се свлече на колене. Усети по брадичката й да се стича топла кръв. Вайълет беше станала много по-силна отпреди.
Болезнената плесница сякаш стовари отгоре й цялото й минало, сякаш всичко бе сън и тя пак извикваше наяве кошмара на предишния си живот. Пак беше съвсем сама, без Гилер, без Ричард, без Чейс — без никой, който да й помогне. Пак беше безпомощна пред Вайълет, сам-самичка на този свят.
Усмивката на Вайълет се беше изпарила. Докато Рейчъл бе коленичила пред нея, тя така присви очи, че Рейчъл преглътна.
— Той ме нападна. Тогава беше Търсач. Ричард ме нападна, причини ми болка без причина. — Вдигна юмруци на хълбоците си. — Ужасна болка. Нападна и нарани едно дете! Счупи ми челюстта. Разби ми зъбите. Нарани ми езика, точно както ми беше обещал. Останах няма. — Гласът й се сниши до ръмжене, от което кръвта на Рейчъл замръзна в жилите. — И това бе най-малкото, което изстрадах. — Вайълет си пое дъх, за да се успокои. Приглади с длани розовата си копринена рокля. — Съветниците на майка ми не можаха да направят абсолютно нищо. Станеше ли въпрос да се свърши нещо свястно, те бяха пълни некадърници. Предлагаха какви ли не помади и отвари и аромати и заклинания. Правеха жертвоприношения на добрите духове. Използваха пиявици и вендузи. Нищо не помогна. Майка ми бе погребана без мен. Защото бях в несвяст.
Дори звездите не можаха да кажат нищо за моето състояние и шансове за оцеляване. Съветниците само стояха отстрани и кършеха пръсти — и вероятно крояха заговори кой да отмъкне короната, след като умра. Подозирам, че ако се бях забавила, все щеше да се намери кой да ми помогне да отида при майка си. Чух ги как си шушукат, притеснени да не би да стана Кралица. — Вайълет си пое дъх, за да се успокои. — Насред кошмарните болки и страдания, насред мъката и агонията, докато бях обладана от страх, че някой ще дойде и ще ме убие, се появи Шеста и ме спаси. — Посочи жената до себе си. — Точно когато имах най- голяма нужда, Шеста дойде и ми помогна да спася короната и Тамаранг. В момент, когато всички бяха отвърнали глава от мен.
— Но… но вие не сте достатъчно възрастна, за да станете Кралица — заекна Рейчъл.
Разбра, че е допуснала грешка, още щом думите излязоха от устата й, преди да е имала време да ги осмисли. Вайълет замахна с другата си ръка и зашлеви Рейчъл и по другата буза. После я сграбчи за косата и грубо я дръпна да застане на колене. С едната си ръка Рейчъл прикри пулсиращата си буза, докато с другата изтри кръвта от устните си.
Вайълет сви рамене, без да обръща внимание на болката и кръвта, които бе предизвикала.
— Грешиш, през последните няколко години пораснах достатъчно. Вече не съм онова дете, което си спомняш от времето, докато живееше в двореца и се радваше на нашата щедрост и добрина.
Рейчъл не беше на мнение, че Вайълет е пораснала достатъчно, за да бъде Кралица, но бе достатъчно умна, че да не повтори грешката си. Освен това не би нарекла робството си и отношението, което получаваше, „добрина“.
— Шеста ми помогна да се възстановя. Тя ме спаси.
Рейчъл се вгледа в бледото усмихнато лице.
— Предложих й услугите си. Вайълет ме прие в двореца. Съветниците на майка й определено не си вършеха работата както подобава.
— Шеста използва силата си, за да излекува счупената ми и лошо инфектирана челюст. Бях доста поотслабнала, понеже единствената ми храна бе само рядък бульон. Благодарение на Шеста постепенно започнах пак да се храня и възвърнах силите си. Пораснаха ми нови зъби. Не бях чувала на някого да са му поникнали трети зъби, но ето че това се случи с мен.
Но колкото и да бях добре, все още не можех да говоря. И когато укрепнах достатъчно, Шеста използва удивителните си способности, за да направи така, че да ми израсте нов език. — Тя стисна ръцете си в юмруци. — Защото бях изгубила езика си заради Търсача.
— Заради предишния Търсач — поправи я тихо Шеста. Вайълет кимна утвърдително, вече доста поуспокоена.
