— Как така? Какво искаш да кажеш? Шота поклати тъжно глава.
— Кълна се в живота си, Ричард, но не знам нищо повече.
Той се приближи до нея и я стисна за ръката, като внимаваше да не й причини болка под напора на внезапната сила на изгарящото желание да разбере защо тя му каза подобно нещо.
— Как така не знаеш нищо повече? Как можеш да изтърсиш такава невъобразима глупост, след което просто да кажеш, че не знаеш нищо повече? Как можеш да говориш така за смъртта на майка ми, а след това да спреш донякъде просто ей така. Не разбирам. Трябва да продължиш и нататък.
Шота вдигна ръка към лицето му.
— При последното ти посещение в Агаден ти направи нещо за мен. Отхвърли предложението ми и каза, че струвам повече от това да задържа някого пряко волята му. Каза, че заслужавам човек, който ще ме оцени заради това, което съм.
Макар тогава да ти бях много ядосана, думите ти ме накараха да се замисля. Никой до този момент не ми беше отказвал, но ти го направи, защото ме цениш, защото искаш в живота ми да се появи някой, заради когото да си струва да живея. Уважаваш ме достатъчно, за да рискуваш да излея върху теб гнева си.
Докато бях в образа на майка ти, това по някакъв начин повлия на потока от информация, който се излива в мен. Поради тази причина преди малко, докато се канех да си тръгна, в съзнанието ми изплува тази мисъл: „Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.“
Както всички неща, които събирам от потока на събитията във времето, това ми се яви като интуитивно видение. Не знам какво означава и не знам нищо повече за него. Кълна ти се, Ричард — не знам. При други обстоятелства изобщо не бих ти казала толкова откъслечна информация, тъй като тя е заредена с ужасно много възможности и въпроси. Но обстоятелствата сега са по-особени. Предполагах, че ще знаеш какво точно означава това изречение. Предполагах, че ти е известна всяка дума от онова, което знам. Не всичко, което научавам от потока на времето, е полезно — поради тази причина не винаги разкривам пред хората откъслечни изречения като това. Но в този случай реших да ти го кажа, защото би могло да означава нещо за теб, да ти помогне някак си.
Ричард се почувства онемял и объркан. Не беше убеден дали вярва на чутото.
— Възможно ли е това да означава, че тя не е била единствената загинала, понеже в онзи ден част от нас е умряла с нея? Че сърцата ни са променени завинаги? Възможно ли е да се тълкува в такава плоскост?
— Не знам, Ричард, наистина не знам, макар че сигурно е възможно. Не винаги знам дали онова, което ми показва потокът на времето, е важно или не. Може да е просто това, което казваш, и нищо повече.
Мога да съм ти от помощ само ако ти предам точно информацията, което и сторих. Яви ми се точно така, точно с тези думи: „Майка ти не беше единствената, която загина при пожара.“
Ричард усети как по бузата му се отронва сълза.
— Чувствам се толкова самотен, Шота. Ти доведе Джебра, за да ми разкаже неща, от които’ ще сънувам кошмари. Не знам какво да правя оттук нататък. Просто не знам. Толкова много хора ми вярват, разчитат на мен. Не можеш ли да ми кажеш нещо, което поне да ме насочи в правилната посока, преди да е станало безнадеждно късно?
Шота изтри сълзата от бузата му. Приятелският й жест донякъде стопли сърцето му.
— Съжалявам, Ричард, не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, нямаше да имам търпение да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш започнатото. Ти си рядко срещан човек. Вярвай в себе си.
Знай — аз вярвам, че ти си онзи, който е способен да го направи.
Навън, преди да тръгне надолу по гранитните стъпала, тя се обърна — черен силует на фона на гаснещата светлина на деня.
— Вече не е важно дали Калан е съществувала или не. Сега залогът е целият свят на живите, животът на всички хора. Трябва да забравиш живота на един човек, Ричард, и да помислиш за всички останали.
— Пророчество ли е, Шота? — Ричард бе толкова обезсърчен, че гласът му прозвуча вяло като шепот. — Нещо от потока на времето?
— Просто съвет от една вещица — поклати глава Шота. — Тръгна към коня си. — Залогът е твърде голям, Ричард. Трябва да престанеш да преследваш този призрак.
Щом се върна обратно вътре, Ричард завари всички скупчени около Джебра, увлечени в приглушен разговор, изпълнен със съчувствие към преживяното от нея. Щом го видя да приближава, Зед се сепна насред думата.
— Странно, а, момчето ми? Ричард огледа озадачените им лица.
— Кое е странно?
— Че насред разказа на Джебра Шота просто стана и изчезна — разпери ръце Зед.
— Изчезна — повтори внимателно Ричард. Ничи кимна.
— Надявахме се да остане да ни каже нещо, след като Джебра приключи.
— Сигурно е бързала да си намери друга жертва, която да унижава и обижда — изсъска Кара.
— Или пък е хукнала да преследва онази, другата вещица — додаде Ан.
— Или пък като вещица не е много-много по сбогуванията — не се стърпя и Натан.
Ричард не каза нищо. И друг път бе виждал Шота да реагира така, както когато се появи изневиделица на сватбата му и подари на Калан колието. И тогава никой не бе разбрал, че е разговаряла с него и с Калан. И никой не я бе видял да си тръгва.
И те си продължиха разговора — всички освен дядо му.
Зед изглеждаше отстранен и разсеян.
— Какво има? — попита Ричард.
Зед поклати глава и прегърна Ричард през раменете, после се надвеси към него, за да му каже нещо, предназначено само за неговите уши.
— Не знам защо, но се улових да мисля за майка ти.
— За майка ми.
— Толкова ми липсва — кимна Зед.
— И на мен — призна Ричард. — Сега като го спомена, ми се струва, че и аз си мисля за нея.
— Част от мен умря заедно с нея онзи ден. — Зед заби поглед в далечината.
На Ричард му бе нужно известно време, докато събере сили да продължи.
— Случайно да знаеш защо се върна в горящата къща? Дали вътре е имало нещо важно? Може би някой, за когото не сме знаели, че е вътре.
Зед поклати глава.
— Надявах се наистина да има основателна причина, но лично прерових пепелта. — Очите му се наляха със сълзи. — Открих само нейните кости.
Ричард хвърли поглед през вратата и видя призрачната сянка на Шота, яхнала коня си, да се отдалечава по пътя, без да обръща глава.
Двадесет и първа глава
РЕЙЧЪЛ ПРИСТЪПИ КОЛЕБЛИВО в мрачния вход. Видимостта прогресивно намаляваше. Не й се щеше да вижда рисунките по стените, но все още ги различаваше. През цялото време, докато вървеше из пещерата, се стараеше да не гледа странните сцени по стените. От някои от картините настръхна. Умът й не го побираше как е възможно някой да рисува такива потресаващи сцени на жестокост, но поне разбираше защо са ги скрили в пещера, а не са имали смелостта да ги покажат на дневна светлина.
Мъжът я блъсна неочаквано. Рейчъл политна напред и се просна по лице на земята. Вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си с въздух след рязкото им изпразване. Изплю малко пръст и се надигна на ръце. Беше твърде ядосана, за да се разплаче.
Обърна се да го погледне през рамо и установи, че вместо да гледа нея, онзи е забил поглед в тъмнината, неспокойните му златисти очи святкаха, сякаш мисълта му бе отлетяла някъде надалеч и бе
