забравил напълно за присъствието й. Рейчъл хвърли поглед към светлината и се опита да прецени дали би могла да се измъкне покрай дългите му крака. Можеше да пробва да го финтира и да избяга в противоположната посока — сигурно щеше да се получи. Но пък той беше огромен в сравнение с нея и със сигурност бягаше по-бързо, особено сега, когато крачетата й бяха отекли от продължителното връзване. Ако обаче не й беше взел ножовете… И все пак, ако е достатъчно бърза, може би щеше да успее да му се измъкне.
Но преди да е понечила да пробва, онзи пак я забеляза. Сграбчи я за яката и я дръпна да стане, после я блъсна напред, още по-дълбоко в пастта на пещерата. Рейчъл политна и едва намери къде да стъпи между камънаците. Нещо пред нея се размърда и тя се закова на място.
— Виж ти, виж… — вряза се в тъмнината остър като бръснач глас. — Посетители.
Особено последната дума прозвуча като просъскване на змия.
По кожата на Рейчъл пропълзяха ледени тръпки, докато се взираше в тъмнината с облещени очи. Изобщо не й се мислеше на кого ли принадлежи този глас.
От мрака, сякаш направо от отвъдния свят, се материализира сянка, която се плъзна напред към приглушената светлина.
Само че сенките не се усмихват, каза си Рейчъл. Пред нея стоеше жена — висока жена в дълга черна роба. Дългата й чуплива коса също беше черна. За сметка на това кожата й беше толкова бяла, че лицето й сякаш се носеше като отделено в тъмнината. Напомни на Рейчъл на кожата на саламандър албинос, скрит под горския килим от листа денем, недокоснат от слънчева светлина. Всичко у нея — от грубата черна канава на роклята й, през пергаментовата й плът, изопната върху кокалчетата, до твърдата й коса — изглеждаше изсъхнало като опечен на слънцето труп.
Усмихваше се така, както Рейчъл си представяше, че би се усмихнал вълк, ако в леговището му най- неочаквано тупне вечеря.
Макар очите й да бяха сини, цветът им бе воднистобял като кожата й, така че едва ли не изглеждаше сляпа. Но се насочи право към Рейчъл, така че явно виждаше прекрасно не само на светло, ами по всяка вероятност и в пълен мрак.
— Дано поне да си струва — рече мъжът зад Рейчъл. — Малката кучка ме намушка в крака.
Рейчъл го стрелна с очи през рамо. Тя не знаеше името на мъжа. Той не си направи труда да й се представи. Откакто я плени, говореше съвсем малко, едва ли не сякаш тя беше не човек, а неодушевен предмет, който бе взел отнякъде. По същия начин би се отнасял и към чувал зърно, метнат през седлото.
— Ти уби Чейс — рече Рейчъл. — Заслужаваш много повече от едно намушкване.
— Кого си убил? — смръщи чело жената.
— Мъжа, който беше с нея.
— А, той ли. Значи си го убил? — Явно любопитството й бе събудено. — Сигурен ли си? Погреба ли го?
— Мисля, че е мъртъв. Хората не се възстановяват след такива рани. Заклинанието ме скри достатъчно добре, точно както ти ми обеща, така че той изобщо не ме забеляза. Нямах време за губене, за да тръгна да го закопавам, защото знаех, че искаш да се върна възможно най-бързо.
Тя се ухили широко. най-сетне се приближи и като протегна ръка, прокара кокалестите си пръсти през гъстата му коса. Призрачните й сини очи го огледаха най-внимателно.
— Много добре, Самюъл — изгука тя. — Чудесно. Самюъл приличаше на куче, почесано зад ушите.
— Благодаря, Господарке.
— Донесе ли и другото?
Той кимна енергично. На лицето му грейна усмивка. Може би заради особените му златисти очи Рейчъл го бе определила като студен човек, но усмивката скри истинската му същност. Сега й се стори доста по- симпатичен, макар че беше убедена, че за нея винаги ще си остане чудовище. Една топла усмивка едва ли щеше да промени стореното от него.
Настроението на Самюъл изведнъж се приповдигна. Рейчъл никога не го бе виждала толкова щастлив. Тъй като обаче през повечето време той я държеше вързана в чувал, завързан за седлото на коня, тя не можеше да е сигурна дали е бил в добро или лошо настроение. Пък и не я интересуваше.