Усмивката се върна на пухкавото й лице. Рейчъл познаваше добре тази усмивка.
— А ето че сега и ти си тук. — В тона й се долавяше недвусмислена заплаха.
— Ами другите? — попита Рейчъл в опит да печели време. — Какво стана със съветниците на Кралицата.
— Аз съм Кралицата! — Явно, наред с всичко останало, избухливостта на Вайълет също бе набъбнала.
Шеста лекичко я докосна по гърба, при което Вайълет се извърна и я погледна с усмивка. Пак си пое дъх, за да се успокои, все едно някой й бе казал да внимава с обноските. най-сетне отговори на въпроса на Рейчъл.
— Съветниците на майка ми не са ми нужни. Те и бездруго бяха напълно безполезни. Сега тази роля изпълнява Шеста, при това доста по-добре от онези глупаци. Все пак никой от тях не би могъл да ми даде нов език, нали така?
Рейчъл погледна Шеста. Вълчата усмивка пак беше на устните на жената. Призрачните сини очи сякаш надзъртаха право в разголената душа на Рейчъл.
— Подобно нещо е далеч над възможностите им — рече онази с тих глас, в който се долавяше тежест и авторитет. — За мен обаче нямаше никакъв проблем.
Рейчъл се запита дали Вайълет е заповядала съветниците на майка й да бъдат екзекутирани. Докато Рейчъл живееше в двореца, принцеса Вайълет, застанала до майка си, правеше първите си стъпки в издаването на смъртни присъди. Днес, когато вече беше Кралица, при това със съветничка като Шеста до себе си, едва ли имаше граници за прищевките й.
— Шеста ми върна езика. Върна ми гласа. Търсачът се заблуждаваше, че ми е отнел всичко това, но ето че аз си го върнах. Тамаранг е в сигурни ръце под мое ръководство.
Ако не знаеше съвсем точно какви последствия би имало това за нея, Рейчъл би се изсмяла при мисълта, че Вайълет е станала Кралица. Рейчъл бе живяла в двореца в Тамаранг като компаньонка на Вайълет, но на практика това означаваше нейна лична робиня. Майката на Вайълет, Кралица Милена, бе взела Рейчъл от едно сиропиталище с идеята дъщеря й Вайълет да има върху кого да се учи; да разполага с някой по-слаб до себе си, когото лесно може да тормози и обижда.
Рейчъл не само че избяга, ами и взе със себе си безценната кутия но Орден, която беше у Кралица Милена, за да я предаде впоследствие на Ричард, Зед и Чейс.
Това се случи преди доста време. Вайълет би трябвало да е в девическа възраст, макар че Рейчъл много-много не я биваше да познава кой колко е голям. Във всеки случай беше значително пораснала в сравнение с последния път, когато се видяха. Косата й беше още по-дълга. Тялото й беше наедряло. Лицето й бе станало обло като питка, но очичките й бяха останали все така мънички, чернички и пресметливи. Нямаше и следа от детинското й излъчване. Гръдта й се беше наляла, изглеждаше като истинска жена, току-що излязла от пубертета. Тя и бездруго беше по-голяма от Рейчъл, но сега разликата в годините им изглеждаше значителна.
И въпреки всичко Рейчъл не я смяташе за достатъчно пораснала, че да носи корона на главата си.
Вайълет обаче беше Кралица.
Голите колене на Рейчъл, опрени в твърдия камък, я боляха неистово. Не посмя да помоли за разрешение да се изправи, но все пак не се стърпя и зададе въпрос.
— Вайълет…?
Пляс.
Вайълет я зашлеви изневиделица, явно бе очаквала извинение, не въпрос. На Рейчъл й се зави свят. Ударът беше толкова силен, че нищо чудно да й се бе разклатил зъб. Предпазливо опипа с език, за да провери дали не се е отворила дупка.
— Кралице Вайълет! — изръмжа Вайълет. — Не повтаряй тази грешка, че да не бъдеш подложена на мъчения като подстрекател към измяна.
— Да, Кралице Вайълет. — Рейчъл преглътна буцата на ужаса.
Вайълет се усмихна победоносно. Тя наистина беше Кралица.
Рейчъл знаеше, че Вайълет си пада само по най-изискани вещи, все едно дали става въпрос за пердета или за чинии; обичаше само най-красивите рокли и най-скъпите бижута. Държеше около нея всичко да е на
