ниво — и това Рейчъл го знаеше още от детските й години. Затова доста се учуди, че я вижда в пещера.
— Кралице Вайълет, какво правите на това ужасно място?
Вайълет я изгледа продължително, после тикна под носа на Рейчъл парче тебешир. — Това е моето наследство.
— Моля? — не разбра добре Рейчъл.
— Моят дар — сви рамене Вайълет. — Е, не точно дар, но нещо подобно. Как да ти кажа, аз произхождам от артистичен род. Нали си спомняш Джеймс? Дворцовият художник?
— Дето имаше само една ръка — кимна Рейчъл.
— Именно — провлачи Вайълет. — Беше доста дързък. Мислеше си, че само защото е роднина на Кралицата, ще му се разминат някои провинения. Но не позна.
— Роднина ли? — примигна Рейчъл.
— Далечен братовчед или нещо подобно. Имаше далечни родствени връзки с кралския род. Този изключителен ген носи уникална дарба за… художественост. Кралската фамилия на Тамаранг продължава да носи гена на тази древна дарба. Майка ми не притежаваше тази способност, но по тази кръвна линия явно я е предала на мен. По онова време обаче единственият, за когото знаехме, че притежава тази дарба, беше Джеймс. И така, той бе избран за дворцов художник в двора на майка ми — кралица Милена.
Търсачът, имам предвид предишният Търсач, Ричард, преди да създаде неприятностите, довели до убийството на майка ми, уби и Джеймс. Страната ни, за пръв път в историята, остана без своя художник, който да пази короната.
Тогава ние не знаехме, че всъщност този древен талант е запазен и у мен. — Посочи високата жена до себе си. — Но Шеста го забеляза и ми каза за удивителната ми способност. Оттогава ми помага да се науча да я използвам, напътства ме в моите… уроци по изкуство.
Мнозина не бяха съгласни аз да се възкача на трона — сред тях и някои от най-висшите сановници в двореца. За щастие обаче Шеста ми разкри техните тайни комплоти. — Вдигна тебешира пред лицето на Рейчъл. — Изменниците се намериха изобразени на тези стени. Погрижих се всички да разберат какво се случва с тях. Благодарение на това, както и с помощта и съветите на Шеста, аз се възкачих на трона. Вече никой не дръзва да ми се опълчи.
Някога, докато живееше в двореца, Рейчъл бе възприемала Вайълет като изключително опасна. Навремето обаче тя не бе и подозирала колко по-опасна може да стане тя. Обзе я чувство за съкрушителна безнадеждност.
Вайълет и Шеста чуха Самюъл да се връща и вдигнаха глави. Страхувайки се да не получи нов удар от Вайълет, Рейчъл реши да не гледа. Усети, че Самюъл приближава само по тежкото му дишане.
Вайълет вдигна ръка и даде знак на Рейчъл да се отстрани от пътя. Рейчъл незабавно се подчини, ужасно щастлива, че й се удава възможност да се отдалечи от плесницата на Вайълет.
Самюъл носеше кожена торба, завързана с шнур. Остави я внимателно на земята и я отвори. Погледна към Шеста. Тя го подкани с ръка да продължи.
Вътре явно имаше някаква кутия. Щом кутията се показа от торбата, Рейчъл видя, че е черна като смъртта. Имаше чувството, че всички ще бъдат всмукани в черната бездна на отвъдния свят.
С една ръка Самюъл вдигна страховитата вещ към Шеста. Тя се усмихна и протегна ръка.
— Както обещах — рече тя на Вайълет. — Представям ви кутията на Орден на Кралица Вайълет.
Рейчъл си спомни как Кралица Милена се отнасяше към този предмет със същото благоговение. Само дето сега кутията не беше обсипана със злато, сребро и скъпоценни камъни. От Зед Рейчъл знаеше, че истинската кутия на Орден се намира под всичките тези скъпоценности. Вероятно пред нея сега беше кутията, която е била скрита, докато Рейчъл я отмъкваше от двореца по заръка на магьосник Гилер.
Сега Гилер беше мъртъв, Ричард вече не притежаваше Меча на истината, а Рейчъл пак бе в лапите на Вайълет. А ето че Вайълет се сдоби и с безценната кутия на Орден, принадлежала някога на майка й.
— Виждаш ли, Рейчъл? — ухили се самодоволно Вайълет.
