помогнаха на Джордж Сайфър да занесе книгата в Западната земя, с намерението, когато Ричард порасне достатъчно, да го накарат да я научи наизуст, за да не попадне тя в неподходящи ръце. Оказа се, че Мрачният Рал в един момент изявил желание да се сдобие с тази книга, за да отвори кутиите на Орден — същите, които вече са пуснати в действие заради някогашните Сестри на Ан. Същите, които плениха Калан, последния Изповедник. Благодарение на написаното в книгата Калан помогна за унищожаването на Мрачния Рал.
Ричард повдигна амулета, завещан му от Баракус, който носеше на шията си. Огледа символите, които изобразяваха танца със смъртта. Едва ли всичко това беше съвпадение.
Погледна Шота.
— Да не би да смяташ, че Баракус е предвидил какво ще се случи и е скрил книгата на по-сигурно място.
— Съжалявам, Ричард, но не знам — сви рамене Шота. — Може би просто е бил по-предпазлив. Предвид ситуацията и големия залог, предвидливостта му определено е не само основателна, но и доста мъдра постъпка.
Казах ти всичко, което мога. Ти си наясно с всички парченца от мозайката, от историята, които не са ми известни. Това, разбира де, не е всичко, но ти разполагаш и с други източници, които допълват картината, така че знаеш повече от мен. Всъщност вероятно знаеш повече от всеки друг човек, откакто Баракус е бил Първи магьосник.
Въпреки всичко, което тя му каза, информацията й едва ли щеше да му е от полза, ако не откриеше книгата, която Баракус бе написал специално за него. Без тази книга силите на Ричард като магьосник воин щяха да си останат загадка за него и да са едва ли не безполезни. Без тази книга сякаш нямаше надежда за победа над армията, нахлула от Стария свят. Орденът щеше да надделее и светът на магията щеше да бъде заличен от света на живите, точно както го бе замислил Лотаин. Без тази книга планът на Баракус бе обречен на провал, а Джаганг щеше да победи.
Ричард вдигна поглед към стъкления покрив на трийсетина метра над главата му, откъдето нахлуваше мека привечерна светлина, която подсилваше мъждивата светлина на лампите, поставени в средата на стаята. Не бе забелязал кога са запалили газените лампи.
— Шота, това е може би най-важното, което трябва да знам. Как бих могъл да спра Ордена, щом като не съм способен да използвам уменията си на магьосник воин? Не можеш ли да ми подскажеш как да намеря тази книга? Ако не намеря отговори, при това в най-скоро време — край. С всички нас е свършено.
Тя повдигна брадичката му в шепа и се взря в очите му.
— Надявам се знаеш, Ричард, че ако знаех как да намеря тази книга, бих ти казала. Знаеш колко много искам да спрем Императорския орден.
— А защо точно ти получаваш тази специфична информация? Откъде идва тя? Защо я получаваш в точно определени моменти, като например сега? Защо не при първата ни среща? Или когато се опитвах да вляза в Храма на ветровете, за да спра чумата?
— Предполагам, че идва от същото място, откъдето и ти получаваш отговори или вдъхновение при разрешаването на даден проблем. Защо ти знаеш отговорите, когато възникне проблем? Замислям се за дадена ситуация и понякога отговорите ми се явяват. Предполагам, че като цяло това е не по-различно от начина, по който на всеки му хрумват идеи. Само дето моите идеи са уникални, родени в главата на вещица, и включват събития от потока на времето. Предполагам, че по същия начин и ти изведнъж си прозрял истината за стореното от Лотаин. Как разбра това? Мисля, че и при мене се получава същото.
Ако знаех къде е тази книга, „Тайните на силата на един магьосник воин“, или ако имах някаква представа къде да я търсим, веднага щях да ти кажа.
Ричард въздъхна и се изправи.
— Знам, Шота. Благодаря ти за всичко. Ще се опитам да се възползвам от всичко, което ми каза.
Шота го стисна за рамото.
— Време е да вървя. Трябва да намеря една вещица. Поне знам името й — благодарение на Ничи.