Единственото й желание бе той да е мъртъв. Беше убил Чейс — най-хубавото нещо в целия й живот. Чейс беше най-прекрасният човек на света. Чейс я беше прибрал, след като тя избяга от кралица Милена, двореца в Тамаранг и онази ужасна принцеса Вайълет. Чейс обичаше Рейчъл и се грижеше за нея. Научи я да се грижи сама за себе си. Той имаше семейство, което обичаше и което се нуждаеше от него.
Чейс беше огромен здравеняк и толкова вещ в боравенето с оръжие, че на Рейчъл и през ум не й беше минавало, че е възможно някой да го надвие. Но Самюъл се бе появил като призрак и бе пронизал Чейс в съня му, беше го намушкал с прекрасния меч на Ричард, за който Рейчъл беше убедена, че не може да е на Самюъл. Направо не й се мислеше как се е сдобил с този меч и кого още е наранил с него.
Самюъл имаше вид на пълен идиот, стоеше, отпуснал ръце покрай тялото си, увесил рамене, докато жената прокарваше пръсти през косата му и му шепнеше успокоително в ухото. Струваше й се твърде нетипично за него. Дотогава Самюъл си бе давал вид на уверен в себе си човек. Бе давал на Рейчъл да разбере съвсем ясно, че той държи нещата в свои ръце. Винаги знаеше какво точно иска. В присъствието на тази жена обаче беше различен. Рейчъл едва ли не очакваше да го види с увиснал език и потекли лиги.
— Каза, че си донесъл и другото, Самюъл — изсъска тя.
— Да. — Той вдигна ръка към светлината. — На коня е.
— Ами не го оставяй навън — подкани го нетърпеливо жената, — върви и го донеси.
— Да, добре… ей сега. — Сякаш нетърпелив да изпълни желанието й, той хукна навън.
Рейчъл го изпрати с поглед как излезе от пещерата, проправяйки си път между камъните, сегиз-тогиз се подпираше с ръце на земята за равновесие, прелетя през смразяващите кръвта рисунки по стените и се отправи към изхода. Рейчъл забеляза по стените да пробягва светлина. Щом чу пращенето, разбра, че гори факла. Обърна се и видя от тъмнината да изплува друга фигура.
Рейчъл зяпна.
Беше принцеса Вайълет.
— Виж ти, виж, сирачето Рейчъл се върна при нас — рече Вайълет, докато поставяше факлата си в стойка на каменната стена, за да заеме мястото си до жената в черно.
Рейчъл имаше чувството, че очите й ще изскочат от орбитите си. Нямаше сили да затвори уста. Гласът й потъна в недрата на корема й.
— Ех, Вайълет, скъпа, струва ми се, че изкара акъла на бедното мъниче. Езика ли си глътна, малката?
Принцеса Вайълет бе тази, която си бе глътнала езика, но ето че пак говореше. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя наистина говореше.
— Принцесо Вайълет…
Вайълет изопна гръб и разгърна широките си плещи. Беше станала двойно по-едра от последния път, когато се видяха. Изглеждаше по-масивна, по-възрастна.
— Кралица Вайълет.
— Кралица…? — Рейчъл примигна слисана. Усмивката на Вайълет би смразила и клада.
— Да, точно така. Кралица. Нали знаеш, майка ми беше убита, когато онзи Ричард избяга. Той го направи. Той е виновен за смъртта на майка ми, за смъртта на обичаната от всички нас предишна Кралица. Той ни донесе само море от скръб и ужасни мигове. — Въздъхна. — Но нещата се промениха. Сега Кралицата съм аз.
Рейчъл не можеше да повярва. Кралица. Струваше й се невъзможно. Но най-удивителното беше, че Вайълет, при положение че бе изгубила езика си, можеше отново да говори.
На устните на Вайълет се разля хладна усмивка.
— На колене пред твоята Кралица!
Рейчъл като че ли не я разбра. Ръката на Вайълет изскочи изневиделица и нанесе на Рейчъл толкова силен удар, че тя се строполи на земята.
— На колене пред твоята Кралица!
Писъкът на Вайълет отекна в тъмнината. Зяпнала от ужас и болка, Рейчъл вдигна ръка пред лицето си и