— За какво са ми онези дърти, безполезни съветници? Могат ли те да постигнат онова, което съм постигнала аз? За разлика от тези безволеви хора, с които си се събрала, аз винаги преследвам целите си докрай. Така се става Кралица.
Получих си обратно кутията на Орден. Върнах си и теб.
— Пак размаха тебешира. — И ще получа и Ричард, за да си понесе наказанието.
— Да сложим край на тази радостна среща — въздъхна Шеста. — Вие получихте онова, което искахте. Сега двамата със Самюъл трябва да обсъдим следващата му задача, а за вас е време за нов урок по изкуство.
— Да, урокът ми — усмихна се заговорнически Вайълет и изгледа гневно Рейчъл. — В двореца те чака желязна клетка. Което ме навежда на мисълта за наказанието ти.
— В такъв случай, аз да вървя, Кралице моя — сведе глава Шеста.
Вайълет я освободи с махване на ръка. Шеста подхвана Самюъл под мишница и двамата се отдалечиха. Той трябваше да внимава да не падне, докато стъпваше опипом върху камъните и между тях. Шеста като че се плъзгаше напред без никакви затруднения въпреки слабата светлина.
— Хайде — рече Вайълет с преднамерено жизнерадостен глас, от който Рейчъл тръпки я побиха. — Можеш да ме погледаш как рисувам.
Докато Вайълет вземаше факлата си, Рейчъл се изправи на разтрепераните си крака и тръгна след Кралицата си. Мъждукащият пламък осветяваше стените, покрити с безчет рисунки на ужасни сцени на изтезавани хора. По стените нямаше празно местенце, което да не е изрисувано с някоя грозна картина. Рейчъл изпитваше нужда да е с Чейс, липсваше й неговата увереност, усмивката му, с която я насърчаваше, бащинската му ръка на рамото й. Толкова го обичаше. А Самюъл го уби; уби всичките й надежди и мечти. Обладана от неизразима безнадеждност, тя потъна след Вайълет в тъмната паст на пещерата, още по- дълбоко в недрата на лудостта.
Двадесет и втора глава
НИЧИ ЗАБЕЛЯЗА РИЧАРД да стои на назъбения крепостен вал, недалеч от високата кула, втренчил поглед в изоставения град далеч долу. Здрачът потъмняваше цветовете на гаснещия ден и обливаше в сиво тучните зелени ливади. Кара бе застанала малко по-встрани, безмълвна, но нащрек.
Ничи го познаваше достатъчно добре, че веднага да забележи напрежението в тялото му. Познаваше и Кара, за да види как състоянието му се отразява и на нея и сковава пресилено спокойното й поведение. Ничи притисна с юмрук корема си, където усещаше да се затяга възел от тревожност и безпокойство.
Сплесканите сиви облаци бяха помътнели и сегиз-тогиз от тях политаха капки дъжд. Откъм планинските проходи се чуваше далечен тътен — обещание за бурна нощ. Въпреки неспокойните облаци въздухът бе необичайно кротък. Горещината на деня внезапно бе изчезнала, сякаш побягнала пред приближаващата буря. Щом спря, Ничи отпусна ръка на стената и вдиша дълбоко влажния въздух.
— Рика каза, че си искал да ме видиш. Спешно. Ричард бе планинска буря, затворена в човешки образ.
— Трябва да замина. Веднага.
Ничи някак си бе очаквала да чуе точно това. Погледна Кара, но Морещицата не реагира. Той беше потиснат вече дни наред. Напоследък избягваше всички, явно имаше нужда да обмисли добре чутото от Джебра и Шота. Зед посъветва Ничи да го остави сам с мислите му. Тя и бездруго щеше да постъпи точно така — никой не познаваше по-добре от нея мрачните му настроения.
— Тръгвам с теб — рече тя с категоричност, която не допускаше възражения.
— Би било добре да мога да разчитам на присъствието ти — кимна разсеяно той. — Особено сега.
Ничи се радваше, че той се съгласи с нея, но възелът на безпокойството се затегна още повече при последните му думи. Наоколо се усещаше недвусмислено чувство за опасност. Точно в този момент нейната задача бе да гарантира, че каквото и да е намислил той, тя ще се погрижи за неговата сигурност.
— Кара също идва.
— Разбира се — кимна той, без да отвръща поглед от далечината.
Ничи установи, че вниманието му е съсредоточено на юг.