— Защо ли се казва Шеста? — попита Ричард, сетил се нещо.
Шота помръкна.
— Това е пренебрежително име. Вещиците виждат много неща в потока на времето, особено неща, свързани с дъщери, които евентуално всяка от нас би имала. За една вещица седмото дете е специално. Да кръстиш едно дете Шеста, означава да кажеш, че нещо не й достига, че е на крачка от съвършенството. Това си е явна обида, при това от рождението, и то показва какво предвижда съответната вещица за характера на дъщеря си. Един вид признание, че дъщеря й е несъвършена.
Като е кръстила дъщеря си Шеста, майката най-вероятно си е заслужила да бъде убита от същата тази дъщеря.
— Тогава защо една майка би обявила на всеослушание такова нещо? Защо не е кръстила дъщеря си другояче, предотвратявайки евентуалното си убийство.
Шота му се усмихна тъжно.
— Защото има вещици, които вярват в истината, понеже истината ще помогне на други да избегнат опасностите.
За тези жени една лъжа би била зародиш на доста по-големи неприятности. За нас истината е единствената надежда за бъдещето. За нас бъдещето е живот.
— Е, май в този случай името пасва на неприятностите, които причинява тази вещица.
Тъжната усмивка на Шота се изпари. Изражението й стана мрачно и сериозно. Вдигна предупредително пръст.
— Тази жена спокойно може да си скрие името. Но тя предпочита да не го прави, също както змията оголва демонстративно зъбите си. Ти си имаш други грижи, занимавай се с тях — тази остави на мен. Една вещица би могла да бъде много опасна.
— Като тебе ли? — попита Ричард със сянка на усмивка.
— Като мен. — Тя не отвърна на усмивката му.
Ричард остана сам край фонтана и се заизкачва по стъпалата. Ничи, Кара, Зед, Натан, Ан и Джебра се бяха скупчили на една страна, увлечени в своя си разговор. Не обърнаха никакво внимание на Шота, която мина покрай тях като невидим призрак.
Ричард я последва нагоре. На прага, обляна в светлина, Шота се извърна, сякаш самата тя бе съзряла призрак. Протегна ръка и я отпусна на рамката на вратата.
— Само още нещо, Ричард. — Замълча за миг, втренчена в очите му. — Когато ти беше дете, майка ти загина в пожар.
— Да, така е — кимна Ричард. — Един мъж се сбил с Джордж Сайфър — човекът, който ме отгледа и когото по онова време смятах за свой баща. Побойникът, дето се сбил с баща ми, обърнал една газена лампа на масата и подпалил къщата. Двамата с брат ми сме спели отзад в спалнята. Докато онзи издърпал баща ми навън, за да продължат да се бият, майка ми изтичала и измъкнала мен и брат ми от горящата къща.
Ричард се прокашля; болката от случилото се още не бе отшумяла. Спомни си облекчението, изписано на лицето на майка му, когато видя, че двамата с Майкъл са невредими, както и последната целувка по челото, която получи от нея.
— След като се увери, че на нас нищо ни няма, тя се върна в къщата, за да спаси още нещо — така и не разбрахме какво. Писъците й отрезвиха двамата мъже и те се втурнаха да я спасяват, но… беше твърде късно. Жегата не им позволи да припарят до сградата и така и не успяха да помогнат на майка. Обзет от чувство за вина, мъжът се разрида и започна да повтаря, че съжалява.
Беше ужасна трагедия, особено при положение, че в къщата нямаше никого, че нямаше нищо ценно, което да си струва живота й. Майка ми загина напразно.
Както стоеше на прага, изваяна като статуя, Шота го дари с един безкрайно дълъг поглед. Ричард чакаше смълчан. Позата й, бадемовите й очи издаваха мрачна тържественост и сериозност. Накрая тя рече тихо:
— Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.
Ричард усети как по краката и ръцете му пробягват иглички. Мълнията на думите й се стовари върху него с цялата си мощ, унищожавайки нещо, в което той бе вярвал през целия си живот.
