла. Ако не остава сам, няма да се случи. Разбра ли? Ако допуснеш да се отдели от тебе и от Кара, ще бъде все едно какво съм видяла. Не бива да го допускаш за нищо на света. Само това е важното. Върви! Бъди с него!
Ничи преглътна и кимна.
— по-добре я послушай — посъветва я Зед. — Аз не мога нищо да направя. Всичко зависи от теб.
Хвана ръката й и я стисна — не като Първи магьосник, а като дядо на Ричард.
— Не се отделяй от него, Ничи. Пази го. Той може да е Търсачът, Господарят Рал, предводителят на Д’Харанската империя, но дълбоко в сърцето си е най-обикновен горски водач. Нашият Ричард. Разчитаме на теб.
Ничи го погледна. Думите му изведнъж прозвучаха дълбоко по човешки, нямаха нищо общо с мащабните цели за опазване свободата на Новия свят — в тях личеше просто обич към човека Ричард. В този миг тя разбра, че без дълбоката и искрена загриженост към Ричард като към човек всичко останало е без значение. Ничи понечи да се надигне, но Джебра я дръпна към себе си.
— В това видение не става въпрос за нещо, което евентуално би могло да се случи. Сигурно е. Не го оставяй сам, иначе ще го унищожи.
— Кой ще го унищожи?
Джебра прехапа долната си устна и сините й очи се изпълниха със сълзи.
— Черната вещица.
Ничи усети как към раменете й пропълзява внезапен леден ужас.
— Върви! — прошепна Джебра. — Моля те, побързай. Не допускай да тръгне без теб.
Ничи скочи и се втурна през стаята. На прага спря и се обърна. Сърцето й биеше толкова бясно, че едва се държеше на краката си.
— Кълна ти се, Зед. Докато дишам, той ще бъде под моя закрила.
Видя как Зед й кимна, по старческото му лице се отрони сълза.
— Побързай.
Ничи се обърна и изтича по железните стъпала, като вземаше по две наведнъж. Какво ли друго бе видяла Джебра, какво ли очакваше Ричард, ако се отдели от тях, ако го оставят сам. Всъщност едва ли имаше особено значение каква съдба го очаква според видението — важното беше, че Ничи нямаше да
